Древен китай

ПРИРОДНИ УСЛОВИЯ

Китай е подчертано планинска страна: 80% от територията му са планини и плата. Западен Китай е най-обширното в света високо плато, което се отличава с рязко континентален климат. Източен Китай е малко по-нисък от Западен и е достъпен откъм морето, тъй като е прорязан по дължина от големи речни долини, които от древността са най-важни търговски магистрали. Източен Китай се отличава от Западен с по-мекия си климат и по-разнообразна растителност . Благоприятните естествени условия на Източен Китай спомагат именно тук да възникне в древността земеделска култура и да се появят най-древни държави.
Най-древен район на разселване на китайския народ е областта по средното и долното течение на река Хуанхъ (Жълтата река) и равнината, съседна на Печилийския залив. Умереният климат и плодородната льосова почва тук спомагат за ранно развитие на земеделско стопанство. Общото количество валежи е тази местност стига до 50—60 см и това е достатъчно, за да се осигури добра реколта от просо. Но неравномерното разпределение на валежите често предизвиква слаби реколти. Затова населението на древния Китай е принудено да създава система за изкуствено напояване. Грандиозните катастрофални наводнения на реката Хуанхъ, свързани с постоянното повишаване нивото на дъното на реката, са страшно бедствие за земеделците. Излизайки от старото си корито, реката се разлива по цялата околна местност, разрушава селища и унищожава посеви.
В древните легенди и митове е отразена борбата на населението със страшната река и упоритата му грижа за създаване на земеделско стопанство. В мита за борбата на жълтия император Хуанди с чудовището Чъ Ю се описва как древният император сваля от небето богинята на сушата за борба с водната стихия. В една легенда се разказва как древния герой Юй прави по-дълбоко коритото на реката, старае се да регулира течението й, като за целта пробива скали и дори укрепя бреговете й с митичната „жива пръст". Народът оценява Юй и труда му. Той бива избран за цар и основава династия Ся. В древността в Северен Китай има много повече гори, отколкото днес. За това говорят надписите върху кости за гадаене, в които се описва лов на елени; за големи гори се споменава и в „Книга на песните". Значителната горска покривка осигурява по-равномерни валежи, дава на хората възможност да се занимават с лов и им предоставя в голямо количество дърво — най-древния материал за изработване на оръдия.

НАЙ-ДРЕВНОТО НАСЕЛЕНИЕ

Обширните степи, плата и планински области, съседни на плодородните речни долини, още от дълбока древност са населени с многобройни племена на номади-скотовъдци. Китайските земеделци от плодородните равнини са принудени непрекъснато да отблъскват грабителските набези на тези войнствени степни номади и планински племена, което до голяма степен забавя развитието на древнокитайската държавна система и култура. А през епохата на образуване на най-древните държави китайците на свой ред постепенно колонизират областите, населени с културно изостанали номади. Но природните условия в тези области и ниското културно равнище на местното население са причина за продължително запазване по тези места на номадски скотовъден бит. За широкото разпространение на скотовъдството говорят редица китайски йероглифи. Йероглифичният знак „овен" (ян) служи за означаване на понятията „сполука", „щастие". Съчетание от йероглифите „овца" и „княз" означава думата „стадо". Йероглифичният знак „елен" (лу) се използува за означаване на понятията „успех", „щастие". Етничният състав на Китай е извънредно сложен. Разбира се, и в древността това население не е било еднородно. В източниците се споменават многобройни народи, с които древните китайци постоянно са се сблъсквали, воювали са и отдавна са водили търговия. На север и северозапад китайците влизат в досег с тунгусите, манджурците и монголците, на югозапад — с тибетски племена, чиито прадеди, племената ман, се споменават в древнокитайски източници, на юг — с племена от Бирма и Индокитай. Много интересен е въпросът за икономическите и културните взаимодействия между народите на Китай и на съседните страни.

РЕЗУЛТАТИ ОТ РАЗКОПКИТЕ

Археологическите проучвания в Китай, започнати едва през XX в., дават интересни резултати и позволяват да се установи, че Северен Китай е населен от най-дълбока древност, от древнокаменния век като материалната култура на населението се развива непрекъснато чак до епохата на образуване на най-древните държави.
Разкопките, правени през 1928—1937 г. на 60 км от Пекин, разкриват остатъци от заселище и кости на първобитен човек, наречен „пекински синантроп". Тези синантропи, живели в епохата на долния палеолит. водят борба с хищниците, осигуряват прехраната си с лов й събирателство, използват огъня и примитивни каменни оръдия. Други разкопки показват, че долината на Хуанхъ между Шънси и Шанси е населена още през епохата на палеолита. В Централна Монголия, в Ордос и на други места в Северен Китай са намерени открити и пещерни заселища от горния палеолит с останки от хора, с каменни оръжия и предмети от кост и мидени черупки.
Заселища от периода на неолита археолозите откриват в различни райони на Китай. В по-ранните от тях срещат костени оръдия с вложки и дребни каменни оръдия. За по-късните са характерни по-големи оръдия, например брадви, върхове на стрели и на копия. Същевременно възниква техниката на оглаждане на камък. Във всички заселища са открити следи от най-древно земеделие, което се появява след лова и риболова. Неолитичната култура от това време се характеризира с използуване на хромели, оръдия от огладен камък (ножове и брадви), лъкове и стрели и с опитомяване на най-древните домашни животни — кучето и свинята. Хората вече умеят да плетат кошници, да изработват тъкани и да шият дрехи с костени игли. Появяват се своеобразни глинени съдове.
Много материал за проучване на материалната култура от онова време дават разкопките в Яншао (Хънан), където е открито неолитично селище. Тук са намерени каменни брадви, тесли, ножчета и върхове на стрели, брадви от еленови рога, каменни и глинени пръстени на вретено, костени шила, каменни хромели, ями за запазване на зърното и богата и разнообразна керамика, сред която и своеобразни трикраки съдове, а така също и покрита с разноцветни шарки полихромна керамика. Жителите на това неолитично селище вече познават оризовата култура и водят разменна търговия със съседните племена. Освен това в най-късните неолитични селища са открити кости на многобройни домашни животни — бикове, коне, овце, кучета и свине. Във връзка с по-нататъшното развитие на занаятите се появяват бяла каолинова керамика и най-древни изделия от мед. Някои от тези селища образуват големи градища, обградени с мощни степи, запазени на височина до 5 м. Многобройните селища от това време, открити в басейна на Хуанхъ, говорят за значителна гъстота на населението в този район.

ИСТОРИОГРАФИЯ

Първите повече или по-малко достоверни сведения за далечен Китай започват да стигат до Европа през XIII в. Знаменитото пътешествие на Марко Поло в Китай (1273—1291 г.) донякъде повдига завесата, която отделя средищната империя от погледите дори на просветените европейци от онова време. През XVI—XVII в. в Китай се появяват португалски търговци и мисионери, които проявяват голям интерес към изучаването на Китай, на неговата история и култура. Един от първите трудове, посветени на Китай, е книгата на Мендоза, която излиза в 1585 г. под заглавие „История на великото китайско царство". В 1618 г. се публикува описание на пътешествието на Гоес в Китай, извършено от него в 1604—1607 г. Между книгите на европейски мисионери в Китай, излезли още през XVIII в., трябва да се отбележат трудовете на Премар, посветени на изучаването на китайски език, трудовете на Гобил и. Мал по история на Китай и първият превод на китайски произведения от класическата литература, направен от Ноел (1714 г.). Всички тези трудове съдържат голям фактически материал, който обаче европейските учени още не могат да подложат на критично проучване.
От края на XVIII в. експедициите и пътешествията на европейци в Китай стават по-чести и вече дават по-значителни научни резултати. Център на научна синология става Франция, където започват да преподават и да изучават китайски език и литература. Най-големи специалисти в тази област са Абел-Ремюза, а по-късно — Шаван, между чиито многобройни трудове трябва да се отбележи незавършеният превод на „Исторически записки" от Съма Циен. Резултат на тези обобщаващи трудове е опитът на Каулинг да издаде обща енциклопедия на синологаята (1917 г.). Най-значими от трудовете на буржоазните историци, посветени на изучаването на древен Китай, са трудовете на А. Масперо и Крил, в които разнообразните източници по древнокитайска история се подлагат на грижливо проучване.
Буржоазните историци събират обемист и ценен материал по история на древния Китай. Но по силата на класовата ограниченост на своя светоглед те не могат да дадат научно обоснована картина на развитието на древния Китай. В повечето случаи те дават непълна картина на социалните взаимоотношения, подхождайки към китайската история от позициите на европейски колонизатори.
Руските пътешественици и учени правят голям и ценен принос в изучаването на Китай, китайския език, историята и литературата.
Интересно описание на Китай от началото на XVII в. намираме в отчета на Петлин, който пристига в Пекин през 1618 г. като руски
посланик.
В 1692 г. в Китай бива пратан Избрант, чието описание на пътешествието е издадено през 1704 г. В 1700 г. е издаден царски указ относно това, че руснаци трябва да изучават източни езици, включително и китайски, а през 1714 г. в Пекин е изпратен И. Лежайски, за да основе там духовна мисия, съществуването на която се легализира чрез Кяхтинския договор от 1728 г. Тази „руска духовна мисия в Пекин" е първият център на руска синология. Тук натрупват знания и първите руски преводачи и познавачи на китайски и манджурски език, командировани по-късно в Академията на науките и в университетите като преводачи и преподаватели. В XVIII в. се превеждат на руски език някои произведения на китайската литература.
Най-изтъкнат представител на руската синология през първата половина на XIX в. е Н. Бичурин, който живее в Китай към Пекинската мисия от 1806 до 1821 г, и натрупва тук огромно количество материали. Негови са голям брой научни трудове по география и история на Китай, по китайски език. Той превежда от китайски на руски език и редица произведения. Трудовете на Бичурин, най-известен синолог на своето време, имат голямо значение за развитието не само на руската, но и на европейската синология. За по-нататъшното развитие на руската сйнологйя спомага създаването на катедра по китайски език към Казанския университет през 1837 г. Благодарение на трудовете на Сивилов, Войцеховски и Василиев тук възниква един доста крупен център на руската синология, Значителен принос за изучаването на Китай, на неговия език, история и култура дава В. П. Василиев, чиито трудове, например онези, посветени на разпространението на будизма в Китай, стават широко известия. Същевременно научната дейност в областта на синологията продължава и в Пекинската мисия, където един от членовете й, П. Кафаров, издава речник на китайския език и написва редица трудове с исторически и историко-географски характер.
Освен това извънредно богати материали са събрани и от руски пътешественици и учени, които пътуват из различни области на Китай, например Пясецки, Потанин, Трум-Гржимайло, Обручев, Пржевалски и Козлов.
Така руските учени посвещават редица важни и обемисти трудове на изучаването на китайска география, история, култура, литература и език и с това спомагат за развитието на научна синология. Характерна особеност в трудовете па руските учени е дълбоката симпатия към китайския народ и признаването па световната ценност на китайската култура.

ВЪЗНИКВАНЕ НА ПИСМЕНОСТТА

Очевидно през периода Шан-Ин възниква най-древната пиктографична (картинна) и йероглифна писменост. Отделните думи се обозначават с нагледни рисунки,конто изобразяват слънце,луна,земя,гора, мъж, жена, животно, жертвоприношение и т, н. След това се появяват по-сложни знаци, които обозначават отвлечени понятия (идеограми). Така например думата изток се изобразява чрез рисунка на дърво, зад което изгрява слънце. Когато с отделни идерграми започват да се означават сходно звучащи думи (омофони), древната картинна писменост започва да се съчетава с по-сложния принцип на фонетична писменост. Но тази сложна йероглифна система няма ясни форми нито на йероглифна писменост, шито дори на най-примитивните форми на звуково писмо.

КУЛТУРАТА НА ДРЕВЕН КИТАЙ

Китайската култура води началото си от много дълбока древност. Най-древните китайски надписи дават възможност да се проследи процесът на възникване и първоначално развитие на йероглифната писменост. Запазените литературни източници, в по-голямата си част произведения на така наречената класическа литература на древен Китай, свидетелстват за възникване и развитие на китайска религия и литература, за поява на философия и на древни социалнополитически системи. Този процес можем да наблюдаваме в течение на цяло хилядолетие.
Китайската религия води началото си от фетишизма, а оттам минава през древните форми на култ към природата, култ към прародителите и тотемизъм, тясно свързан с магията. В историческите източници е запазен спомен от времето, когато тотемистичните представи, свързани с обожествяване на природата, са още широко разпространени. Така например в труда на Съма. Циен има легенда, че „Хуанди бил цар на държавата Мечка. Веднъж майка му била в полето и заченала от това, че видяла голяма мълния, която обградила Полярната звезда. Двадесет и четири месеца след това тя родила Хуанди." Може да се предполага, че Хуанди е бил считан за родоначалник на една от тотемните групи на Мечката.
В древен Китай е широко разпространен първичният култ към природата, особено култът към земята и планините. Този древен култ към планините в Китай е свързан е релефа на местността и със стопанския бит на онова време, когато прадедите на китайците са преминавали от планините към реките. В Китай дълго време съществува особена форма на гадаене, свързано със земята (геомантия). Наред с това древните китайци обожествяват слънцето, луната, планините и звездите, реките и дърветата. Особено голямо значение е имал винаги култът към прародителите, тясно свързан с траен патриархален бит и запазен в закостенелите си форми до много късно време.
Религиозните вярвания се оформят в Китай още в дълбока древност. В произведения на класическата литература са запазени указания за свещени древни текстове, особено много почитани от вярващите. Най-голямо значение придобиват в Китай религиозно-философските системи, възникнали през VI—V в. преди н. е. и залегнали в основата на по-късните религии. За културния живот на Китай огромно значение има религиозно-философската система на Конфуций, базираща се на древни школи на писари и гадатели. За личността на Конфуций са запазени само незначителни сведения. Но онова, което е известно, до такава степен е свързано с реалния бит, че ни кара да допускаме съществуването на определен писател, който ръководи отделна религиозно-философска и социално-политическа школа. Според древната традиция Конфуций живее през VI—V в.пр. н. е. (по традиционна китайска хронология от 557 до 479 г. пр. н. е.). Той произхожда от аристократичен чиновнически род от княжество Лу, където управляват потомци на династия Шан. Затова именно цялото му учение е проникнато от дълбоко уважение към старинните китайски обичаи и обреди. Както той, така и представителите на неговата школа редактират произведения на по-древната, така наречената класическа литература на древен Китай. Впрочем те може би са били преработвани и през по-късно време.
Главен принцип на конфуцианството е традицията. Конфуций неведнъж посочва, че не се стреми към някакви нововъведения. „Аз предавам, а не измислям" — казва той, очевидно изразявайки с тези думи основата на своя традиционализъм. Конфуций, както казват последователите му, счита за възможно само да тълкува древните текстове, като на тяхна основа гради отделна религиозно-философска, социално-политическа и морална система. В системата на Конфуций особено голямо значение се придава на елементите на възпитание с цел в характера на човека да се изработи постоянно смирение, подчинение, готовност да се подчинява на по-възрастните и на началниците. Конфуцианската философия счита за необходимо и за напълно възможно характерът на човека да се променя. На базата на тази теза конфуцианството гради идеята за неизбежността и необходимостта от усъвършенстване на всеки човек от класова гледна точка. „По вродени качества всички хора са близки помежду си. По придобити качества те се отличават един от друг." „Само най-великият учен и най-тъпият идиот никога не се променят" — се казва в конфуцианските книги. Конфуцианството се стреми да възпита у човека пълно вътрешно духовно заробване. Всеки човек трябва да бъде доволен от социалното си положение и да не се стреми към по-добро. От гледна точка на Конфунций „мъдрецът, съобразявайки се винаги с положението си, не желае външно величие. Когато има богатство и положение в обществото, той ще живее като богат и с положение; когато е беден, значи ще живее като беден... Когато е в принизено положение, той не оскърбява властите... Затова и при неблагородна участ той се покорява на съдбата..."
В учението на Конфуций откровено е изразена класовата гледна точка на робовладелците, които се стремят към окончателно потискане на трудовите маси. „Невежите хора трябва да се подчиняват на аристократите и на мъдреците." „Ако невежите хора престанат да се подчиняват на по-високопоставените и просветените, в страната няма да има мир." Тази мисъл се прокарва особено ясно в известната конфуцианска книга „Среда и постоянство" със следните думи: „Не подчинението на обикновения човек спрямо по-високопоставения е начало на безредието." В същата книга „мъдрецът" е противопоставен на тълпата. Под думата „мъдрец" трябва да се разбира аристократ. Конфуций учи, че „мъдрецът, който се придържа към принципа за среда и постоянство, върши само нравствени и добри неща, а обикновените смъртни, които не се придържат към този принцип, вършат безразборно всичко". Така следователно в тази „среда и постоянство" се крие идеята за класово „равновесие", която аристократически мислещият древнокитайски философ напразно се опитва да прокара. Конфуцианската социалнополитическа теория за „класова хармония" проповядва необходимостта от определени взаимоотношения между господар и слуга, между родители и деца, между съпрузи, между по-големи и по-малки, накрая и между приятели. Проповедниците на тази теория очевидно мислят, че съвременното им общество и държава могат спокойно да съществуват само на основата на постоянно запазване на тези патриархални взаимоотношения, запазване на идеалното „равновесие" в робовладелската държава.
Същевременно в конфуцианската религиозна философия се поставя на преден план теорията на божествения произход и божественото значение на царската власт. В теорията на Конфуций царят се представя като божество. На отделни места в конфуцианските книги в поетична, а понякога в реторична форма се промъква и такава мисъл: „Ако царят бъде величав като небето и морето, народът ще го уважава, ще изслушва словата му и ще съчувства на делата му." В коментар към летописа на Конфуций „Пролет и есен" царят направо е наречен „божество". „Императорът е Син на Небето, неговата физическа личност е олицетворение на небето. Земята има по средата свой център в Сина на Небето. Народите в техните граници се подчиняват на князете. Синът на Небето получава повели от Небето; подчинените князе ги получават от Сина на Небето."
Много разпространена в древен Китай е и друга философска система, принадлежаща на Лаоцзъ, която е отличава от конфуцианството по своя умозрителен характер. По-късно от тази философска система израства сложна религия, така нареченият даосизъм, която съществува в Китай над 2000 години. Самата дума „даосизъм" произлиза от думата „дао", което значи „път" или „основа на света". По-късната даоска религия обгръща образа на основателя на тази религиозно-философска система с мъглата на легендите. Самото име Лаоцзъ значи „престарял мъдрец". В една легенда се разказва, че Лаоцзъ е посетил Индия и Тибет. Считат го всевиждащ, казват, че е придобил това качество чрез подвига на мълчанието, уединението и съзерцанието.
В някои отношения философската система на Лаоцзъ е по-прогресивна от конфуцианството. Редица изследователи намират дори за възможно да твърдят, че в учението на Лаоцзъ има елементи на наивен материализъм и стихийна диалектика. В понятието „дао" може да се види наивно-материалистичната представа за материалната основа на света. Така например Лаоцзъ казва: „Великото дао се различава навсякъде. То може да бъде наляво и надясно. Благодарение на него се раждат всички същества, които не се спират (в изменението си)." Елементи на стихийна диалектика могат да се открият в редица изказвания на Лаоцзъ, като например в думите му: „Онова което стискат, се разширява. Онова, което отслабват, укрепва. Онова, което унищожават, разцъфтява. Който иска да отнеме нещо от другиго, неизбежно ще загуби своето. Всичко това се нарича трудно постижимо. Мекото надделява над твърдото, слабите побеждават силните."
Философското учение на Лаоцзъ отразява сложните класови взаимоотношения, съществуващи в Китай в края VI и началото на V в. пр. н. е. Предадено във формата на точни и остроумни изречения, които като едно цяло образуват книгата Даодъцзин, това учение има донякъде еклектичен характер. Много е възможно неговата популярност да се обяснява не само с оригиналността и своеобразието на разпространяваните чрез него философски идеи, но и с това, че в него са отразени интересите, мислите и надеждите на различни слоеве на обществото. Аристократите, които се стремят към възстановяване на единната държава, мечтаят за идеалното „единство", за което в Даодъцзин се казва: „Благодарение на единството аристокрацията и владетелите стават образец в света. Ето какво създава единството". От друга страна, в същия социално-философски трактат, който може би е бил подлаган на редакционна преработка, могат да се намерят резки разобличавания на богатите, които натрупват огромни богатства и потискат народа. „Ако една зала е пълна със злато и нефрит, никой не е в състояние да я пази. Ако богатите и знатните са горди, с това те носят нещастие на самите себе си." Още по-рязко се обявява Лаоцзъ против класовото правителство, което разорява народа, против войната, която носи на хората само нещастие: „Народът гладува затова, защото данъците са прекалено големи." „Добрата войска е средство (което поражда) нещастие, ненавиждат я всички същества... Да се прославиш с победа — това значи да се радваш на убийството на хора. Оня, който се радва на убийството на хора, не може да спечели съчувствие в страната... Ако биват убивани много хора, за това трябва горчиво да се плаче. Победата трябва да се отбелязва с погребално шествие."
В тези думи ясно се долавя психологията на оттегляне и отказ от борбата, отвращение от войната. Несъмнено с това са свързани и реакционните мисли за необходимостта от връщане към старинния патриархален бит и от запазване на културната изостаналост на народа. Лаоцзъ например казва: „В древността оня, който умеел да служи на дао, не е просвещавал народа, а го е правил глупав. Трудно е да се управлява народът, когато той има много знания. Затова управляването на страната с помощта на знания е враг на страната, а ако те не се прилагат, това е щастие за страната."
Най-интересна е по-прогресивната, но все пак в сравнение с развитието на научните знания по онова време примитивна, стихийно-материалистическа философия, която възниква в Китай през I в. от н. е. Един от представителите на тази философия — Ван Чун, твърди, че „небето е тяло, както и земята", като по този начин се обявява против традиционната религиозна философия и посочва, че „сред съществата, в чиито вени тече кръв, няма такива, които да не умират". Тази философия бива развита по-нататък в трудовете на философите от III—V в., които обръщат внимание на смъртността на духа. Но тази наивно-материалистическа философия не може да се развива и разпространява в древен Китай, тъй като класовата робовладелска идеология, тясно свързана с древната религия, е господстваща в страната. Конфуцианството и даоската религия оставят тежкия си отпечатък върху китайската цивилизация и запазват неизменни много форми на древната култура в течение не само на векове, но и на хилядолетия.
Но нуждите на ежедневието водят до натрупване още в дълбока древност на множество научни знания. Китайците знаят много неща от областта на математиката, по-точно на геометрията. Известни са им свойствата на правоъгълния триъгълник, решена е задачата за равенство между квадрата и хипотенузата и сбора от квадратите на катетите. Нуждата от отброяване на времето и съставяне на календар става причина да се натрупат знания в областта на астрономията. Началото на астрономическите наблюдения идва още от периода Шан-Ин. Астрономите умеят да наблюдават движението на небесните светила и дори да изчисляват и предсказват слънчевите и лунните затъмнения и появяването на комети. Съзвездията, разположени около Полярната звезда, са разпределени по „лунни домове". Появяват се най-древните карти на звездното небе. Като изхождат от разположението на съзвездията спрямо Слънцето и полюса, като използват и воден часовник, астрономите изчисляват времето.
Астрономическите наблюдения дават възможност да се създаде специфична календарна система, която се запазва дълго време. Основа на този лунен календар е лунното летоброене, което се води по цикли, състоящи се от 60 години.
Разширяването на китайската държава и нуждата от административно делене на страната предизвикват ранна поява и развитие на географията. Още през периода Чжъу чиновниците правят отчети за състоянието на отделните области главно от гледна точка на доходността на земите и на събирането на данъци. Един от тези отчети е включен като глава в книгата Шуцзин. В тази глава се дава географско описание на китайската държава, разделена на девет области. Тук се описват планините, реките, земите, а така също и данъците на всяка област. Аналогично, малко по-късно географско описание на Китай е запазено в книгата Чжъули.