Вчера прочетох повестта на Емилиян Станев " Търновска царица". Интересна, завладяваща! На моменти уж предвидима и пак не си сигурен че ще стане точно това. История, която доказва че времето минава, сменят се правителства, излизат нови технологии, но човешките ценности не се променят. Доказва, че гордостта и любовта не водят на никъде. Припомня ни, че всеки сам решава пътя си. И как ако някой е решил да продължи пътят си без нас, дори да го обичаме безумно ние го оставяме. Защото нали точно в това се изразява любовта, да искаш другият да е щастлив, макар без теб. История за самотата. И затова как когато сме най- обичани, се чувстваме на- отхвърлени и отчаяни. История за вътрешната борба. И как често се ръководим от това, което ще кажат другите. Нали целта ни е да бъдем щастливи? А когато щастието ни е обвързано с някой друг. Защо всеки трябва различно да разбира щастието...?


Интересно ми е да чуя и други мнения.