Аз имам малък брат - в други ден става на 13. Досега, слава Богу, големи проблеми не съм имала с него. Но усетя ли нещо нередно в поведението му, първото, което ще направя, е да кажа на родителите си. По няколко причини:
Първо, макар че съм сигурна на 100%, че тупа-лупа по дупето му ще има, имам изградено с години доверие в родителите си, каквото мисля, че повечето родители заслужават (въпреки, че ако питаш децата им, почти никога няма да признаят, че слушали ли са родителите си, не са грешили).
Второ, не съм аз тази, която трябва да прецени дали поведението на брат ми е приемливо или не. Всяко семейство има свои специфични ценности, освен общоприетите, които се определят от родителите ( в нашето семейство например четенето и книгите са на култ). родителите определят в какво да възпитат децата си, не аз, съответно те определят мерките в отделните ситуации.
Трето, изобщо не разбирам какво общо тук има думата "предателство". Животът на детето под 18 е поверен на родителите и ако нещо стане, те ще са виновни, Разбира се, че трябва да знаят какво се случва с децата им - иначе си е чиста проба безотговорност.
И понеже много мразя теории без доказателства, ще ви разкажа за един случай, в който "предателство" ми спаси живота.
Бях на 12, пети клас. От малка си бях палавичка и оперирана от всякакво чувство за самосъхранение. Понеже бях все пак умно хлапе за възрастта си, и като такова имах желание да ръководя другите, с мен се влачеше едно недотам развито братовчедче, което беше готово да направи всичко, което кажа. Партньорството беше идеално - мен ме слушаха и изпълняваха хрумките ми, а на момчето някой му обръщаше внимание.
Имах и друг приятел. Именно той ме "изпорти" на мама.
Бяхме отишли с братовчеда на края на града, април месец, скоро след дъжд, на един изоставен строеж - 7-метрова яма, да събираме жабешки хайвер (имах желанието да си отгледам жабки - от малка ме влече биологията). Освен нас двамата само приятелят, който живееше наблизо, беше наясно.
На строежа по ръба на ямата имаше гадна, лепкава, хлъзгава тиня. В нея бях нагазила до глезените и едва пазих равновесие, докато се бях навела над 7-метра леденостудена вода да обирам жабешките яйца. Чудо е било, че не съм паднала.
През това време майка ми като луда е обикаляла улиците на града и ме е викала, след като в началото приятелчето ми се показало "вярно" и не й казало къде съм. Едва след като е видял, че жената е на ръба на истерията (вече се е стъмвало), й признал. Ако беше казал по-рано, нямаше да пипна бронхит... А ако не беше казал, можеше на вратата на дома ми след седмица да има черна сатенена панделка...
И аз на това другарче не му говорих две седмици. Сега считам, че на него дължа живота си.
Дано си направите изводите.