Вяра, вяра, вяра...
Аз (мога да) си вярвам, че бог не съществува. Аз (мога да) си вярвам, че бог съществува. Аз вярвам, че бог не съществува. Аз вярвам, че бог съществува.
Докато си събирах мислите, направих грешка. Обаче тази грешка, реших да я продължа, защото само една сричка в главното изречение, променя, като цяло мисълта, която се изказва. "Аз си вярвам'' - "Aз вярвам''.
Аз -си- вярвам, аз-вярвам. Не знам дали има ум, достатъчно ловък, за да улови, какво точно се опитвам да напиша. В единия случай, аз на себе си си вярвам, че..... В другия, аз вярвам, че.... без да имам нужда да си вярвам на себе си, че нещо го вярвам, а веднага го заявяам, че вярвам.
Но защо ми е на първо място, на мен самия да пиша, че аз на себе си си вярвам. Ето тази лека нотка раздвоение, която се наблюдава в изречението ме кара да се замислям. Все едно Аз, се отчитам на Себе си, че Аз наистина вярвам в блабла.

Обаче дори и да открия, защо го има това раздвоение, може би вече се досещам защо. Аз ще се стремя към отговора, т.е. към Знанието, а не към Вярата. Аз мога да вярвам, че синият мотор, е бял. Фактът, обаче гласи, че моторът е син. Въпреки това, аз мога да живея с идеята и вярата за белия мотор, без да е възможно някой да ме убеди в другото. Съответно, Вярата не оставя същата сигурна основа, както Знанието.
А темата за 'сигурността', не е за тук. Макар, че доста индивиди точно това търсят в мистериозната "личност" Бог/Господ. Бихме могли да кажем, че е релеванта, отчасти, за тази тема.