Глава ПЪРВА - нещо като въведение в историята
Стоил беше едно много хубаво и добро дете.Винаги беше готов да помогне на абсолютно всеки,а вкъщи беше изключително послушен.С учението също се развиваше блестящо,имаше високи оценки,а учителите не можеха да се нахвалят с него.
На последната родителско-учителска среща бяха изгубени цели 45 минути,за да се говори за него. Сега Стоил учеше в пети „Е” клас в училището „Иван Рилски”,намиращо се недалеч от родния му квартал „Свобода”.
Столи беше почти на 12 години,много висок,по-висок дори от баща си.Лицето му беше бяло като сняг,а очите му бяха сини,като прекрасното,ясно,синьо,май ко небе над квартал „Свобода”.Тези очи излъчваха честност и доброта.Устата му беше голяма,яркочервена като маково цвете и от нея никога не слизаше една прекрасна,чаровна усмивка. Косата му беше къдрава и гъста като африканска джунгла. Осевн това, Стоил винаги ходеше добре облечен. С една дума – Стоил беше едно прекрасно дете.
Както вече казах,той беше много добър ученик и имаше най-високия успех от целия клас.Той обаче беше един от малцината,които наистина обичаха да учат. Някои негови съученици вече хитруваха и посещаваха училището все по-рядко и по-рядко. Вечер се събираха и започваха да крещят тъй силно,че хората в радус от един километър от тях не можеха да заспят. Децата пищят,хвърлят пиратки,пушат,пият и се прибират по къщите си едва в малките часове. Тези факти обаче не правиха абсолютно никакво впечатление на родителите им. За голямо съжаление,тези деца не бяха единствените хулигани.
Те много се подиграваха на Стоил,защото той не беше такъв като тях, а знанията му бяха недостижими за тяхното равнище.Въпреки че беше едър, Стоил винаги падаше под жестоките ръце на безсърдечните си съученици и се измъкваше винаги пребит и смазан. С времето страха му растеше и в един момент стана така,че Стоил бягаше по-бързо от гепард,щом ги видеше.

* * *

19 май.Силно майско слънце огряваше квартал Свобода,а температурите достигаха необичайно високи стойности за това време на годината. Жегата беше непоносима,и из квартала се движеше един-единствен човечец. Това беше Стоил.
На следващия ден учениците от пети „Е” клас трябваше да правят едно много важно контролно по литература. Именно литературата беше предметът,който най-много се удаваше на нашия герой. Той беше изключително сигурен в знанията си, беше сигурен,че ще изкара поредтата шестица и затова реши да се възползва от този слънчев ден(а тази година такива дни бяха много рядко явление),за да се разходи малко из квартал „Свобода”. Излезе без да има някаква конкретна цел или намерение,просто искаше да си почине малко от нечовешкото напрежение,на което беше подложен в училище. Всеки човек,който е видял Стоил точно този следобед със сигурност си е помислил,че нашият герой е някакъв скитник.За него иначе пустата „Свобода” изглеждаше толкова привлекателно място,че сигурно нямаше се сети, че има отговорното задължение да се прибере,ако привечер не бяха излезли неговите врагове. Той бързо избяга,без те да го видят.Прибра се изморен,легна и веднага заспа като заклан.

* * *
Беше ранната утрин на 20 май.Беше рано сутринта и въпреки че слънцето вече се беше издигнало високо в небето,беше толкова студено,че пара излизаше от устата на човек. Сега пети „Е ” клас имаха литература и влизайки,госпожа Емилия Михайлова вместо да поздрави учениците си „Добър ден”,както си му е редът в такива случаи,извика строго, с глас, нетърпящ неподчинение следните реплики: „Така,деца!Извадете си един лист,една химикалка,напишете си имената.Първа група са тези,които седят откъм прозореца,останалите са втора.” – нали децата щяха да правят контролно. Стадото от полузаспали ученици изпълни точно указанията на своя пъдар.Всеки получи листче,на което бяха написани въпросите,на които учениците трябваше да дадат пълен и обоснован отговор,с цели изречения. Наш Стоил беше много доволен,защото можеше да отговори и на трите въпроса,нещо съвсем обичайно в ситуации като тази.
Изпод зеленясалите зъби на измъчената госпожа Емилия Михайлова преминаха няколко звука,които оформиха следната реч:
„Така!Първа група да слуша!Вашите въпроси са много лесни и затова ще си позволя да ви дам още един.Така,записвайте!”.В стая 231 на училището „Иван Рилски” настъпи рядкото за съвременните български училища явление ,наречено „гробна тишина”. Всички се сепнаха. Някои се притесняваха,че ще се случи въпрос,по който нищо не знаят и ще се простят с мечтата си за по-висока оценка. Други приеха тази новина с радост,че въпроса ще е лесен и ще намалеят шансовете за издънка. Само Стоил седеше спокоен,беше дотолкова задълбочен в писането на отговорите на другите въпроси,че ако не беше съученикът му Боби да го побутне, щеше да пропусне думите на госпожа Михайлова покрай ушите си. Аз поне не мога да направя разлика между настроението на Стоил сега и настроението му предня следобяд.Беше все така спокоен.
И така,след това кратко лирическо отклонение,нека все кой щеше да е допълнителният въпрос, по който трябваше да творят юнаците от първа група.
„Какви чувства разкрива Алеко Константинов..”.Учуденият поглед на стреснатия Стоил изобщо не размекна госпожата и тя продължи да диктува.
- „Опаа,това не трябваше да се случва.” – помисли си Стоил.Той за първи път през живота си почувства несигурност в себе си. Тръпки го побиха,лицето му пребледня и му трябваха две минути,за да дойде на себе си и да продължи с писането по останалите 3 въпроса. 15 минути преди края на часа Стоил беше готов с тях и започна да мисли.Никакви чувства,разкрити от Алеко Константнов, не му идваха на ума.Тогава приложи следващия си метод – да се опита да си представи учебника и по-скоро какво пише в него.Пак не става,а времето лети.Ето,вече има само 2 минути до края на контролното. Госпожа Михайлова преустанови четенето на вестника,стана и започна да събира контролните.Макар и неохотно,Стоил също си предаде своето.

* * *

Неусетно се изминаха две седмици от прекрасното двадесетомайско утро, което преди малко описах. Няма нужда да се повтарям, пак беше слънчево, но студено,а пети „Е” клас имаха литература.За разлика от 20 май, днес госпожата поздрави децата с „Добър ден!” и беше много щастлива.Носеше със себе си един плик,а в него носеше контролните. Беще доволна от резултатите и ги съобщаваше на висок глас,да чуят всички:
„Антония - 6, Павел – 6, Симеон – 6..” – първите десет оценки бяха все пълни шестици.Забелижителнотов случая е,че Стоил не беше между тях. После почна да съобщава и по-ниските оценки. ”Бре,какво стана с мене”,помисли си Стоил,”18 работи минаха,мене ме няма.”
„Георги – 4,70, Стоян – 4,50 , Симона – 4,30”-още не бяха раздадени всички контролни – „И сега изненадата на това контролно: Стоил – 4,25. Петър и Иван също имат 4,25.Тони,моля те раздай работите.”
Стоил – 4,25.”А-помисли си отначало Стоил – нещо се е объркала.Не написах всичко,но чак пък 4,25.”За негово съжаление обаче г-жа Михайлова никога не се шегува и не е от този тип учители,които надуваха оценките като балон.За съжаление това бяха почти всички учители по онова време, когато в България образованието далеч не беше важно.Целта беше да се постигнат най-високи резултати с минимални усилия.
Следкато направихме поредното лирическо отклонение,нека се върнем при пети „Е” клас и да наблюдаваме какво се случва.
Оттам се носиха радостни викове.Полузаспалите и изморените от това ежедневно недоспиване деца не можеха да разберат дали това е истина или сън. Само Стоил седеше кротък и трепереше.
Ето,че Антония мина покрай неговия чин и му връчи работата тъй тържествено,като че ли му връчва някакво официално писмо от високопоставено лице. Не че нещо му се подиграваше, по този начин връчи работите и на другите, защото просто не можеше да повярва, че класът й се е засилил до такава степен.
Докато другите пищяха толкова силно, че се чуваха от всяка точка в радиус половин километър от класната стая,Стоил седеше кротко на втория чин и си разглеждаше контролното. Докато на първите две страници не се наблюдаваха корекции,то върху останалата част червените петна бяха ярки и големи като петна от кръв. За съжаление те не бяха такива.А в най долното ъгълче на последната страница беше отбелязан резултатът 4,25,който беше ограден в скоби,за да се знае,че това не е случайна драсканица,а нивото на знанията на ученика.По-голямата му достоверност създаваше и министерския подпис,който госпожа Михайлова успя да извърти.
- Абе Стоиле, колко имаш – прояви обичайното си за такива случаи любопитство Симеон
- 4,25 имам – отговори Стоил. – Защо?
Той никога не отговаряше,без да знае с каква цел предоставя информацията.Но сега нямаше какво толкова да му се случи, освен да отнесе обичайните подигравки.Симеон, Павел и другите му врагове тържествуваха и му се смееха в лицето. Този път наистина имаше защо да се чувстват по-силни от него.
- Стига!Престанете,че… - от уплаха Стоил не знаеше какво да каже. Пое 2,3 пъти дълбоко въздух, но сълзите напираха и падаха върху скоро лакирания под на класната стая. Още малко и щеше да стане наводнение.