ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ - „БЕЗДОМЕН И САМИН” В „ЗДРАЧА” НА СПОМЕНА
В поезията на Димчо Дебелянов тъгата е безмълвно „пътешествие” на духа из скръбните пространства на мисълта. Те са облъхнати от красива носталгия по ти¬хата радост на човешкото щастие. Затова и тъгата в поетичния свят на Де¬белянов е светло „смирена”. Носи вътреш¬но „озарение” на „смълчания” дух, който се докосва до спомена за преживените дни. Споменното пространство на чувство¬то се изпълва с живот чрез тъжното нас¬троение на поетичния взор. Усетен е по¬лъхът на отдавна преминал и преживян жи¬вот. А той е скръбен и навява тъжен спо¬мен. От пространството на тъгата се ражда скръбният нюанс на поетичната из¬повед в сонета „Пловдив”:
Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Печал, преливаща в неизплакана скръб, из¬пълва споменната същност на поетичното действие. Емоцията е градирана, тъгата се задълбочава. В пространството на из¬поведта времето присъства чрез художественото битие на „скръбни - детски дни”. То е поетически изразено като преживяване и чрез неизплакания емоционален стон на душата, останал потиснат в тъгата на „много сълзи спотаени”. Времето на отми¬налите детски дни е тъга и неизплакана скръб. Те се сливат в драматично задълбо¬чаващата се емоция, изживявана от духов¬ния взор на лирическия АЗ. Тъмните обеми на скръбта раждат бурята в душата. Тя об¬гръща съзнанието, създава пространство на осъзната печал и безнадеждност:
Тук първи път чух възглас:
- Престани да вярваш и да дириш -
забранен е на любовта плодът -
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.
Вътрешните духовни пориви на про¬тест и битка с безвремието на сивите, безцелно преживени дни са пронизани от скръбните прозрения на мисълта. Лишени са от градивната сила на любовта и вярата. Терзанията на душата остават безплодни. Духовният свят на човека е странно „пленен” от тъгата, потопен е в скръбното мълчание на трагично родени¬те мечти, оказали се единствен „дом” за душата на поет и лирически АЗ.
Минало и настояще се „срещат”. Вре¬мето е тъга, дошла от миналото и пре¬върнала се в скръб за настоящето. Емо¬ционалният неуют търси „дом” за скръбта и тъгата. Съгражда го В несретата душа на поетичния АЗ:
И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна
аз бродя за утехата нерад
Градът е външен, пространствен израз на емоционалния и психологичен дискомфорт на душата. Той е своеобразен, вре¬менен „пристан” за „скръбта бездомна”. Тя струи от спомена, навява тъга и от на¬стоящето. Неспокойствието на мисълта ражда скиталчеството на духа и „бездомността” на скръбта. Скръбта и тъгата са емоционално психологична и художествена среда за поетична изповед, но и вът¬решна същност на лиричното настрое¬ние, изпълващо взора на поетичния АЗ с трагични прозрения за безнадеждно от¬нет духовен хоризонт:
... и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.
Споменът е отречен, защото е скръбен и печален. Потъва в „черните” глъбини на паметта, съхранила миговете на човешко раздвоение, изповядвани в Дебеляновата творба „Черна песен”:
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
На границата между светлина и мрак се раждат изповедите на лирическия АЗ. В тях са скрити тъмните помисли, безизхо¬дицата на духа и вечното търсене на път сред безкрая на мъчителни духовни съмне¬ния и тревожни предчувствия за необрати¬мия съдбовен ход на човешката съдба.
Странната поетична диалектика между раждане и смърт, светлина и мрак предопределя драматичните обрати в живо¬та на човешкия дух. Съзиждане и рушене съпътстват духовните терзания на АЗ-а. Съмнението е вътрешна мотивация на ми¬сълта да търси спасителната светлина на надеждата сред мрака на реално преживените страдания. Те носят мъдро сми¬рение на душата, но трагични прозрения за мисълта:
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
Контрастното сливане на светлина и мрак създава противоречивия символен об¬раз на човешката екзистенция, която кра¬сиво реди смирени „залези” за духа и горди интелектуални „бури” на мисълта. Хармо¬нията между новораждането духа на по¬бедения и духовната „смърт” на победи¬лия, надмогналия безсмислието на земния житейски кръговрат е реалната, истинска същност на неутолимата жажда и во¬ля за живот. Вечното неудовлетворение на духа е порив към нова глътка живот, надмогване на страха от студената, тъм¬на прегръдка на смъртта:
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
Всяко духовно горене е ново раждане на човешката меч¬та, която е полет на мисълта към „огнеструйна” „зора”. Но нейната реалност, нейно¬то сбъдване е само миг на ра¬дост, на „пролетно” опиянение на духа. Ид¬ват тъгата и болката по нова, още по-далечна и примамлива мечта. Така човекът никога не остава да се наслади на духов¬ния празник, да усети светлата радост от тържеството на победилия дух и ра¬зум. Душата му живее в пространството на неизменна и вечна среща между „про¬летното” тържество на духа и „есенно¬то” мъдро смирение на мисълта. Проти¬воречивата същност на човешките поле¬ти и падения е част от вечната игра на живот и смърт, орисала с безпокойство и неутолима тъга духовните търсения на Дебеляновия поетичен АЗ:
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
Гасне човешкият живот сред неутоле¬ната жажда за нови духовни полети на мисълта. Вечното неудовлетворение но¬си тъга и усещане за отчуждение сред скръбния свят от мечти и реалност, в кой¬то е потопена и мълчаливо страдащата душа на Дебеляновия лирически герой от стихотворението „Спи градът”:
Спи градът в безшумните тъми
на нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Завръща се дълго скиталият дух в „бездомността” на своята тъга. За нея няма покой и няма пристан. Символен знак на безутешната скръб са „безшумните тъми” и скритите вопли на душата, „изплащани” с тихия ромон на дъжда: „а дъждът ръми, ръми, ръми...” Тъгата е усетена като веч¬но състояние на духа. Тя е „вярна” спътни¬ца на човешките психопреживявания. Лирическият АЗ търси „тъмния” покой на са¬мотния размисъл. Уединението е тревожно. Самотата е озвучена. Безмълвният „глас” на тъгата резонира В екота на човешките стъпки. Всичко говори за болка и безкрайно усетено отчуждение:
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Миналото и тук, както в сонета „Плов¬див”, оживява с „жалби за преминалите дни”. „Черните стени” - пространствен, мета¬форичен израз на човешкото отчуждение и самота - маркират „пътя” на тъжните спомени.Те прииждат и болката просветлява. За миг лирическият АЗ се докосва до незримата светлина на спомена:
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...
Но това светло озарение на духа кон¬трастно отделя скръбта, която „расте, расте, расте...” Всичко е потопено в тъга и мрак. Усмивката чезне, топи се заедно с просветления за миг спомен за несподелено любовно щастие:
Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Мигновено е щастието, вечна - скръбта и тъгата по него. Това е вечната жажда за красиво сливане на душите, търсе¬щи уюта на споделеното чувство, на извиканата радост в сърцето. Но щастието се оказва „бездомно”, далечно и чуждо за душата на Дебеляновия лирически герой. Завръщането в миналото е скръбна сре¬ща на духа с реалната, отново изживяна тъга на спомена за несподелено щастие:
Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
Любовта остава странно неразбрана и несподелена. Тя е скъп спомен, дошъл от миналото, озарил с мигновено щастие ду¬шата. Но тя - любовта, е и онзи вечен из¬бор на сила сред морето от скръб и тъга, вечни спътници на лирическия АЗ в него¬вия размисъл над смисъла на трагичното човешко битие. В съзнанието на лиричес¬кия герой звучи риториката на вечния екзистенциален въпрос: „защо, защо?”, съб¬рал истината за самотно „преминалите дни” и за осъзнатата отчужденост на ду¬ха от радостите на човешкия живот.
Лирическият герой остава „бездомен и самин”, вслушан в тъжния ромон на дъжда:
Спи градът в безшумните тъми
на нощта неверна верен син, ,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Споменната реалност на Дебеляновата поетична тъга е вътрешна художествена същност на лиричните му любовни изпо¬веди. Душата е смирена пред тъжния спо¬мен за отлетялото щастие. Паметта е „морна”. Тя тихо разтваря тайника на сър¬цето и се появява „смътното” усещане за близка среща с преживяно някога щастие:
Ти смътно се мярваш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.
Сетивността на преживяването е естетизирано от спомена. Останал е по¬етичният детайл „две черни пера”, който загатва контурите на цялостен образ, не¬ясен и „тръпен”, акварелно преливащ в ре¬алния спомен с приказните сънища на душата. Така се ражда магията на уловения миг на споменно озарение на духа. В неговото красиво пространство незримото става видимо, а любовта-среща се оказва разлъка:
След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се падах
и страдах навред,
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.
Изповедта за несретата участ на духа е пронизана от изстрадано и дълбоко почувствано противоречие. Споменната ре¬алност на чувството е вътрешно конт¬растна. Тя е безкраен низ от „среща”и „за¬брава”, от подеми и падения. Сякаш извън човешкото битие „застава”смълчаната в здрача на спомена поетична душа, прони¬зана от светла тъга и печал. Тя е поетич¬на и духовна същност на Дебеляновия ли¬ричен АЗ, художествено битие на елегичните му изповеди:
И ето погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.
Дебеляновата душа завинаги остава „плен¬ница” на тъгата и на неизплаканите скърби в самотния размисъл на поета. Той е „бездо¬мен и самин” дори и в „здрача” на спомена.
Димчо Дебелянов - Носталгия по детското минало на лирическия герой
Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.
Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият "аз" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.”Скръбният град" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:
"...Престани
да вярваш и да дириш-забранен е
на любовта плодът-и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.”
Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:
"Как бяха скръбни мойте детски дни!
0, колко много сълзи спотаени!"
Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия “аз”преминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на героя достига своя предел в отказа от спомените -”аз не искам нищо да си спомням”.Трагизмът се поражда от усещането за ограбеност -"мечтите ти навек ще бъдат пленни" ,а отчаяното приютяване на “бездомната” скръб в пустошта огромна”.Повторението на метафоричния глагол “бродя” утвърждава идеята за самотата и скитничеството на човешкия дух.Образът на бездомника в Дебеляновата поезия винаги се открива на контрастния фон на града.
Градът ,притаен в смълчаната нощ ,или изпълнен с веселие и глъч ,е враждебен и чужд.Кръговата композиция на стихотворението “Спи градът” затваря меланхоличното изживяване на героя в самотните часове на една нощ:
"Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми,ръми,ръми..."
Вътрешната драма се обуславя от съзнанието за зависимостта на човека от света вън от него и е характерна за цялата Дебелянова лирика.Трагичният сблъсък на героя с грубата действителност намира изход в принудителната самота и отчужденост.Конфликтът личност-общество като екзистенциална ситуация възпламенява чувството за излъган душевен празник ,за несбзднати мечти.Повторението на глагола “ръми” внушава монотонното ,сиво протичане на живота ,а етимологическата фигура "неверна -верен" изразява контрастните психически състояния на лирическия "аз".
Мотивът за нерадостната участ на бездомника ,който броди "самин" в многолюдния град ,е основен за творбите на Димчо Дебелянов.Неудовлетворени то от живота тласка поета към самопознание и преосмисляне на собственото битие.Той отхвърля посегателствата в/у вътрешните устои на личността и ,търси спасение в спомена и надеждата.Така се ражда Дебеляновият герой-неразбран несретник ,тъжен и морен “самин из тълпата огромна”.С голяма идейно-художествена сила се открива сблъсъкът м/у героя и обществото в стихотворшието “Миг”.Попаднал във вихъра на тълпата ,лирическият "аз" е обзет от неудържимия миг ,където няма нито пространство ,нито време:
"...нов суетен стремеж из тълпата ме тласна
мечтата смени безпощадна пробуда-
и ропот ,и смях в тишината нахлуха.
"Пиян е,безумен е!"-някои прошушна.
Аз станах - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех - Тълпата бе ледно-бездушна."
Творбата въвежда в драматизмана душевната борба ,в трагичните по своята безплодност лутания на духа.Човекът оттласнал се от жестоката бездушност на "тълпата" ,среща глухата безответност на "небето".Неизмеримото страдание остава в ничието пространство м/у "горе" и "долу" .
Дебелянов непрекъснато се стреми към хората ,търси човечност и красота ,приобщаване към света.Но всеки копнеж е последван от разочарование поетът ясно съзнава невъзможността да постигне хармония с външния свят ,и това предопределя чувството за съдбовност.Близостта на стих. “Миг” със символичното изкуство се проявява в езиковия изказ-абстрактен и условен.Тази условност не отнема яснотата на преживяването-лирическият герой е трагично раздвоен.Самотата е неговият угнетителен жребий ,наложен от вътрешно-противоречивото му съзнание:
"Аз умирам и светло се раждам-
разнолика,нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша"
/"Черна песен"/
Наследил конфликтността и усета за контраста от Яворов,Дебелянов търси двуяката същност на нещата.Поезията му е наситена с мъчителна диалектика-подтик за примирение с човешката участ.Дебеляновият лирически герой не само "по славейковски" търси вътрешно равновесие и е по "яворовски" неспокоен ,а примирява по особен начин драматизма и мъдростта.
Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик ,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и ,блян странно се преплитат в поезията му.Врщането "назад" е дълбоко желано ,изживяно като мечта ,бляновете са меланхолично озарени ,интонирани в кротки и сладостно-тьжни гами.Лирическият герой на поета а изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония.Възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла “Скрити вопли”.Изпълнени с нежен лиризтьм и музикално-словесен финес ,те разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище;
"Да се завърйеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни”
/”Скрити вопли"/
"Помниш ли,помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни ?"
/”Помниш ли...?"/
Лирическото събитие -завръщането в родния дом -преминава през вечерта ,прага ,стаята и достига до иконата /"Скрити вопли"/.Хармоничността на спомена ,представен като сън-мечта ,се отразява в отделните елементи на картината -края на деня ,житейския заник ,бащината къща като сетен пристан ,майката като последна възможност да се даде топлота.Стесняването на художественото пространство следва градацията на чувството ,нарастването на желанието за спокойствие и отмора.Развитието на емоционалното състояние е внушено чрез повторението на синтактичните конструкци /"Да се завърнеш...","Да те посрещне”,"Да чезнеш... "/ и смисловия нюанс на отделната дума/”смирено'',”приласкае",”пр истан”,”заник” и. др.
Средищно място в условното пространство на спомена заема образът на майката ,застанала на прага.Подобно на Ботев и за Дебелянов майката е изповедник на сина в момента на обезверяване и умора Но Дебеляновата майка е не само опора за сина ,тя е изпълнена с нежност и безсилие едновременно.Нейната "усмивка блага" е последен "пристан и заслона" ,който връща на героя изгубената топлиа.Чрез майката се осъществява влизането в стаята и шепотно-молитвената изповед на лирическия "аз" пред иконата.Това движение на изображението от общото кьм конкретното задълбочава интимно-емоционалния тон ,засилва психологизма и вглъбяването в духовния мир на героя.Така се реализира екзистенциалната тема за разбитата човешка душа ,загубила опора и щастие в живота.
Образът на бездомния странник ни връща към мотива за страданието-самопознание в творчеството на Димчо Дебелянов.Духовна алтернатива е намерената родина -краен пристан за бродницата душа ,символ на спокойствие и духовна цялост.Пътуването на лирическия герой е завръщане -към чувството за родова приобщеност ,към забравената топлина на майчината ласка ,към мъдростта на старата икона.
С предупреждението на ясна графична обособеност идва несъразмерно мъничка поанта ,която драстично оголва фиктивността на една нереална и нереалистична творческа визия"
0,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!"
На повърхността сякаш няма промяна.Взривът е протекъл дълбоко ,на психологическо и дори философско равнище.Няма връщане за героя ,безвъзвратно е пресечен коренът на неговата душевност в отмрелия евят на тиха семейна хармония и нравствена приобщеност.Затваряйки зад себе си двора с белоцветните вишни ,лирическият "аз" завинаги затваря пътя кьм душевното равновесие.
Лирическият герой на Дебелянов -подлага на съмнение света и неговите ценности ,копнее за духовна цялост и вътрешно равновесие-състояния ,оказали се невъзможни за модерната душа.Героят на Дебелянов е изминал сложния път на модерния човек ,отделил се е твърде много от Вазовото "Здрав съм син на здраво поколение".В такъв смисъл мотивът за пътя е мотив за връщана към родовото начало ,към корена ,но докосването до него е колкото успокоение толкова и болка от осъзнатата невъзможност на миналото.
Отговор в тема
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат
