treisi90
07-16-2011, 18:57
Родих се ненадейно в един летен слънчев ден, в очите на едно влюбено момиче. И заживях в устата й. Всеки ден то ме водеше на срещите с любимия си (да си призная честно, не го харесвах особено). Но тя го обичаше. С нетърпение очакваше да го види, да слее устните си с неговите. Не обичах тези моменти, защото тогава аз, малката усмивка, изчезвах за света, но пък си имаше и добри страни. Там срещнах неговата усмивка. И даже се влюбих в нея.
Но да се върнем към моето момиче, в което живях толкова време. Той харесваше смеха й. Харесваше и мен. Когато тя се усмихваше, той се разтапяше. Но ние, усмивките не живеем дълго. Така ни е отредено – кратък живот. Е, поне правим хората щастливи. Макар и за малко.
Та дойде и моята малка смърт. Помня как кичех лицето й, когато изведнъж звънна телефонът. Толкова се бях засуетила на устата й, че дори не усетих кога започнах да умирам. Момичето стана ужасно сериозно. Облече се набързо и излезе. Видяха се. А аз просто се заслушах в думите му. „Съжалявам, - каза той почти шепнейки, - но всичко свърши!” Тя се разплака и хукна на накъде. По- нататък не знам. Аз умрях. Думите му ме убиха. Дори не усетих дяволската болка, за която бях слушала. Просто сълзите започнаха да ме изместват.
Малко по малко апататията зае моето място. И сега тя живее в нея. И безмълвието. Колко хубаво бе, когато бях жива! Колко щастие й донесох аз. А колко бързо го уби той. Сега съм мъртва.. Моят живот свърши, защото ние усмивките живеем кратко. Дори прекалено кратко!
:shock:
Но да се върнем към моето момиче, в което живях толкова време. Той харесваше смеха й. Харесваше и мен. Когато тя се усмихваше, той се разтапяше. Но ние, усмивките не живеем дълго. Така ни е отредено – кратък живот. Е, поне правим хората щастливи. Макар и за малко.
Та дойде и моята малка смърт. Помня как кичех лицето й, когато изведнъж звънна телефонът. Толкова се бях засуетила на устата й, че дори не усетих кога започнах да умирам. Момичето стана ужасно сериозно. Облече се набързо и излезе. Видяха се. А аз просто се заслушах в думите му. „Съжалявам, - каза той почти шепнейки, - но всичко свърши!” Тя се разплака и хукна на накъде. По- нататък не знам. Аз умрях. Думите му ме убиха. Дори не усетих дяволската болка, за която бях слушала. Просто сълзите започнаха да ме изместват.
Малко по малко апататията зае моето място. И сега тя живее в нея. И безмълвието. Колко хубаво бе, когато бях жива! Колко щастие й донесох аз. А колко бързо го уби той. Сега съм мъртва.. Моят живот свърши, защото ние усмивките живеем кратко. Дори прекалено кратко!
:shock: