Стихотворението представя класическия литературен мотив за прощаващия се със семейството си герой, решен на смърт в името на идеалите си, познат още от времето на Омир - раздялата на Хектор с Андромаха. Смирненски го развива по свой начин, създавайки две картини, напълно противоположни по настроение - отделянето на лирическия герой от семейството и боя на барикадата. В тях героят е различно определен - в дома си той е близкият, любимият, всичко му е познато, там научаваме името му, нашепвано от скръбната му съпруга. На барикадата Йохан вече е непознат, безименен - „и непознат остана той";. Смирненски развива любимата си идея за безименния герой, който се бори не от суета и заради слава, а защото не желае да живее повече унизен. Паметта за него не е на барикадата, където дори не го познават - а в семейството му, за щастието на което се бори. Какво означава за Йохан прекрачването на ,дървения праг" . Картината на пустота и безнадеждност е подчертана от метафората „мъртвата градинка" и вечерта, която като прокобница „разпускаше коси от черен мрак". Поетът не подчертава необичайното в поведението на своя герой и не представя раздялата между него и семейството му чрез физическата близост на прегръдката или целувката. Плачещата жена, „протегнала в ръцете си детe", не спира любимия, а със страдалческия си жест откроява детето като смисъл на живота и на решението им. Тя го изпраща с надежда, усетена в замечтания й поглед, но предчувствието за смъртта е по-силно. Надеждата не й позволява да го спре, мъката си изживява сама, за да не го разколебае. Тя не смее да наруши тишината, сякаш в нея вижда закрилница. В прошепването е вложен особен съдбовен смисъл - то е благослов, заклинание и молитва за спасение. Състоянието, при което любимата на героя иска да извика, а всъщност само нашепва, показва силната й обич към човека, когото изпраща. Това е раздяла, в която жената не напомня за себе си, а мъжът се отделя от дома без поза с подчертана обикновеност, сякаш го очаква делник: „Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота / и в миг прекрачи дървения праг" В семейството лозунги не са необходими, не са необходими и велики думи - всичко е казано, всичко е разбрано. В следващия стих вихърът на кървавия бой, представен почти натуралистично, контрастира на тишината в първата картина. Тук господар е Смъртта, която в „размах велик" не подбира своите жертви. В тази сцена единственият cпокоен, наситен с човещина, момент е изобразяването на Йохан на барикадата, прислонен „о старец белобрад". Без този стих всичко в битката би изглеждало чудовищно - героят не е сам, неговата мотивираност в боя се засилва, защото чувства до себе си близък човек. Тя става още по-голяма след смъртта на стареца - думите и действията му са проникнати от голямата болка. Сцената, която рисува поетът, е величествена, в нея е разкрита готовността за саможертва на героя, изправен „кат някой исполин". Смирненски е въвел плакатно-лозунговото обръщение на Йохан към враговете, което обаче не възприемаме като словесна демонстрация. Тази емоционална, заклинателна реч е нужна на героя, чрез нея той показва своята ясна цел и освободеността си от страха пред смъртта. Съзнанието и духовността му са чисти, по това се отличава от враговете, заглушили в алкохола своята съвест, неспособни в яростта си да уважат достойната смърт на бунтовниците.
Героите са загинали, останала е болката по тях. Идеалът е велик, защото е посветен на борбата за справедливост, но той не може да намали болката и да върне близките. В зората на свободата има повече мъка, отколкото празничност, защото по улиците, на които ще се роди новото, се усеща „смъртна пустота" заради тези, които вече ги няма.
Тази вечер тръгвам на лов...
Като хищник доближавам те
Ти си жертва - подчини се
и прави каквото искам аз...
Хайде, драскай и хапи ме!