Изгрева безкрайно е далечен...
как да го дочакам тук сама?
Ела при менe, не издържам вече,
недей наказва ме със самота...

Образа ти в мечтите ми витае,
лута се самотна моята душа...
Объркана от теб, сега ридае,
заклещена между живота и смъртта.

Плаче тя за твоята любов,
плаче тя, а ти не знаеш.
И моли се с този изгрев нов
любовта във нея да познаеш.

А как искам да зърна твоите очи,
да ме погледнеш и пак да се усмихнеш...
Да видиш себе си във моите сълзи,
да ме прегърнеш и до мен да притихнеш.

Пак виждам в тъмнината твоето лице,
нарушило моя сън среднощен...
Пак чувствам пулса на топлото сърце,
тупкащо в гърдите все още...