Не съм сигурна от къде да започна…но наистина не издържам и се надявам ако не друго по този начин да ме олекне. Та…винаги съм била станна, но никога не съм се чувствала така както сега…Преместихме се в нов град, сменям училища…било то, защото не можа да намеря приятели,било то по други причини…Наще си имат семейни проблеми…на който искам не искам съм свидетел…с никой не говоря, нямам приятели, родителите ми рядко ги виждам(поне майка ми, а с баща ми нямаме теми за разговор),на училище не ходя, класа не ме харесва и не ми е приятно… По цял ден стоя сама…нямам желание за нищо…не ми се прави нищо…само ям и се самосъжалявам, ненавиждам се…защото знам, че ако не съм такава каквато съм няма да стоят така нещата…Почти сигурно е, че ще повтарям годината, нямам оценки, не съм ходила…а това е единственото нещо, което вълнува родителите ми…дори и аз не искам да е така, искам поне да имам възможността да отключа една вратичка занапред…но не мога нищо не мога…В нищо не вярвам, за нищо не мечтая, нищо не искам, за нищо не се боря…това не е живот…всеки път преди да си легна се моля тази нощ да остане вечна, никога да не се събудя,защото с всеки ден болката расте и този сън би бил най-голямото спасение за мен…Защо пиша ли…силно се съмнявам някой да е като мен или да се е чувствал така…и все пак ако някой може да ми каже има ли изход от това положение и ако да къде е тъй…ще съм благодарна…

И се извинявам, ако мястото на темата не е тук.