Цитирай Първоначално написано от sexybaby1990
трябват ми спешно тия теми:песен за човека-песен да победата над смъртта



крадецът на праскови-повест за романтичната любов



нежна спирала-разказ за човешкото насилие над природата



трябвят ми за утре....ако някои намери нещо да ме потърси на скайпа:koteto662 и да ми го прати....ПЛС спешно е,......мс предварително
[/quote]


В своето творчество Йордан Радичков по особено поетичен начин интерпретира вечните проблеми на битието като се вълнува от човешкото посегателство върху съвършената красота на природата.Агресията,която човекът изпитва е породена от много често пренебрегваната истина,че човекът е част от природата и опазването и е негов дълг.
Разказът "Нежната спирала" е едно послание за ненасилие,което авторът реализира с много метафорични образи.Тези образи контрастират на живота и неговата същност,материализирани в много груби ударения шипков храст и ужасяващият изстрел,с който е отнет живота на дивия гълъб.
На фона на красивия снежен пейзаж Радичков ни споделя нравствено-етичните си размисли,които водят до общозначими обобщения за безцинния живот на всяка частица от природата,а чрез повествованието се създава особена атмосфера на съкровеност и интимност.
Заглавието на творбата символизира безкрайността и красотата на живота.Още в началото на разказа се загатва и за дисхармонията,която човекът сам създава около себе си.И точно това внушение създава усещането за една призрачна нереалност.Това се подразбира от епитета "враждебна" ,както и в цветовото обагряне на сиво-бяло.Разумът на природата е изпълнен с голямо отчуждение.Неслучайно "бялата равнина се изтегля".Деликатно се оттегля от човека,запазвайки повтаряемостта на живота."Смълчаната гора" притихва пред усетеното насилие,стаено дълбоко в човешката душа.
Шипковият храст,който е отрупан с ярко червени плодове,се откроява на фона на бялата пустота,като този контраст изостря вниманието и го насища с тревога.
Последвалата човешка агресия срещу шипковия храст предизвиква една илюзия за същността му на живо съществ,което е унизено с удара от камшика.Внезапното му изчезване е като знак за неприемане на стореното насилие.За ловеца това е една мистерия,а за автора срещата на ловеца с шипковия храст паражда споменът за Методи Андонов,единствения човек,който има собствено име в творбата.Също и единствения човек,който гледа на тазе среща с "фанатичен" поглед от всички страни.
Замерван със снежни топки,храстът потреперва като живо същество,а очите му играят.Възхищението,което поражда у режисьора е едно обобщение за мислеща личност,която е престанала "да гледа на живота и на природата край себе си като декоративна завеса".Затова от тези размисли се поражда разочарованието от ранната смърт на Методи Андонов,изтръгнат от живота,подобно на шипковия храст:"Мигар са и по-малко на природата шипковите храсти,та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст,за да го погне по петите на своята нежна пустош?".
Разказвачът се сблъсква ново насилие след завръщането от спомена в реалността.Този път ловците убиват див гълъб.Мощният размах на една от птиците е последван от залюляване и малък кръг.Умиращата птица описва в небето спираловидни кръгове,които постепенно заприличват на сива дрипа,която стремително пада надолу.Изчезването на дивия гълъб е едно ново свидетелство за човешкото насилие над природата.
Върху дълбокия сняг остават отпечатани алените капки кръв на гълъба,изписващи кръгове подобни на спирала.Красивият гълъб,чийто живот е отнет от изтрела,изтисква бавно кръвта от себе си "за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно послание върху бялата равнина,последната фраза на своя живот".
Фразата изписана с кръв е едно проклятие срещу насилието и завещание към другите птици.Неловкото мълчание е знак,че тя разтърсва много дълбоко душите на ловците.Те си тръгват,като очите им са изпълнени с ням упрек.
След посегателството над съвършеността на природата,човекът е развълнуван и в душата му зазвънявят други струни .Тяхното насилие е израз на авторовия оптимизъм,че образите на насилието са обречени.В последствие човекът ще поглежда все по-често в душата си и ще разбира,че е част от хармонята,а не нейна заплаха.Този разказ е едно послание от Радичков към новото поколине на България.