*Монолог на една надежда...*
Поглеждам я... глава навежда,
бавничко избърсва своите сълзи.
Много тъжна тя изглежда.
Как да й помогна ми кажи?
Не става с думи, тя го каза.
Не става със прегръдката дори.
Някой с много мъки я наказа,
сега не спира вътре в нея да гори.
Докосвам я, а тя заплаква.
Прегръщам я, потрепва тя.
Да й помогна даже не очаква...
Толкоз празна е сега.
Поглеждам в сините очи,
а там сълзите бликат и не спират.
Кажи ми как да спре да я боли?
Сякаш, че мечтите й умират.
Дори опитвам да я хвана за ръка,
но болката й силно ме прорязва.
Кажи ми как да спра това?
Та тя обича, а не мрази!
Сърцето й... това ли е сърце?
Не ми прилича никак на такова.
Виждам само някакво парче,
убито сякаш от отрова.
Та аз съм нейната единствена надежда,
не може повече да е така!
Тя толкоз тъжна и ранена да изглежда.
А де да можех с нещичко да я спася!

Мнение ?