Глава ТРИНАДЕСЕТА(предишните ще ги публикувам по-нататък) - Кражбата
20 юни.Силно лятно слънце беше напекло почти пустия квартал „Свобода”.Жегата бе тъй непоносима,че рядко се намираше такъв лудак,който смее да излезе около 2 часа следобяд. Само на едно единствено място в квартала човек можеше да се наслади на хладинка и това беше пейката пред блок девети. Тя сега обаче беше заета от десет момчета,които викаха толкова силно,че се чуваха чак до другия край на квартал „Свобода”.Техните гласчета бяха пригласяни от музика, чиито текстове бяха изключително несвързани,но ясно придаваха атмосферата на една квартална кръчма. Такова нещо дори не може да се нарече музика. Когато човек със средна интелигентост се заслуша в разговорите на тези момчета,ще установи,че те употребяват такива неприлични думи,каквито едва ли биха били намерени в речника на книжовния български език.Или,в най-краен случай ще бъдат отбелязани със звездичка.Цяла Свобода се гордееше,че е изхранила такива синове. С огромно съжаление ще призная,че това са една малка част от пороците на десетте деца.Голям спътник в живота им беше една тубичка с лепило и те имаха ритуал,който никога не нарушаваха – Станислав,най-големият от тях, вдишваше първи от тубата и после предаваше на другите.
И точно при самото изпълнение на ритуала,покрай 9-ти блок взе,че мина Стоил.Неговото преминаване накара Станислав така да си напрегне гласните струни,та да го заболят сериозно и произнесе великите слова:
- Ей,пич,я опитай!
Драги читатели,не си мислете,че се наблюдава сериозна промяна в мисленето на бившето добро дете след новогодишния наркокупон,когато то остана в дискотеката три дена. Сърцето на Стоил затуптя силно и той побягна със скоростта на гепард и за около половин минута достигна до спирката.Един час му трябваше,за да дойде на себе си и да си припомни цялата мъдра и поучителна реч на лошия си приятел Станислав, която и аз забравих да пресъздада.Това стори той вървяйки по пътеката към къщата си в Банкя.
- Абе какво ми каза този Станислав – помисли си Стоил – май утре в 10 трябва да съм там и да нося 100 лева, за да опитам някакво чудотворно лепило.Кой знае какво ще е това?Може пък да е нещо хубаво?Може пък да е нещо хубаво?Даааааааа!
Стоил се зарадва и започна да скача като малко дете. Чаровната усмивка, която още съвсем в началото описах,отново се завърна при Стоил. А пък Георги този път стоеше отвън и чакаше своето сияещо в момента от радост синче.То още не беше прекрачило прага, когато нададе силен радостен вик:
- Гоше,дай ми сто лева.
Бащата на Стоил също беше учител, а по онова време учителите не бяха особено ценени хора и не получаваха особоено високи заплати. Горкият Георги едвам себе изхранваше, па сега сина му и сто лева иска. Но като се позамисли малко, осъзна, че Стоил едва ли има особено чисти намерения и като един истински баща взе,че сподели тревогата си:
- Абе, Стоиле, какво ти става в последните десетина месеца? Какво стана на Коледа и Нова Година, защо те нямаше по два-три дена вкъщи и не си вдигаше телефона? Сега ми е много интересно защо ми искаш 100 лева?
- Еми бяхме на дискотека и там беше много яко – откакто Стоил се запозна с Тони и Вильо, усвои много добре младежкия жаргон и постепенно почна да го използва по-често от традиционния книжовен български език. За него характерни бяха по-кратки думи и особено силно изразена емоционалност. – Там пафкахме едни цигари,от които ни стана много весело, напихме се, заспахме толкова яко, че два дена не се събудихме, а бяхме останали там.
Стоил този път най-спокойно разказваше тези неща, като че ли е получил шестица в училище и бърза да се похвали на света.
Горкият учител се стресна, дори не знаеше какво да каже, пребледня и отиде да си легне, въпреки че беше още ранен следобяд.
Единствените думи, които успя да произнесе бяха следующите:
- Повече да не си ми излязъл от къщи без мен! – Този път Георги беше твърд и гласът му ясно разкриваше,че не търпи неподчинение.
А Стоил беше изправен пред дилемата как да си прекара времето - оставаха цели осем часа до вечерта.Драскаше си разни глупости,но му омръзна. Той и преди обичаше да драска, но разполагаше със значително по-малко време. Започна да си гледа часовника,но и това му омръзна. А да пусне музика не можеше,защото щеше да смути съня на стресирания си баща.
И той си легна, заспа дълбоко, а по-късно засънува чуден сън: В „Свобода” е, с групата на Станислав и диша от чудотворното лепило. То му действа много добре. Но за съжаление както всяко удоволствие, и това трябваше да бъде заплатено. А Стоил нямаше пари както в реалния живот, така и в съня си. Моменталически скочи от леглото.Погледна си часовника,който показваше,че вече са изминали два часа от полунощ. Отвори прозореца и скочи. Падна на тревата за щастие без да си е самопричинил телесни повреди и бързо се затича към къщата на Иван Александров. По някаква невероятна случайност този път те бяха оставили външната врата незаключена и тя спокойно пропусна бившето добро дете.То изкачи грамадната вита стълба без да вдигне никакъв шум. Натъкна се на нечия чанта,бръкна в нея и извади двеста лева. Затвори я и благодарение на невероятното му майсторство я постави на абсолютно същото място, та от пръв поглед притежателят й по нищо да не разбере,че е бъркано в нея. Отново побягна и след около пет-десет минути беше в центъра на Банкя. Часът беше два и половина. Цяло Банкя спеше дълбоко, дори многобройните кучета не искаха да си прекъснат чудния си сън под прекрасното, осеяно със звезди, юнско небе. Нашия герой седна на една пейка и чакаше да се зазори. Оставаха около три часа, но секундите се точеха изключително бавно, също като капките на полупресъхнала чешма. И все пак, нали беше откраднал тези пари, реши да измине пеш разстоянието до 9-ти блок. Там пристигна петнайсет минути преди десет часа. Побърза да даде парите на Станислав и едвам го изчака – нали все пак трябваше да довлече тубата.
Само до преди 16 часа Стоил изпитваше страх от тези гамени, а сега им стана първи приятел. Днес той беше този,който вдиша най-много лепило от всички.