- Форум
- По малко от всичко
- Тийн Учител - есета, теми, съчинения...
- Трябва ми помощ
Спешно ми трябва помощ за две есета(става и лис).На теми:
1.Светите образи и чувства за българина отразени в елегията да се завърнеш.
2.Стълбата която води надолу.
Благодаря предварително.
СТЪЛБАТА, КОЯТО ВОДИ НАДОЛУ
(есе по мотиви от „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски)
Изправен пред стълбата, пред реалната възможност да промени съществуването си, да направи живота си по-добър, човекът започва сложен диалог със себе си. Младият момък и Дяволът, представени в произведението на Христо Смирненски „Приказка за стълбата” като отделни образи, в действителност разкриват личностни компоненти на един човек: момъкът е рационалната страна, която обмисля възможности и взема решения, а Дяволът - емоционалната, която мотивира цялата човешка дейност. Неусетно и несъзнателно Аз-ът се отказва от идеалите на тълпата, които също така неусетно и несъзнателно е възприел и в които всъщност никога не е вярвал истински. Такива хора винаги се осмислят негативно от социума, а действията им стават обект на критики и се осъждат жестоко. Но именно личности, които мислят и действат различно от общоприетото, са двигателна сила на прогреса (Хегел). Отделянето от множеството, самоизолацията, от друга страна, е акт на духовно извисяване (Ницше). В този смисъл фигурата на индивидуалиста, решил да се разграничи от тълпата, би трябвало да се осмисли положително.
Христо Смирненски измисля съвсем друга стълба, която няма нищо общо с извисява-нето на човешката личност, с изкачването й нагоре към небесната светлина. Стълбата на Смирненски е дяволската стълба на падане¬то все по - надолу и надолу в пропастта на по-рока и престъпността. Привидно изкачвайки се по тази стълба, младият герой на поета всъщност върви стремглаво към пропастта, към ада. Заслепен от богатството и властолюбието, което дяволът му предлага, той от беден и честен пролетарий се превръща в опиянен от власт и успехи самонадеян пре¬дател на своите идеали, на своите близки и на съмишлениците си. Този герой може да се възприеме като символ на ренегата, из¬менника, продажника и предателя. Но мо¬же да се разтълкува и в по-универсален, об-щочовешки план: като символ на лекомис¬лено повярвалия в обещания и илюзии мла¬деж, който се саморазрушава, обезличава, самоунищожава в името на една горчива самозаблуда. А тя е, че отмъщава за своите бед¬ни и страдащи братя, която замъглява съзна¬нието му и неусетно го превръща в егоист и егоцентрик, който мисли само за собствения си интерес. В името на отмъщението той се отказва от всичко свое и вместо нагоре, към висините, пропада в преизподнята на загубената си човешка идентичност.
Всъщност отказалият се от себе си, от стре¬межа си към усъвършенстване, от всеотдайността си и желанието си за саможертва в името на щастието на своите братя, бившият „плебей по рождение" с фанатизма и лекомис¬лието си доброволно загубва сетивата, па¬метта и душата си заради една илюзорна цел. Нито една цел в човешкия живот, а най-малко отмъщението, не оправдава средст¬вата, с които се постига. Когато тези средства са дяволски изкушения (алчност за власт и богатство), те неизбежно водят към пропаст и саморазруха. Всъщност младият герой на Смирненски става жертва на дявола главно поради своето лекомислие, поради своята наивност и незрялост. Той не разбира, че целта не може да оправдае средствата (дяволски изкушения). Грешката му е, че не може нищо добро да постигне за себе си, нито за родни¬те си братя, когато приема недостойни, не¬морални, дяволски средства.
Всъщност днес може и да не четем Смирненски. Той е бил млад, зелен, обречен – не е разбирал от живот. А и е живял преди колко… много години. Днес няма добродетели. Всъщност останал е само един ЕГОИЗЪМ.
Стълбата… Стълбите водят нагоре, надолу. Кой обаче доброволно слиза от Стълбата? Личното щастие е най-важно. Стъпалата на Стълбата са красиви. Бял мрамор. Блясък. Розови нишки.
Какво толкова? И днес щом решиш, можеш да продадеш себе си. Ти си човек, но нищо животинско не ти е чуждо. Бъди вълк. Бъди звяр! И ще успееш...
Май и днес тези стъпала надолу всъщност водят нагоре??? Изборът, макар и труден, е само наш!!!
Много по-лесно е да събудиш у някого любов, отколкото да я запазиш.
Виж и тези по първата:
http://www.teenproblem.net/school/s/949.html
Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Характерно за Дебеляновия човек е отчуждението му от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана и се стреми към мечтани светове, коп¬нее за хармония и равновесие. Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.
Най-типичен за Дебеляновата поезия е мотивът за завръщането, дал основен лирически сюжет на елегиите „ Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...”. Връщането назад във времето заявява естествената носталгия към светлия свят на детството, на бащината къща, на родното градче и миговете на приятелство и разбирателство. Завръщането е пътуване към себе си, към родното, към корените, към вечното. Но завръщането е и всъщност раздяла, защото домът, граден от утвърдените стойности, е спомен, сън и невъзможно убежище за раздвоения човек на модерните времена.
Мотивът за завръщането в чистия свят на детството е перносифициран в образа на родния дом, при опрощаващата майка. Поезията на Дебелянов е вътрешно насочена към дома и той се явява като един от смисловите центрове в поетическия му свят. Завръщането в родния дом е завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина. Домът присъства в пространството на родното чрез ключовите думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.
Майката за Дебелянов е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност и безсилие едновременно. Нейната усмивка блага е последен „пристан изаслона”, който връща на героя изгубената топлина.
Пътят към сбъдването на мечтата – завръщането у дома , минава през „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”) и спира най-напред до къщния праг. За поета, прагът е най-подходящо място за срещата, така жадувана от сина и майката. Прагът символизира преходът между познатото и непознатото, между домът и чуждия свят. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син.
В елегията „Да се завърнеш в бащината къща” нежно и донякъде неопределено са загатнати причините, които водят блудния син към бащината къща. Тези причини са свързани с настоящото нерадостно битие на героя, с носталгията му по топлия свят на рода, с копнежът му към родовите корени. Лирическият глас е подчинен на желанието на героя да намери пристан и утеха. Така, угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва със двустишието:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина”.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.
When I was young
It seemed that life was so wonderful
A miracle
Oh it was beautiful,
magical.
All the birds in the trees
They could sing so happily
So joyfully..
Всичко е относително