Попадна ми едно есе на Блага Вълчева е особено интересен опит да се опише преодоляването на смъртта:


РАЗЦЪФНА ЦВЕТЕТО, КОГАТО ГО ОТКЪСНАХ...

"Разцъфна цветето, когато го откъснах -
ликуваше, че от безкрая на полето
тъкмо него бях избрал".

Опитай да шепнеш думата смърт... смърт... смърт.

Сега помисли какво изпитваш, докато произнасяш тази дума. Изненада? Любопитство? Тъга? Болка?... или пък... Решимост? Ярост? Непримиримост?...

Понякога дори щастие и радост. След всички тези ясно изказани емоции колко много тръпки не можеш да назовеш, колко неясни чувства те завладяват дори и за миг. И всеки човек поне малко или поне за малко се страхува, а при повечето хора това е преобладаващото чувство.

Опитай да шепнеш думата смърт... смърт... смърт.

Сега опитай да премахнеш чувството на страх... смърт... смърт.

Не можеш и то те обзема с пълна сила, постепенно измества всички останали емоции, предизвикани от шепота на думата. Страхът се превръща в паника.

Паниката сковава душата и кара тялото ти да трепери неудържимо.

Страхът от смъртта е неотменим екзистенциален страх. Той не е страх от нещото, а от нищото. И смъртта е нищо, тъй като човекът поставя в тази графа всичко, за което незнанието е повече, отколкото знаенето. Той избягва да мисли за смъртта, а я осмисля като нещо, което се случва на другите. Това е нетрайна илюзия и един ден човек неотменимо разбира, че никой няма да умре вместо него. Знаейки това, защо да се страхува? Защо да не мисли за себе си като за еднократност и уникалност? Защо това да не предизвика чувство на задоволство?

Подобно на едно цвете, което е незабележимо в поле от цветя и едва след смъртта си започва своето истинско битие. Едва след като е откъснато, започва да преживява своята уникалност... различна е вазата, в която ще умре; различен е човекът, който ще го помилва, усмивките, които ще предизвика; важна е срещата, която ще спаси или беднякът, който ще го продаде, за да се нахрани. Тази смърт единствено може да сбъдне неговата неповторимост. След смъртта цветето сбъдва значимостта си и се превръща в необходимост.

Така и човекът по своя екзистенциален път търси своята значимост и постоянно се опитва да "изкрещи" уникалността си. Но този път води до вечния шепот... "Човекът е битие към смъртта" според Хайдегер. Тя е тунелът, до който неотменно ще стигне. Смъртта е тунелът до вечното узнаване и абсолютното познание. Път, в края на който човекът ще се откъсне от неспокойното търсене и ще постигне хармония. Но за да го достигне, той трябва да преодолее страха си от опасния шепот и да превърне разяждащото чувство в тържество за душата и тялото.

Сега опитай де шепнеш думата смърт... смърт... смърт. Нека това разцъфне усмивка на лицето ти. Нека този шепот предизвика щастие от това, че тъкмо ти си призван да узнаеш и тържествуваш.

***

И накрая нека не забравяме, че животът винаги продължава. Дори и без нас. Но най-важното е какво оставяме зад себе си.


--------
Ето ти едно есе, което ще ти помогне, но не е довършено.

Човекът е битие-към-смъртта

Смъртта като основна философска категория, заедно с битието и времето, заемат централно място във философията на Мартин Хайдегер – един от най-видните философия на нашия век и представител на екзистенциализма. Основен въпрос, който той разглежда е за смисъла на битието. Човекът е битие-към-смъртта е един от аспектите, в които Хайдегер развива този въпрос.
Човешкото битие, такова каквото ни е познато в момента, може да се оприличи на извита нагоре спирала. От една страна спиралата изразява цикличността на битието. От друга страна всеки край е начало на едно по високо ниво. Това изразява и усъвършенстването на човечеството. В този ред на мисли, битието на човека е неминуем стремеж към смъртта, а по този начин и към усъвършенстване.
Каква е същността на човека? Това е труден въпрос, на който трудно бихме дали конкретен отговор. Тогава – Какво не е човека, по своята същност? Той не е Бог. Следователно човекът не може да бъде отъждествен с безкрайната вселена, тъй като по своята същност той е крайно, смъртно същество. Тоест, самото съществуване на човека, предопределя неговата смърт.
Човешкото битие е разположено в границите на човешкото време. Човешкото време от своя страна е временно. Следователно и самото битие не е постоянно. В определен момент битието преминава в своята противоположност – небитието. Този момент е смъртта.
От древността до наши дни смъртта е едно от трите най-важни събития в живота на всеки човек. Смъртта като непреодолима крайност и необратимост поражда страхове и по точно екзистенциалния страх. Този страх вероятно е станал предпоставка за създаването на различни вярвания, традиции и ритуали.
Схващането на Хайдегер за човека като битие-към-смъртта е илюстрирано още в Древността. Строежът на пирамидите като погребални монументи, показва стремежа на човека към смъртта.
Смъртта е неизбежна част от съществуването на човека. Склонността на Хайдегеровия Das Man да мисли за смъртта на ..

Източник - помагало.ком