За себе си знам, че никога не бих била щастлива, ако всичко в живота ми е "средно положение"/"балансирано"/както искате го наречете. Това значи, че просто нещо е сбъркано във Вселената, както някой каза по-горе, "всичко си има цена". Не смятам, че човек страда в качественото съотношение на нещата, по-скоро в количествено такова се усещат липси. Бележиш професионален подем, но нещата в личен план куцат и това е напълно нормално, след като костваш над половината от денонощието, за да се усъвършенстваш в работата, вместо да излизаш и да се забавляваш. Истината е, че времето е дефицитна стока. Съвременният човек е облъчван с идиотски реклами как трябва да бъде перфектният родител, любовник, приятел, служител и прочее и това всъщност те кара да се чувстваш маловажен и нещастен, когато в една сфера нещата не се развиват по идеалния начин, по който ти пробутват, че трябва.

Човекът се развива през целия си живот и в целия тоя цикъл на развитие бележи успехи, провали, та е напълно нормално да преминава от щастие в нещастие в най-различните му нюанси и обратно, та свят да ти се завие.

Обаче при теб се забелязва нещо много интересно - сипваш си сам в почти всяко второ изречение. Възможно ли е да си самосъжаляващо се мрънкало и поради тая причина да няма ни една жена, която да пожелае да се завърти покрай теб?