- Форум
- Тийн интереси и проблеми
- Училище и приятели
- Ese po literatura
Horaaaa, pomooo6t ! Imam da pi6a ese po literatura, a takvoz jivotno ne sym praila do sq ! Temata mi e "interpretirajte problema za ludostta na Don Kihot ot svoq gledna to4ka" i neznam vyob6te kvo da pi6a ta... misylta mi e da mi kajete nqkoi sait, v koito moga da namerq nqkvo takova ese... MOQL VI SEEE
The art of love is not to let your heart get broken !
mi az osven za www.referati.com ne se se6tam za drugoПървоначално написано от _Jessy_
i do sega vika6 ne si pisala ese a?
dai malko da ti pomogna togava
predpolagam 4e znae6 no za vseki slu4ai da ti kaja- eseto e izlagane na li4nata ti gledna to4ka na malko po kulturen ezik v pismen variant
s malko po bogat re4nik i izpolzvane na malko po slojni dumi4ki efekta e tok![]()
a i temata ti ne e trudna vyob6te
nadqvam se 4e si pro4ela Don Kihot....ili pone nqkoi 4asti ot nego
ili pone znae6 za kakvo stava na re4?!?
are ako ima6 o6te zatrudneniq svirkai v taq tema i moje da ti pomogna malko, no nqma da ti go napi6a! trqq sama da se my4i6 za da se nau4i6![]()
Give me your best shot motherfucker!
Разумът и безумието на Дон Кихот
Дон Кихот, рицарят на Ла Манча, последният от вида си, обвинен в лудост от един обезумял свят. Това е съдбата на благородния идалго, който успя да види света с други очи.
Макар и разумът да не е напускал Дон Кихот, той бива смятан за безумец, само защото се е отдал на своя собствена идея с цялото си същество. На него ли му се привиждат великани, крепости и магьосници или останалият свят не се старае да ги види?
Разумът е мерната единица на обществото за Дон Кохот, от която не бяга. И именно от нея идва големия край на подтискащия го тунел, в който се е намирал. Дон Кохот е търсещ човек, действащ и скоро осъзнава, че е закован с хиляда окови в най-тъмното ъгълче на душата си, а благородният идалго Кихада (Кехада) всъщност не е той. Това е образ, създаден от другите, образ, еднакъв с още стотици хиляди, образ, изплетен от оковите му. Дон Кихот започва да троши оковите си и скоро стига до последната и най-тежката, на която пише “Разум”, разбива и нея. Рицарят на Ла Манча е вече свободен да излезе, но както всяко същество, стояло дълго на тъмно, излизайки на светло, очите му не виждат. Когато свиква със светлината, Дон Кихот вижда един свят с гори от вериги, на които са приковани милиони души. Обаче това няма никакво значение, защото той е себе си, той е такъв, какъвто иска, той преминал изпитанията. Дон Кихот е попаднал в света на мечтите, където всичко съществува и може да има, което си пожелае. Окованите души, осъзнавайки неограничените възможности на Дон-Кихотовата душа, започват да викат по рицаря. Във физическия свят, където идалгото с външен вид на Кехада е всъщност Дон Кихот, виковете се превръщат в клеймо за свободата му. Така търсещият човек започва да разглежда и опознава новия свят, за който се е борил толкова трудно. Скоро разбира, че красотата и чудатостите, които открива, му стават тягостни, тъй като няма с кого да ги сподели. Той е сам-самин, обграден от мечтите си и без приятел. След осъзнаването на болезнената истина, Дон Кихот решава да се върне и да сложи пак своите окови. Така той се самооковава, но вече му е приятно, защото е докоснал вълшебството. Иронията е, че оковите му липсват, толкова дълго е стоял с тях, че те са станали едно цяло с него, те са истинските му приятели. Тяхното счупване е означавало само потвърждението им. Така разумът не е напускал Дон Кихот, а само е бил потвърден. Чрез метафората на разсъдъка си той съзнава своята зависимост от реалния свят, зависимост, чрез която съпоставя двата света, които е открил в себе си.
Нещата, които Дон Кихот е видял и докоснал, не са недостижими за хората. Те просто не са се старали да видят. В тяхното ежедневие няма място за себетърсене, погълнати от всекидневието си, хората се превръщат в роботи, вършейки само определени дейности без духовни цели.Човеците допускат да приемат самите себе си, мечтите и желанията си като част от тях, отричат и ги обявяват за безумие. Дон Кихот проявява истинската си същност, истинските си желания и обществото го обявява за луд, страхувайки се от него. По този начин хората прекъсват и последните си мостове към другото си аз, чрез което се освобождава истинската им идентичност. Отричайки и смеейки се на Дон Кихот, те се заключват все по-здраво в крепостите на душите си, несъбрали смелост да излязат срещу себе си. Смелостта, чрез която Дон Кихот постига пълна свобода за духа си, да се чувства такъв, какъвто иска, и да прави това, което иска. Поведението му е своенравно и безгрижно като на малко дете и това кара обществото да го отхвърли, виждайки в него части от най-съкровените си мечти. За разлика от останалите, Дон Кихот разбива рамките на тогавашния ограничен човек, нещо,което не може да се постигне от “здравомислещия” човек, който е по-скоро здравонемислещ, тъй като мисленето, в каквато и да е насока, отваря Вратата.
Дон Кихот е изхвърлен от обществото заради различността си. Различност, основана на здравия разум в търсене на собствена идентичност. Донът, обявен за безумец, е просто човек,разбрал и открил себе си.
Дон Кихот - безумец и мъдрец
През XVIв. в Испания се появява втората по разпространение в света книга след Библията - романът на Сервантес "Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча". Още с първата си част тази тровба събужда огромен интерес, който е жив и до днес.
Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.
Мъдрец в своите намерения, в своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.
Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада (Кесада, Кехана) решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплътено от него в мечтата му за Златния век. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и за саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми "да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите".
Задачите които си поставя идалгото, показват неговата способност да наблюдава, трезво да преценява действителността, да не затваря очите и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданията на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичния идеал на Дон Кихот. Като типичен човек от Ренесанса, героят мечтае за "Златния век", когато хората не са знаели злокобните думи "твое" и "мое", ползвали са се направо от даровете на природата и са вижеели в "мир, приятелство и сговор". По време на своите три похода и особено при последните два идалгото, вече "посветен" в рицарско звание, допълва представата на читателя за идеала, към който се стреми, излагайки разбианията си идеалното общество, в което няма потисници и потискани, хора с отнета свобода, престъпници, лъжци и личност без очи за красотата...
Рицарят на печалния образ изгражда този идеален свят чрез своето мъдро слово под формата на описания, разсъждения, разпалени спорове и най-вече - чрез съветите към Санчо - верния приятел и оръценосец. На базата на тези мъдри съвети и на своята здрава селска природа Санчо Панса, макар и подло измамен, изгражда прекрасен, хармоничен свят на "острова", който "управлява".
За да достигне своя идеал, идалгото е убеден, че е нужно действие. А действеността е едно от най-важните измерения на ренесансовата личност. Именно такава е личността на Сервантесовия герой. За съжаление обаче "рицарят на печалния образ" се ражда твърде късно - по времето на кризата на хуманизма, криза, която изживява и самият той. Тя се появява в резултат на сблъсъка на неговия мъдър хуманистичен идеал с грубата, жестока действителност, в която героят живее и която не успява да промени. Смъртта му - може би най-трагичният момент в романа, е закономерна, защото към нея рицарят сякаш неотклонно върви през трудните дни на своите походи. Защото не открива подходящите средства, с които да води битката срещу злото. Неговият рицарски атрибути - въоръжение, кон, оръценосец, дама на сърцето, израз на пародийното в романа, го превръщат в комичен герой. Враговете, срещу които води многократните си битки, и раните, които получава, превръщат постепенно комичното в трагично. Може би в края на своите странствания и особено след като е победен от мнимия рицар на бялата луна, Дон Кихот разбита безсмислието на своята борба. И помъдрява. Този факт тревожи читателя, обикнал "единственият странстващ рицар" и повярвал в мъдростта на неговия прекрасен идеал. Той измъчва и Санчо - "единственият странстващ оръженосец", защото селянинът не само е повярвал в мъдрите слова на Дон Кихот, не само се е докоснал до идеала на рицаря, а защото сам се е превърнал в пример за хуманизъм и вяра.
Дон Кихот умира. Не във битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Но това не означава смърт на идеала, защото със своята висока нравственост и самоотвержената си борба срещу злото Дон Кихот заживява извън Испания и XVIв., извън страниците на творбата, чийто герой е, за да се превърне в модел на поведение за всички времена.
Dano sym ti bila polezna![]()
е аз въобще не съм 4увал за такоа животно) нз, не съм стигнал до Дон Кихот
Първоначално написано от SweeT^Puppyy