Любов и омраза Поезията на Христо Ботев е най-високият връх в развитието на българската възрожденска литература. И същевременно между Ботев и останалите ни възрожденски писатели стои цяла пропаст. С дълбочината на своите идейно-емоционални послания, на своите прозрения за настоящето и бъдещето Христо Ботев е изпреварил съвременниците си с цяла епоха.
В едно свое произведение Христо Ботев казва, че първо в Калофер се е научил да обича и да мрази. Там се е родила “страстната любов, коя тъй рано загина, и дълбоката омраза, коя ще ме придружи до гроба”.Чрез тези две свещени качества той прозира характера на народа ни и варварството на поробителя. Тези две качества са захранвали със сила неговия порив към свободата. Омразата към поробителя е спомогнала за подържането на идеята за освобождение у българина.
Още първото му стихотворение “Майце си” носи отпечатъка на неповторимия му темперамент. За първи път възрожденски поет се откъсва от стереотипа за майката, и разкрива истинските си чувства.Ботев свързва образа на майката и родината единствено в това и в последното си стихотворение “Обесването на Васил Левски”. В основата на това стихотворение стои мотивът за погубената младост, който поетът подема по-късно в зрелите си творби “Борба” и “До моето първо либе”. Лирическият субект се измъчва от чувството за самота, от липсата на приятели и любима. Юношеският наивитет и желанието да се оплачеш на майка си, когато ти е тежко, и нуждата от съпричастие на близък човек в труден момент са преодолени благодарение на категоричния финал, който звучи типично по ботевски.
“…пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изстина в гроба ?”
В изразяването на любовта и омразата поетът естествено е свързан с народното мислене и вяра, които поставят тези две състояния в основата на българския космос Христо Ботев е най-близо до тези виждания за любовта и омразата в стихотворенията “На прощаване” и “До моето първо либе”
Лирическият герой в “До моето първо либе” стига до самоотричане от любовта, любовната песен за него е вече магическа “отрова” за сърцето, тъй като по-силен е плачът на сиромасите и страданията на народа. Любимата не тази, която го е разочаровала-напротив, тя продължава да излъчва силата на младостта, на чудния глас, но този глас не може да стигне до народната душа, защото в гърдите “всичко е с рани покрито (и сърце зло в злоба обвито)”.Тъкмо тази натрупана злоба спира лирическия герой да изрази топлота при спомена за любимата. Той не изпитва сладост, когато се връща към първите чувствени наслади – за него в настоящето те изглеждат като унижение.
“роб бях тогаз-вериги влачех
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах !”
Девойката е поставена пред избора да обича човек, който има в сърцето си само злоба или да го напусне. Авторът е категоричен: “Запей или млъкни, махни се!”
Омразата към поробителя е изпепелила душата на героя, който се обрича на бунта.
Може би лирическият герой вижда смъртта като утеха и приласкаване, защото връщането към живота, към естествените пориви, би било невъзможно-чувствената любов към девойката вече не е онова чудо, което би възродило изпепелената му душа. Финалът на стихотворението не е връщане към старата любов, която ще онемее от ужасите на бунта, а търсене на нови измерения за обичта и състраданието.
Кървава да вдигна нашивка,
От коя и любов немее,
Пък тогаз и сам ще запея
Що любя и за що милея!
Най-разтърсващата Ботева творба безспорно е елегията “Обесването на Васил Левски”. Това е стихотворение за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. В нега поетът отново слива в едно майката и родината, за да изрази както своята лична скръб по Апостола, така и общонародната мъка.
В творбата се разгръщат два основни мотива-мотивът за майката страдалница и мотивът за смъртта. Потресаващо звучи граченето на гарвана на фона на зимната виелица и представата за българския гроб. Майката родина е черна робиня, свещеният глас на нейното страдание е глас в пустиня. Но най-силно и най-страшно е посочването на мястото на трагедията – “ град София”, и драматичното обръщение “Българийо”. Дълбоката връзка между Апостола и неговия народ и изразена чрез метафората “ и твой един син, Българийо,! виси на него със страшна сила”. Алитерацията със звука “с” засилва злокобната атмосфера на събитието. Най страшно прозвучава стихът “Гарванът грачи грозно, зловещо”. Последователната алитерация в рамките само на един-единствен стих “гар-“,”гра-“,”гро-”,”зло-“ се съчетава с цензура между четирите лекими и чрез тях сякаш нахлува зловещия дъх на зимната виелица. Последвалата строфа стихотворението завършва в безнадеждния кръг на българското страдание:
“Зимата пее своята песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, е плач без надежда
навяват на тебе скръб без надежда..”
Фейлетоните и статиите на Ботев като “Политическа зима”, “Наместо програма”, и редица други имат същия изповеден и обобщен характер, същия пулс и ритъм, същата категоричност, с които се отличава и неговата поезия.
Ботев несъмнено заема първото и най-важно място в Менделеевата таблица на българската поезия (Пеньо Пенев). Народът прие творческия и житейския му подвиг и ги превърна в легенда. На това се дължи невероятната мълва, която избухва в определени интервали от време чак до 1967 година – че Ботев не е загинал на Вола, а е жив и е на заточение в Диарбекир. Така българският народ символично не пожелава да повярва на логиката на историята, твърдо убеден в логиката на Ботевата метафора за безсмъртието на бореца за свобода.
Отговор в тема
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат