Здравейте,

Не съм тинейджър, но имам проблем, не мога да се справя.. когато бях на 17 се влюбих, много силно, преди това не ми се беше случвало, беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало, бях истински щастлива, този човек ме мотивираше, показваше ми правилния път , растяхме заедно, имахме планове, бъдеще, имахме всичко. Бяхме заедно 3 години, купихме си жилище, само наше, щяхме да живеем заедно, трябваше да се нанесем през септември, на 4 август, той ми предложи брак, беше по-малък от мен с 2 години, предложи ми по възможно най-прекрасния начин, казах да, родителите ни, казваха че сме млади за сватба, той мислеше по същия начин, но искаше да бъдем сгодени, искаше да ме прави щастлива и го правеше, винаги.. е бях сгодена на 20, учех, работех и имах най-прекрасния човек до себе си.. 10 дни преди да се нанесем в жилището ни, той почина, катастрофира и 2 дни по-късно почина. Никога през живота си не съм изпитвала по-силна болка, никога..целият ми живот се преобърна, бях съсипана , не знаех какво да правя, не можех да дишам, дори не отидох на погребението му, просто не можех да стана от леглото, исках само и единствено да спя, защото го сънувах и там бяхме заедно както трябваше да бъде. След около месец станах от леглото, взех си изпитите, напуснах работа и започнах да взимам всяко вредно нещо, което можете да се сетите, не се прибирах при родителите си, живеех в празния апартамент, на един матрак, защото въпреки, че беше Наш, ние никога не бяхме живяли там, а вкъщи .. бяхме, всеки спомен ме нараняваше прекалено много. Няколко месеца, пиех , взимах наркотици, обикалях дискотеките, защото беше по-лесно, защото не болеше, а когато започнеше да боли , взимах още нещо за да спре болката, не исках вече да спя, не исках да го виждам, исках да изчезне всичко, исках да умра.. След тези месеци, се върнах при семейството си, те бяха съсипани, имам прекрасно семейство и знам, че ги нараних, но .. . върнах се в университета, излизах нормално с приятели, не пиех, не взимах наркотици, но имах нужда от някой до себе си, започнах да имам връзки , дълги сериозни, година , две , месеци, казваха че ме обичат, аз казвах същото опитвах се да живея, защото той искаше да живея, но не мога. От цялата химия която поемах си разбих тялото, разбих си хормоните, разбих си психиката, всичко.. И минаха 6 годни от тогава и аз не мога да го преживея, не мога да обичам ,не мога да вярвам, не мога да чувствам и не е нормално, не мога да говоря за това с приятелите си, вече сме големи, имат деца, ожениха се, други са заети с кариерите си, а аз още съм тук, всяка коледа с различно добро момче и не чувствам нищо. Преди време обаче си позволих , допуснах някой до себе си , разказах му за всичко, което ми се е случило , бях искрена и в момента в който си позволих да се влюбя, започнах да не мога да дишам, да го виждам в съня си всяка вечер, имах чувството, че му изневерявам, че го предавам, че му обещах, че ще го обичам завинаги, а се влюбвам в друг , нещата започнаха да стават по-зле, както е модерно сега да се казва, получавах паник атаки , не можех да се справя и приключих връзката си, той не можа да ме разбере или аз не му позволих .. не знам. Но свърши и аз , просто не мога повече да се чувствам толкова зле, отблъсквам абсолютно всички от живота си, не искам да излизам вече, не искам да говоря, опитвам се да съм добра, опитвам се да правя всичко, което очакват другите от мен, но се чувствам смазана и липсата му е огромна, ходих на психиатър, психолог, всичко направих, но болката минава временно и аз просто не мога да се справя, искам да попитам хора, които не са в живота ми , които не ме познават.. Какво да направя, как да го направя, как ???