Преследвайки едно прекрасно НИЩО,
из дебрите на сивотата все се губим.
Утре пак ще бъде като вчера
(така щастливо),
най-много пак от скука
да се влюбим.

Като къртици слепи, ровим, за да стигнем
цел с координати
някъде под носа ни.
Ако над земята по случайност се надигнем,
ще се върнем от страх
да не останем неразбрани.

От телата си сме повлияни
и намираме щастие,
макар за кратко.
И забравяме,
защото сме пияни,
че животът ни е даден
еднократно.

Получили сме него наготово,
и сме задължени да го пропилеем.
Пропадаме
отново и отново.
Но да умрем
...ние не смеем.