ЛИС Вълшебница?

[chon_viki]

za komentar v ramkite na 350 dumi vyrhu "vylshebnica" na qvorov pod formata na lis.mn 6te sam blagodarna.

7 точка от правилата
moderated by Coki

[kuklichka_bg]

nz dali tova stava mai ne ama .....

Образът на жената и любовта в творчеството на Яворов (ЛИС)







Пейо Яворов е най-лиричния и същевременно най-трагичен български поет. Неговият свят е нежен, печален, тъжен, страстен, гибелен, нещастен, самотен и отхвърлен.

В неговото творчество любовната лирика е обособена като самостоятелна тема.

Животът на Яворов е любов и болка, силна и отчаяна молитва, зов. В него се боят на два противоположни полюса „две хубави очи”, „страсти и неволи”, музика, мечти и нечовешка самота.

Животът на Яворов е като бурен океан, в който се опитва да оцелее една капчица любов и кратък спомен за нежност.

Любовта е силна. Тя е отвъд времето и пространството. Тя е по-силна от всичко, дори от болката. Защото единствено любовта може да победи смъртта.

Образът на любовта в творчеството на Яворов е събран в „две хубави очи” и в магията, която може да се роди единствено в „душата на дете”. Тази магия, която единствено е способна да роди копнеж, молитва, музика и зов, които да превърнат любовта в нещо свято, неземно, съвършено. Нещо, което може да оцелее неопорочено в този несъвършен свят.

Любовта е копнеж, символ на мечтаната красота и на сбъднатите блянове. Тя е надежда и опит за надмогване на битието, страданието и разочароването.

Но любовта е и източник на съмнения, страх да не се загуби нейната чистота и да не се опорочи мечтата, породена от нея.

Любовта в творчеството на Яворов е ефирна, ангелски невинна вълшебница в бяло. Тя понякога е „въздушно нежна” и носи „тиха радост.” Тя се превръща в своеобразно просветление, което пречиства личността. Лирическият герой зове, моли. Той е пленен. Чувството започва с тихо мечтателно съзерцание, с надежда, която се превръща в настойчива и отчаяна молба – молитва. Любовта преминава през внезапното предчувствие за гибелното утре и категоричното отхвърляне на съмнението.

Жената е въплъщение на любовта. Но нейният образ излъчва силен трагизъм. И въпреки че категорията трагизъм е строго индивидуална, в творчеството на Яворов личният трагизъм на лирическият герой е всепоглъщащ. Защото в душата му са събрани противоречия, породени от несъвместимостта на вътрешния и външния свят. Те пораждат конфликт. А невъзможността за разрешаването на този конфликт и породено от него страдание изпълва живота със страсти и демони.

Някъде между сблъсъка, породен от тревогата за света и страданието за себе си екзалтира силен творчески импулс за търсене на истината.

Лирическият герой в творчеството на Яворов познава истината чрез страданието. Страданието, което предизвиква хаос и обърква, ражда тревога и болка и провокира въпроси. Отговорите на тези въпроси водят до самопознание, в което личността открива пред себе си пространство, в което всичко придобива противоположен смисъл.

В пространството на противоположните търсения се преплитат различните риторични въпроси. Там „страсти и неволи” хвърлят „булото на срам и грях” и същевременно” страсти и неволи не ще да хвърлят върху тях булото на срам и гняв”.

Образът на любовта в творчеството на Яворов е наситен със силни и разтърсващи чувства, с дълбок трагизъм и непреодолимо страдание. Любовта се явява ту като лично и страстно усещане /”аз не живея, аз горя”/,ту като тревожно предчувствие /”от други свят съм аз – не си виновна ти”/, ту като категорична констатация /”на смърт е моята душа ранена,на смърт, ранена от любов”/ ту като неземен и нереален блян /”очите ти са звездни небеса „/.

Образът на жената, която въплъщава любовта има реални очертания /„косата ти е здрачния воал на късна вечер”/ и същевременно е нереална. Тя е тази, която поражда дълбока, нежна, страстна, всепоглъща, противоречива и изпепеляваща любов. Жената, която има реални очертания и същевременно е съвкупност от многото жени.

Любовта се появява ту като всеобща човешка емоция, ту като специфично личностно изживяване. И в двата случая тя е силна и води личността по пътя към усъвършенстване. Този път минава през обезверяване, съмнение, екстаз, щастие и болка. Този път е наситен с различни чувства и усещания. Този път може да се извърви само от двама.

Любовта при Яворов върви по този път редом със смъртта. Защото тя е всеобхватна и тя е самия живот, който започва с раждането и завършва със смъртта. Тя е желание, породено от сблъсъка между нопнежите на духа, устремен към хармония и съвършенство, спокойствие и красота и невъзможността това да се случи в реалния свят.

Лирическият герой живее на два противоположни полюса, породени от този конфликт. В лутанията между тях любовта е обречена на сложни и мъчителни метаморфози.

Тя е гибелна и подчинена на „страсти и неволи” и същевременно „прохладен лъх от ангелско крило”.Тя е представена като общочовешки етичен проблем и същевременно като индивидуално лично и страстно изживяно чувство.

Лирическият герой живее между породената от конфликта самота и отчуждението. Образът на любовта в света на Яворов е свързан с образа на жената. С неземната, нежна обич и копнежа в любовта му към Мина и с изпепеляващата гибелна страст в любовта му към Лора. И независимо дали любовта шепти, крещи, моли, зове или стене тя се превръща в своеобразен катарзис и за пречистване извисяване на личността.

Любовта е копнеж и стъписване /”мене ми е странно-ето те пред мен”/, тъга и опиянение /”мене ми е жадно-гледам те пред мен”/.

Любовта е мрачно предчувствие /”мене ми е страшно-дишаш ти за мен”/, объркване и несигурност /”мене ми е тъмно – тъмно в ясен ден”/.

И въпреки мъката и страданието любовта е дар. Тя се превръща в достатъчно основателна причина да живееш и да умреш. Любовта преобръща целия свят на човека. Нейната сила провокира духовното пречистване на личността.

В творчеството на Яворов любовта е възможна само в света на двамата. Извън този свят, създаден от един мъж и една жена любовта започва своя гибелен път в опорочаването си. Защото реалният свят, в който живее поета е бездушен, отчужден, опорочен и пагубен за нежността и красотата. Любовта въпреки тази си своеобразна изолираност се превръща и във връзката на лирическия герой със света. Защото тя провокира смелостта му да се бори със себе си и със света.

Любовта преобръща света. Тя няма ограничения във времето и в пространството. Идва и целува човека с онази сила, която го кара да живее, въпреки, че „времето лети” и „няма да се върнат сбъднати мечти”, въпреки страданието и болката. Защото любовта дарява човека с копнеж, с очакване , със сила. Тя дава криле и смирение, тъга и щастие. Тя радва и плаши. Тя е зов и вяра, мечта и реалност.

В творчеството на Яворов любовта е единствената територия на емоционален катарзис, защото е дар, който въпреки всичко трябва да бъде изживян, за да бъде по-пълноценен и смислен живота.

[chon_viki]

mersi mn kuklichka_bg