по същество:
като дете до 5-годишна възраст сам била доста слабичка,но за съжаление след едно неблагоприятно за моя живот лято,прекарано на село(нали се сещате-чист въздух,на човек му се отваря апетита...) от злоядо хлапе се превърнах в малко момиче с..разширен стомах.родителите ми реагираха в началото добре на промяната в храненето ми,но годините минаваха,килограмите се трупаха,и от приятно закръглено дете се превърнах в девойка с доста наднормено тегло.
това неминуемо повлия на отношенията ми с околните-забележките вкъщи и подигравките в училище се отразиха на самочувствието ми дотолкова,че за мен слабостта на даден човек беше еталон за щастие,а моята воля все още не беше прераснала в стремеж към промяна.
в 5 клас,когато бях на 12 нямах особено понятие от думата диета,но бях взела решение да отслабна.донякъде се справих-макар че не е добре за момиче на 12,което тепърва се развива да живее на минимално количество храна,базиращо се предимно на въглехидрати,без прием на белтъчини и никакъви мазнини.бях щастлива,че най-сетне бях в нормата-на ръст 167 тежах 56 килограма.всеки,които не ме беше виждал дълго време се възхищаваше на успеха ми,аз също по детски бях горда със себе си.може би това също не е било редно,защото по незнайна за мен причина,от един рожден ден на брат ми по онова време(преди които не бях близвала захар и пържено) си позволих всичко това и не спрях в продължение на 4 години.
в началото на 7-ми клас полоението беше неудържимо-тежах около 80 кг,трудно си намирах дрехи,за момчета не смеех и да помисля,срамувах се от тялото си.пролетта на 2005 година взех решение-или да отслабна сега,или никога.в началото всичко беше като на шега-взех да се придържам към едно нисковъглехидратно меню и свалях кг. като на шега.не бях вманиачена-позволявах си някои дни сладко,газирано,не броях калории като обезумяла и не следях точни часове,в които да ям.постепенно дрехите ми оширочаваха,а отдолу се виждаше вече съвсем нормално момиче.в стремежа си да достигна оптимално тегло след година диета започнах да спортувам,при това няколко вида спорт.всяка храна измервах в килокалории,всичко мазно и сладко за мен граничеше с "опасно".всички около мен,включително родителите ми много се радваха на рязката ми промяна.вече бях слаба,но в нормални граници.на ум си казвах,че щом сам извървяла този дълъг път до тук с отслабването,мога да издържа още по-малко дори от това,за да стигна максимална слабост за мен,която няма да се отрази на здравето ми,и ще спра навреме.нямах кантар,затова садех по дрехите.носех данки 28,после 27 размер и това донякъде ме устройваше,на фона на номерата ми отпреди това,но едно дяволче в главата ми натякваше,че щом са измислени и панталони 26 номер,то те също са носени от хора,следователно това е нормално и аз трябва да спра там.
минаваха още месеци,а аз се топях като свещ..намалявах калориите за деня до минимум,страхувах се да ям дори дъвки или ябълки.ставаше ми студено дори при топло време,косата ми падаше,ноктите се чупеха,мензисът отсъстваше дълго,кръвното-ниско,желанието за слаб вид-ВИСОКО.родителите ми,учителите и приятелите започнаха да се тревожат.баща ми донесе електронен кантар,което до една степен може би ми помогна,а от друга страна влоши нещата.не смеех да пия вода,за да не се отрази това на сутринта върху кантара.паднах няколко кг. под нормата,и заради постоянните натяквания на наще и околните,че съм "скелет" един ден реших да започна да ям.
Открих неусетно,че храната не ми е враг,и дори да ям забранени според мен храни си поддържам теглото.Лошото,че човек на крайностите като мен,не може да се задоволи със златната среда-започнах да гладувам няколко дни,за да сваля кг,които след това ще наваксам с обилно ядене.така и правех-5 дни пълен глад,2 дни безразборно хранене.това доведе на 2 пъти до рязко покачване на теглото,което ме ужаси искрено-първия път 5 кг,които свалих по-лесно,и едва успях да се преборя.за сметка на това станах още по-грозно слаба.после дойде един превратен момент в живота ми,без да се интересувам понапълнях,уж за да се оправя,но мисълта че съм по-пълна(макар пак да бях много слаба)ме преследваше.исках си пак анорексичния вид,жадувах го.не се хранех с дни,после глада,по-силен от мен ме завеждаше до хладилника,в които не оставаше нищо.плачех,чувствах се дебела,грозна,подла и безволева.тъпчех се с разхлабителни,с хапчета,не ме питайте как,но отслабнах пак,с нечовешки мъки,без да преяждам,и без медикаменти.
Сега сам пак тук-в изходна позиция-всички казват ,че съм анорексичка,аз се виждам дебела,дрехите са ми широки,но аз се радвам..пак не съм щастлива,чувствам се болна,страхувам се да ям повече от определен брой калории,макар да съм изчела хиляди книги медицинска литература,и да знам че трябва да приемам повече..
държа се като ненормална,но не знам какво ми харесва в това да съм слаба-предишните спомени или друго?!
Искам да споделя с вас толкова много неща,но смятам,че вече достатъчно прекалих.мисля че поне за себе си сам успяла да намеря някои отговори,свързани с болестта,макар да съм в нейния апогей.минах и през трите вида ХР,и загубих надежда,че ще се оправя.
призовавам всички млади хора като мен да не подлагат на такива мъчения в името на измислена красота.красотата е в това,че сме млади и ЗДРАВИ.
p.с.второто вече не важи за мен..

това го бях писала лятото но за съжаление оттогава нещата се влошиха