Еми, страхувам се, че аз имам да го наречем в този случай лош навик, да казвам "ми какво ми пука?" и нали отивам да правя нещо. Я изпит, я спорт, я среща с приятели, или нещо което не желая да правя. Та представете си, че си кажа "бе какво като отида в затвора?" и дам... хубаво няма примерно да избия цял град, но ще съм наранил някой.
Оу аз обаче си мисля, че не изпитвам толкова гняв... добре де, правилно ... и то към всеки който ме погледне, но уж си казвам, че аз "не мразя никого". Аз гнева си го изпитвам винаги при контакт с неприятен човек. Има известни индивиди /странно, защо ли от женски пол/ при вида на които се успокоявам. Някакво мн странно... Според мен хората винаги са си го заслужили. В повечето случай ме игнорират. Не ме взиамт насериозно такива неща. Да не нараня някой, защото ми е близък? Това не ме спира. Но имам някакво вътрешно, инстинктивно чувство на близост. Все пак, човека си е животно, но точно това че се прикриваме толкова добре ни прави хора.