Животът през Възраждането е тема на много художествени произведения. Но едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за писателски усет, национален колорит и дълбок поглед върху народопсихологията, от романа "Под игото".

На страниците на това малко по обем произведение оживява цял един свят - светът на българина, осъден на робство. Една от характерните черти на творбата е богатата галерия от образи, представители на всички слоеве и класи на населението.

Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата "Гост" Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство - вечерята на двора с челядта, своеобразното възпитание от страна на бащата, делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в семейството. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.".

Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов "българин" е синоним на "праведен християнин".
От първите страници на “Под игото” става ясно, че тогавашните българи са живеели в многолюдни семейства - освен бай Марко, старата му майка и “стопанката” му се споменават и “рояк деца - големи и малки”. Но общата семейна вечеря явно не била почитана у повечето семейства, а е разбиране на самия стопанин. Иван Вазов пише така: “Въпреки обичая на повечето бащи по онова време - додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите - Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват”. Явно е, че за тогавашните времена бащата е бил в центъра на своето семейство - той е бил авторитетът, от него всички останали са имали респект. Затова са и съвсем естествени наставленията, които дава на децата си по време на вечерята - единият син да не се присяга на масата, другият - да се смести и т.н. Всъщност именно по време на вечеря той обръща внимание на възпитанието на децата, тъй като “Марко само на трапезата виждаше народа си в куп”. Но бащата е не само глава на семейството, а и господар на дома. Като човек, който се числи към по-заможната част от обществото, той разполага със слугиня, а като господар на къщата именно той отправя заповеди към нея.