Мозайка

В един ден, изпълнен със слънчеви лъчи
Бродейки по неравни, стръмни улици
Реших да се разпадна аз, мозайката сглобена.
И всяка част от цялостта стана горчиво отделена.

Вятърът помете всяко парче от пъзела
Луната усмихна се, няколко от тях взела.
И за всяка мъничка частица липсваща от мен
Намериха се състрадание и разбиране в този ден.

Минаваха хора
Взимаха от разпиляната мозайка
А новата зора
По-късно тя дошла
Станала е мойта майка.

Събуден, в ново, уж по-добро начало
Взрях се с нови, по-силни очи.
Но сърцето ми дълбоко се бе взряло
Осъзнало, че има части липсващи.

И заплаках аз, под яркожълтото слънце.
За липсата, за загубата горчива.
Укоризнено ме гледаше и синьото небе
Как може да е глупостта ми толкоз дива.

Рухнала, мозайката отново се разпадна
За да не се събере отново, завинаги.
А Владетелката на душите, тъй хладна
Иззе с размах сигурен всички спомени.