
Първоначално написано от
отчаянието
Не очаквам помощ., въпреки че знам, че някой ще се опита да ми я даде, за което винаги ще съм му благодарна. Просто ми става по-добре като пиша, а кой ще го прочете, не мисля, че има значение.
Е, познаваме се с него и сме заедно година и половина, че и повече.
Той ме обичаше, ценеше ме, искаше ме такава каквато съм и за него бях единствена...боя се и че продължава да е така, дори по-силно. Мога да кажа, че и аз изпитвам подони чувства..но знам, че никога няма да бъдат толкова силни, колкото неговите.
През цялото това време имаше периоди , през които не бяхме заедно физически, а само мислено...никой нямаше вина за това. Незнам дали някой ще ме разбере, но се случваше от само себе си...просто не се виждахме и дори всеки един от нас беше с други хора, но това не пречеше на никой. Пак се събирахме, без капка вина за случилото се и никой не се сърдеше за нищо на другия. Но не тук е проблема...
С напредването на връзката...незнам преди колко време горе-долу, той започна да ми се доверява страшно много. Да, в това няма нищо лошо, дори е много хубаво, че е откровен с мен. Но от тогажа разбрах колко тежък е всъщност животът му. Преживял е неща, които едва ли някой ще успее да понесе, поне аз не бих успяла. Той е много силна личност, страхотен човек. Превърнах се в най-скъпия му човек и той ми го е показвал и доказвал по всякакви начини...и му вярвам безрезервно. Лошото е, че разбрах, колко опити за самоубииство е правил..но единственото, което го е спасявало е мисълта за мен...поне той така казва.
Много пъти сме се карали за глупости и си личи, че той не го приема добре. Точно след такива спорове, когато всичко изглежда минало и, че е наред...се качваме в колата му и отиваме някъде, на някое хубаво местенце. Но вече 4-5 пъти като сядаме в колата и потегляме...и както си гледам пътя пред себе си..пред мен изниква едно дърво..а на скоростното табло е максималната скорост... Винаги успявам в последния момент да му кажа нещо и той да отбие. И имам невероятен късмет...
След последния път, който беше преди седмица...колкото и да ми беше трудно и колкото и да ме е страх от това какво може да се случи после...реших, че всичко трябва да приключи.
Преди 3 дена се видяхме и му казах всичко както е. Но колкото и да му обяснявах, какво ме притеснява в него, с какво ме плаши, той продължаваше да настоява, че правя грешка. Не изглеждаше особено притеснен в началото, но потепенно...стана лошо. Успя да ме убеди поне малко и аз започнах да се колебая..и докато решавах, той изведнъж ми заяви, че той слага края и че каквото и да стане с него от сега нататък е по моя вина. И си тръгна..не успях да го спра.
По-късно вечерта от неговия телефон ми звъннаха негови приятели и ми казаха, че както си бил с тях, си хвърлил апарата и изчезнал без нищо да каже....От тогава не съм го чувала, нито виждала.
Незнам как да постъпя...да му се обадя ли и да видя как е и да му дам още някакви надежди или да си остана безчувствена..?
А ако реша да му се обадя..дали изобщо ще го намеря...?
Страх ме е...защото ако си направи нещо, всичко е по моя вина. И аз заминавам заедно с него..
Незнам.............
Много искам връзката ни да беше нормална, дори без любов, отколкото всичко да стигне до тук.
П.С. Ако някой си е направил труда да го прочете...мерси все пак!!!