Не знам защо точно пиша тези редове, но имам нужда да чуя одобрително мнение, дори и от непознати. Е, започвам. От две години и няколко месеца си имам приятел. Всеки ден сме заедно, само двамата, правим всичко заедно. Оставих приятелите си заради него, само за да съм с него. Преди един месец бях на олимпиада в Горна Оряховица. Там след нейното спечелване, се снимах с участниците от Бургас (аз съм от София). Едното от двете момчета ме намери във фейсбук, почнахме да си пишем всяка вечер. Понеже приятелят ми обича да ми влиза в профила и да ме проверява профилактично, изтривах съобщенията, които с това момче си разменяхме. Започнахме да говорим на сериозни, но вълнуващи теми. Усетих някаква връзка. Един месец по-късно, отидох на друга олимпиада. Момчето от Бургас също беше там. И се оказа, че прекарахме 2 дена заедно и те бяха като извадени от романтичен филм. Втората вечер се събрахме цялата компания от София и Бургас, а с него заспахме заедно, на едно легло, сгушени, уморени от хилядите разменени целувки. Целувки, които сме си откраднали в скришните моменти от учителите. Сутринта в 5 часа, аз се разбудих и видях просто най-невероятното, сладко и романтично момче. Той също се разсъни, започна да ме целува, хапеше устните ми, боляха ме, но тази болка беше толкова хубава. През прозореца влизаше лунната светлина, огряваше ни, беше там само за нас. Излезнахме на терасата да пушим (аз попринцип не пуша, но с него си позволявах всичко). Бяхме сгушени един в друг, този малък град Севлиево, беше тъй пуст и тих, че само още повече ни предразполагаше да си спечелим всяка минута заедно. В другата стая даже не бяха спали, те не бяха като нас. На същата сутрин, в 8часа ние трябваше да пътуваме за София. Всички излязохме 6 часа навън, пиехме кафета, пушехме, прегръдка след прегръдка, целувка след целувка, и всяка от тях изпълнена със все повече болка, болка целяща да остави дълъг спомен. Трудно беше сбогуването. Изпратиха ни до гарата, той ми шепнеше "хайде, не се качвай, ще дойдеш с мен". Но се качих, нима имах избор. През целия път си пишехме, и от същата вечер си говорихме. Почна се с кратки разговори, 10-15 минути. Почнаха да се удължават. И за два дена се чувахме постоянно, за по 1-2 часа. А си имах приятел! С него се карахме, казах му, че искам да се разделим. Приятелят ми беше повече от чувствителен, разплака се, беше толкова уязвим, не можах да го оставя, въпреки че вече усещах как чувствата ми към него са отлетели, не го обичах вече, друг ме влечеше. Но не скъсахме. На другия ден се видяхме пак, бяхме навън, разхождахме се, а аз просто се държах толкова отчуждено. И ето, мина деня, а на следващия му казах, че искам да си постоя вкъщи, сама, на спокойствие. Той вместо да приеме моите думи, се опита да спаси връзката ни. Дойде до нас, от другия край на града, но просто не можех да съм с него. Казах му, че не искам да сме заедно. Толкова неща си казахме, той се опитваше да оправи нещата, наистина ме обича. Тръгна си. В началото се чувствах свободна, това, за което мечтаех още преди да срещна моята бургаска изгора, с която прекарвах времето си в разговори, любовни слова. Те ме караха от тъжна отново да мисля за бъдещето, което смятаме, че имаме. Не знам, да съжалявам ли, че оставих нещо толкова нужно за мен заради думи, които даже не знам ще се сбъднат ли, дадени обещания за дълго лято заедно, заради спомени от изминалите 2 дена. Какво трябва да направя? Да се върна към това, което познавам или да се гмурна в непознатото?