любопитството ще ме убие някой ден.
тези дни трябва да си резервирай билетите, но много ме е страх, че ще ми хрумне да остан в Копенхаген.
егото ми много страда, заради толкова много хора, заради тъпата ми обичливост, при все непрестанните ми опити да се държа на разстояние. някъде там, преди 2 месеца, за секунда, бях убедена, че ме обича. въпреки целия ми скептицизъм, предразсъдъците към личността му, преките наблюдения върху поведението и развитието му. той си го избра това. честно казано, и аз не бих се нагърбила със себе си, ако имах такава възможност. но той се направи на котва, иначе отдавна щях да съм си тръгнала. ако замина сега, не знам дали ще искам да се прибера. нищо не ме задържа тук. имам чувството, че повтарям това то векове, но то узрява по малко с всеки прекаран час. самотата не ме плаши. това е естественото ми състояние. но чувствам болезнена нужда да си тръгна. боже, моля се да спечеля някой от конкурсите, в които участвам тази есен, само и само да имам причина да остана. наистина, не знам какво е това, обич ли, страх ли или нещо друго. боли ме от напускането му. боли ме от това, че си мисли, че всичко може да е по старо му. представям си какво впечатление на абсолютно безчувствена оставям у хората. да, мога да се оправям и сама, това не значи, че не оценявам близост, че страня от нея. оф, ще се пръсна, ще се стопя, ще остана като точица върху масата. точица, която ще издухат, избършат или покрият с нещо, за да не личи. боли ме ужасно много. не ми достигат думи чак.