Здравейте! Преди много време, може би преди 2 или 3 години, не мога да бъда сигурна, писах в този форум, но в различен раздел за едно момиче, чието име е несъответстващо на епохата и възрастта ни и което име я кара да се чувства крайно унизена и засрамена. Тогава представих въпросното момиче като своя приятелка, но всъщност проблемът се отнася до мене, аз съм същото това момиче, просто тогава адски много се срамувах да го призная дори пред вас, хора които не познавам, а и вие не ме познавате. Тогава търсех отговор на единствения въпрос "ЗАЩО"? Защо съдбата е била тъй неблагосклонна към мен, налагайки ми това вечно да търпя обиди, подигравки, намеци и присмех..Не мислете, че това е характерно единствено за тинейджърите, тези на нашата възраст, не мислете, че когато завърша окончателно училище след година всичко ще приключи за мен...Напротив, ние в нашия клас сме вече на по 17-18 и продължават да ме се подиграват за това нещо, заставяйки ме да страдам за нечия чужда грешка. Защото аз не съм виновна, нали така? Години наред съм търпяла обиди относно това нещо и вече като че свикнах, когато ми се присмеят се преструвам, че не обръщам внимание, не не ми пука или просто не съм чула...Хора, на моята възраст, дори по-големи или по-малки ме срещат на улицата и без повод започват да ми се подиграват, аз отново мълча, защото няма какво да се направи. Болката си остава вътре в мен, тлееща и дълбоко пронизваща...защото не става въпрос точно за подигравките. За тях пет пари не давам, знам, че хората са злобни и винаги ще намерят предмет за подигравка, тъй че това, че ми се подиграват вече слабо ме занимава...Боли ме заради онова, заради което се подиграват, т.е. - името ми..Боли ме, защото сякаш чувствам, че са по някакъв странен начин прави...Няма да ви кажа как се казвам, достатъчно е да го опиша - нося едно бабешко, смешно, нелепо, грозно, грубо, селско, нищо незначещо име, състоящо се от 4 букви...Цял живот съм се срамувала от хората при запознанство, било ме е срам да си казвам името, молела съм се като луда на по-близките - освен на роднините - да не ме наричат с истинското ми име, а на галено. Никога не съм се гордяла с името си, не съм го харесвала, напротив, за мене то е унижение, а и не го чувствам като част от себе си, защото то ми е натрапено, кръстена съм така насила...18годишна натрапена глупост, срам, унижение..това е, което мисля и чувствам...Но скоро ще си сменя името с едно пак българско, но доста по-съвременно и красиво име, което много харесвам и смятам, че като го смея ще бъда много щастлива и удовлетворена...Преди това да си сменя името бе една далечна мечта, но сега е вече реалност. Никой не е в състояние да ме разубеди. Някой ще кажат, че това е глупава постъпка, че ВСИЧКИ български имена са си били много хубави, че това е неуважение към родителите, че името няма значение, важен е човекът..такива съм ги чувала много..Който не е носил подобна тежест не би могъл да каже..И все пак мислите ли , че когато го сменя, ще се чувствам поне малка по-щастлива и доволна, ще имам повече самочувствие, няма да се притеснявам толкова..? Защото аз мисля така..