Любов ли е когато не спираш да мислиш за един човек? Денят ти е крив ако поне веднъж не си го чул или видял. Всяка секунда прекарана далеч от него е съпроводена с тъга, болка, празнота. Когато той е далеч мислиш, че светът се е стоварил върху главата ти и е непосилно за теб да се справиш дори с дребните проблеми от ежедневието. С една дума той те кара да плачеш с дни наред и да се депресираш за месеци наред. Също така с една дума те кара да се усмихнеш и не само това, ката те да летиш от щастие. Потъваш в погледа му и само с него се чустваш сигурен. Готов си да преглътнеш всичките му убиди и да продължиш да си с него въпреки всичко. Когато си с друг никога не е същото. Винаги нещо липсва...ТОЙ липсва! Любов ли е да преглътнеш болката от неговите действия само за да можеш да си до него в трудностите, да мачкаш всички пречки по пътя му. Дори този път да води не до теб, а до друг човек. Да си обективен когато му даваш съвет за половинката му и да мислиш първо за начина, по който можеш да ги събереш отново само за да го видиш щастлив и чак след това да мислиш колко много теб ще те заболи от това. Да си готов да дадеш живота си за него въпреки, че той не се интересува от това. Да мислиш първо за него и неговото щастие, а след това за теб и твоето страдание. Да чакаш с трепет всеки един негов поглед. Да се радваш на усмивката му. Дали това е любов според вас или просто съм увлечена?