Отговор в тема
http://zamunda.pomagalo.com/download/46704/ trqbva mi spe6no!!!
http://zamunda.pomagalo.com/download/46704/ трябва ми спешно плс
Първоначално написано от fargy
Приносът на Максуел
Джеймс Клерк Максуел е роден на 18 юни 1831 г. в семейството на Франсис Кей и Джон Клерк. Баща му, адвокат, е най-малкият син на Джеймс Клерк. Фамилията Клерк принадлежи към най-забележителните и най-богати семейства в Единбург и двамата родители на Максуел са потопени изцяло в градската култура. Въпреки това, Максуел прекарва първите 10 години от живота си в провинциалното имение Гленлеър, в югозападна Шотландия. По онова време това е изключително изолирана област, в която няма близко училище и в която беззаконието не е изключение. Как се е случило така, че днес ние говорим не за уравнения на Клерк, а за уравнения на Максуел?
Отговорът се крие в кръвната вражда между фамилията Максуел и друга шотландска фамилия — Джонстън — която вражда води началото си чак от 16-ти век. Тя включва екзекуцията през 1613 г. на осмия Лорд Максуел заради убийството на главата на Джонстъновци в отмъщение за извършеното от тях убийство на баща му. Поради липса на законни деца, Лорд Максуел завещава земите си на незаконния си син Джон Максуел, който от своя страна е убит през 1639 г.. Сватбите на две от неговите богати наследници с членове на фамилията Клерк, след сложни юридически решения, водят през 1798 г. до прехвърлянето на близкото до Единбург имение на Клерк от 7000 акра на Джордж Клерк (чичото на Джеймс Клерк Максуел), а името Максуел и имение — на Джон Клерк (бащата на Максуел).
След сватбата си родителите на Максуел започват разработването на имението в Гленлеър. Липсата на училище в околността и фактът, че имат само едно дете са причина майка му да се наеме и с ролята на учител. Нейната смърт, когато е осемгодишен, засяга Максуел дълбоко и след две не щастливи години с частен учител, той е изпратен в Единбургската Академия. Там неговият странен акцент и странни обувки (направени собственоръчно от баща му) му спечелват прякора "Глумчо". Също така Максуел е въвлечен в решителната схватка между две негови лели за това, коя да го отглежда. Въпреки тези пречки, Максуел оцелява и скоро започва да се наслаждава на невероятната култура на Единбург, особено след като баща му намира време да дойде от Гленлеър.
Първата научна статия на Максуел се появява, когато той е 14 годишен. С нея той се проявява като страховит математически феномен. Фактически Максуел е бил много умно момче, но по никакъв начин не изключително в посока на природните науки. Наистина, една негова поема е публикувана в Edinburgh Courant шест месеца преди неговата първа научна статия. Той пише последната след срещата си с художника-декоратор Д. Р. Хей, който търсел начин да рисува овали. Четиринадесетгодишният Максуел обобщава дефиницията за елипса и успява да получи истински овали, идентични с онези, изучавани през 17. век от Рене Декарт. Бащата на Максуел запознал с метода Джеймс Дейвид Форбс — физик-експериментатор в Университета в Единбург и той установил, че методът е коректен. Форбс представил статията от името на Максуел на събрание на Кралското общество в Единбург — едно забележително постижение за някой толкова млад.
Студентски години
Максуел започва да следва през 1847 г., когато е 16 годишен. През 1850 г. се прехвърля в Кеймбридж, за да вземе изпит за научна степен по математика, подготовката за който трае три години плюс един семестър. Този необикновено дълъг период, дължащ се на това, че в университета идват студенти от Англия и Шотландия на най-различна възраст, се оказва много полезна за Максуел. В Единбург образованието му е насочено предимно към философията, докато Кеймбридж му предоставя отлична подготовка по приложна математика и възможно най-тежката система от изпити, която човек може да измисли. И в двете той се сблъсква с първокласни интелекти.
Освен с Форбс, който дава на Максуел насока в своята лаборатория и окуражава интереса му към цветовете, Единбург се слави и със Сър Уйлям Хамилтон, професор по логика и метафизика. (Да не се бърка с ирландския математик Уйлям Роуан Хамилтон.) Хамилтон бил човек с огромна ерудиция, гений в разбуждането на младежките умове, прочут със своите учения, извлечени непряко от Кантовата "относителност на човешкото познание". Той обаче и Форбс враждували и само на едно място съществували съвместно — в съзнанието на младия Максуел.
Междувременно в Кеймбридж е Уйлям Хопкинс — един голям учител, който става частен опекун на Максуел, както и Джордж Габриел Стокс — световно известен авторитет в оптиката. Там бил и Уйлям Хеуел, голям историк и философ на науката, който и измислил думата "физик". Както си припомня един приятел от Кеймбридж, Максуел бил "запознат с всяка тема, към която може да се обърне разговорът. Никога не съм срещал човек като него. Вярвам, че няма нито един въпрос, по който той не е в състояние да говори, и то да говори добре, излагайки винаги най-куриозната и не конвенционална информация."
Както мнозина от умните студенти, Максуел работи упорито, макар да отрича това. През 1854 г. обаче на изпита по математика той не успява да спечели желаното първо място, оставайки втори, след Е. Дж. Рут. Две години по-късно Максуел става член на преподавателското тяло в Тринити колидж, Кеймбридж, преди да се върне през 1856 г. в Шотландия и да стане на 25 годишна възраст професор по естествени науки в Маришал колидж, Абърдийн. Тук той сключва брак с Катрин Мери Дюар, дъщеря на директора на колежа.
През 1860 г. двата колежа в Абърдийн — Маришал и Кралският — се сливат и Максуел е един от професорите, които трябва да напуснат с годишна пенсия от 40 лири. За онези времена това не е огромна сума, но той има собствени приходи от около 2000 лири годишно от имението си, така че не е имал повод за безпокойство в това отношение. Максуел се премества на юг в лондонския Кингс колидж, преди през 1865 г. да се "пенсионира" с цел да уголемени Гленлеър хаус, да напише своя Трактат върху електричеството и магнетизма и да стане член на комисията за изпита по математика в Кеймбридж. През 1871 г. обаче той се завръща напълно в Кеймбридж в качеството на пръв професор по експериментална физика. Тъкмо тук, с финансиране от седмия дук на Девоншир, той създава Кавендишката лаборатория, която се открива през 1874 г.. Под ръководството на Дж. Дж. Томсън, Ернст Ръдърфорд и техните наследници Кавендиш се превръща в един от най-големите изследователски центрове в света.
Първото голямо обединение
На 5 януари 1865 г., още докато е в Кингс колидж, Максуел завършва едно писмо до братовчед си Чарлз Кей относно последните си научни занимания с нехайната бележка "Аз имам също една работа, съдържаща електромагнитна теория на светлината, за която, докато не бъда убеден в обратното, държа, че ще излезе голямо нещо." Преценката се оказва вярна. Нещо повече от нова теория — това беше нов вид теория, която влече след себе си съвсем нова представа за научното обяснение, обединявайки три различни области на физиката — електричество, магнетизъм и светлина.Това обединение на фундаменталните природни сили е цел, към достигане на която работят физиците и до днес.
Още преди Максуел в оптиката и електромагнетизма е постигнат огромен напредък, но и в двете области остават тревожни въпроси. Създадената от Томас Юнг и Огюст Френел вълнова теория на светлината в известен смисъл представлява един невероятен успех, предизвикал поток от нови открития. От друга гледна точка обаче тя бе обезпокоителен неуспех. Съществуват поне 11 алтернативни теории, всяка от които опитва да обясни формулите на Френел и други формули с помощта на един всепроникващ етер, но, както през 1862 г. смайващо доказа Стокс, всяка от тях се оказа погрешна. Част от чудото на теорията на Максуел е, че тя почти магически премахва затрудненията на тези теории.
Един различен спорен въпрос спъва електромагнетизма. Той следва от направеното през 1820 г. от датския физик Ханс Кристиян Оерстед откритие, че стрелката на компаса, поднесена към проводник, по който тече ток, застава под прав ъгъл спрямо посоката на тока — факт, показващ наличие на въртеливо движение, което не може да бъде обяснено с познатите до тогава сили. Появяват се две обяснения. Ампер опитва да обясни завъртането като привличане от по-сложен вид, докато Фарадей, който показва, че магнетизмът, електричният ток и породената от тях върху едно тяло сила са взаимно перпендикулярни, приема откритието на Оерстед като нов фундаментален факт.
Фарадей разглежда "силовите линии", които се онагледяват чрез посипани върху лист хартия железни стърготини, не само като геометрични линии, но също, по-дръзко, като физични линии, подобни на опънати еластични нишки, изпитващи едно допълнително странично отблъскване. Според него тези физични напрежения може да се използват за обясняване на магнитните сили. Максуел развива и двата аспекта в размишленията на Фарадей, измисляйки във втората си статия от 1861 г. един "етер", изпълнен от фини "молекулни вихри", подредени по силовите линии. Подобно на миниатюрна въртяща се около оста си Земя, заключава Максуел, всеки вихър се свива аксиално и се разширява странично, създавайки точно онези хипотетични за Фрадей напрежения. За да обясни как се въртят вихрите, Максуел си представя по-малки частици, зацепени подобно на зъбни колелца със самите вихри.
Макар да подчертава, че тази идея, особено за частиците-зъбчати колелца, е спекулативна, а не истински физичен модел, Максуел гледа на нея като на удобен начин за разбиране на електромагнетизма. В една жица частиците са свободни, могат да текат и да образуват електричен ток. В празното пространство те служат като свободни колелца между вихрите, позволявайки на съседните вихри да се въртят еднопосочно. Този механичен модел дава правилен резултат — Максуел "обяснява" магнитните сили в термините, използвани от Фарадей.
Максуел се обръща към електричната сила — основния проблем на неговите разглеждания — след като изпраща за публикуване две статии за магнитната сила. Ключовият въпрос е къде се намира енергията. Предишните теории предполагат, че енергията е съсредоточена или в магнитите, или в заредените тела. В теорията на Максуел обаче, магнитната енергия е в околното пространство, или в "полето", както го нарича той. С други думи, енергията е кинетична енергия на вихрите.
Черпейки от прозренията на Уйлям Томсън (бъдещия лорд Келвин), Максуел придава на своя етер еластичност, така че електричната сила се оказва резултат от потенциалната енергия, необходима за деформация на етера. Заинтригуван от факта, че в един еластичен етер трябва да може да се разпространяват вълни, Максуел решава да пресметне скоростта им, правейки пресмятанията още в Гленлеър.
Връщайки се в Лондон, той прави справка за отношението между магнитната и електричната сили, определено опитно през 1858 г. от немския физик Вилхелм Вебер. Вебер измервал това отношение, защото то играело важна, макар и неясна роля в неговата собствена теория на електромагнетизма. В неговата теория също се появява някаква скорост, но с различна числена стойност, която няма очевиден физичен смисъл. Максуел включва Веберовото отношение между силите в своите уравнения и открива за свое абсолютно удивление, че скоростта е точно равна на скоростта на светлината, която по онова време е била известна с точност до 1 %. С възбуда, личаща от курсива, той пише: "Ние трудно можем да избегнем заключението, че светлината се състои от напречни вълнообразни движения на същата среда, която е причина за електричните и магнитните явления."
Правейки това епохално откритие, Максуел се прехвърля от своя нагледен модел към един твърд факт. В една статия, която с право може да претендира за начало на анализа на размерностите, през 1863 г. той доказва, че отношението между магнитната и електричната сили наистина представлява скорост, която е равна на скоростта на светлината с. Трудно е да се надцени важността на този резултат за физиката. Преди Максуел с бе просто една измежду многото скорости. Сега тя става привилегирована, сочейки пътя към Айнщайн и относителността.
Максуеловият изпълнен с вихри етер се появява като един опит за механично обяснение на магнитните напрежения, за които говори Фарадей. Друг на мястото на Максуел би опитал да усъвършенства и уточни модела. Той обаче вижда, че подобни усилия не са необходими. Сега за сега той бе събрал няколко уравнения, свързващи електрични и магнитни величини и бе извел от тях разпространение на вълни. Вместо обясняване на електромагнетизма или светлината, той свързва тези два очевидно различни класа явления чрез уравнения, които съществуват в две форми. Първата, която се появява в статията му от 1865 г., а също така и в Трактата, се състои от осем групи уравнения. Втората, от 1868 г., съдържа четирите уравнения, които днес познаваме като "уравнения на Максуел". В известен смисъл разликата между едните и другите е техническа: осемте уравнения съдържат величината "векторен потенциал" и неправилно наричания "Лоренцов закон за силата". (Поклонниците на бръснача на Окам би трябвало да обърнат внимание на една бележка на Максуел в неговия Трактат, че "да елиминирате една величина, която изразява полезна идея, би било по-скоро загуба, отколкото печалба на този етап от нашето изследване".)
Теорията на Максуел предсказва много нови явления, такива като радиационното налягане. Но нейното най-забележително следствие — както веднъж отбелязва Максуел — бе, че от нея следва съществуването на един цял електромагнитен спектър. Тази "велика природна съкровищница" може да съдържа лъчения с по-високи и по-ниски честоти — мисъл, която се потвърждава през следващите 30 години с откриването на радиовълните, рентгеновите лъчи и гама-лъчението. Що се отнася до относителността, Максуел въвежда тази дължима на Хамилтон дума със смисъла, който физиците днес влагат в нея, в своята малка книжка от 1877 г. Материя и движение.
От Сатурн до ледниците и газовете
Обединението на електричеството и магнетизма е най-великият принос на Максуел към физиката. Неговата най-дълга статия обаче се отнася към съвсем друга област: природата на пръстените на Сатурн. В тази статия, върху която работи четири години между 1856 г. и 1860 г., той показва, че пръстените на Сатурн не са твърди, течни или газообразни, а се състоят от огромен брой независими части. Защо обаче той отделя толкова много време на този частен проблем?
Отговорът се крие в това, че макар и джентълмен, на Максуел не му е чужд неудържимия стремеж към състезаване. Класирането на второ място след Рут на изпита по математика през 1854 г. е удар, заради който Максуел незабавно прехвърля вниманието си към друга престижна награда, наричана премия на Смит, която няколко други класирани на второ място по математика, включително и Келвин, са печелили. За пръв път обаче в своята 84-годишна история, тази година премията е поделена между Рут и Максуел. Поради това Максуел решава да се включи в състезанието за наскоро учредената премия на Адам, присъждана на всеки три години и то само на възпитаниците на Кеймбрижд.
Темата за наградата през 1856 г. е структурата и стабилността на пръстените на Сатурн. На Максуел са му необходими четири години, за да реши проблема, но постоянството му дава резултат. Той печели премията на Адамс с едно есе, което вдига голям шум и става солидна причина за избирането на Максуел шест години по-късно за член на изпитната комисия по математика. Нещо повече, Максуел е запленен от проблема за динамичната стабилност въобще. Наистина, през 1868 г. той решава да изследва стабилността на "регулатора на скоростта" — уред, който контролира скоростта на въртене на двигателите — неговата статия върху проблема е първата в днес огромната област на теорията на контрола.
И тогава се случва фината ирония — през 1877 г. Максуел е определен в журито за премията на Адамс по тема динамична стабилност, а победител е Рут, който извежда, покрай другото, едно фундаментално условие, известно днес като критерий на Рут — Хурвиц.
Наред с Людвиг Болцман и Джозая Уилар Гибс, Максуел създава също науката статистическа механика. Неговите занимания в тази област започват през 1859 г., когато прочита във висша степен оригиналната статия на Рудолф Клаузиус върху ударите между газовите молекули. Максуел обаче отива много по-далеч, получавайки за пръв път статистически закон, който управлява скоростите на газовите молекули и след това определя много свойства на газовете, които преди това не може да се пресметнат. Едно от тях е вискозитетът, за който той показва, че трябва да остава постоянен в широк интервал от налягания. Този неочакван резултат е потвърден от Оскар Маер и от Максуел и неговата жена, при което тя извършва почти цялата експериментална работа. В частност, тя открива, че вискозността расте с температурата почти линейно, а не като квадратен корен от температурата, както предсказва предишната теория.
В опита си да разбере тази загадка, Максуел прави един от най-ефектните интелектуални скокове във физиката, скок, който го прехвърля от газовете към ледниците и обратно. Рудолф Клаузиус, онагледявайки молекулите като билярдни топки, приема, че между ударите те изминават определено средно разстояние, известно като "среден свободен пробег". Оказва се обаче, че тази картина е твърде опростена. На практика между молекулите действат и далекодействащи сили, които са причина за различна температурна зависимост. За обяснението й е необходим нов подход. Максуел си спомня, че Форбс, докато се катери из Алпите, е правил пространни измервания върху ледниците, които показали, че разглеждани за големи интервали от време, те се движат подобно на течности.
Максуел се хваща за тази идея и въвежда във физиката, в инженерството и в глациологията едно далеч отиващо ново понятие, познато като "време на релаксация": един ледник се държи като твърдо тяло за времена, по-кратки от времето за релаксация и като течност — за по-големи времеви интервали.
След това Максуел доказва математически, че молекулите на един разреден газ се удрят от стена до стена като твърди тела. С други думи, с нарастване на налягането газът започва да се държи като течност и неговото време на релаксация расте с налягането. Характеристичното разстояние на Клаузиус следователно може да се замени с характеристично време и Максуел се оказва в състояние да развие теорията върху една солидна математическа основа, която по-късно е доразвита от Болцман.
Съществува обаче проблем. В своята първа статия по въпроса Максуел доказва една ясна теорема, според която средните ротационна и транслационна енергии на молекулите са равни. Когато се използва за предсказване на специфичните топлинни капацитети на газовете обаче, теоремата дава резултати, категорично разминаващи се с опитните данни. Дълбоко обезпокоен, Максуел казва в една своя лекция в Оксфорд през 1860 г., че това откритие "опровергава цялата теория". Въпреки че това не е вярно, той забелязва първия неуспех на класическата механика.
По-лошото обаче предстоеше. Когато Болцман разшири теорията, той провъзгласи един много по-широк принцип за равномерно разпределение, който обхваща всички моди на движение (вътрешни и външни) на една молекула. Един кеймбриджски студент от 1870 г. ясно си спомня Максуел по този повод да казва, че "Болцман е доказал твърде много", пояснявайки бележката си с наблюдението, че равномерното разпределение би трябвало да се прилага не само за газове, но и за твърди тела и течности. Едва с изграждането на квантовата механика това безпокойство се преобразува от трудност в триумф.
Следствията от принципа за равномерното разпределение на енергията постоянно се влошават. В един написан през 1877 г. обзор Максуел изследва и оборва всеки предложен до онзи момент опит за изход от ситуацията, заключавайки, че не остава нищо друго, освен да се признае "напълно осъзнатото невежество по въпроса, което е прелюдия към всеки истински напредък в познанието". Отговорът — придружен с нови въпроси — дойде през 1900 г. с направеното от Планк квантуване на действието. Приблизително 40 години след тревожното откритие на Максуел от 1860 г., предсказаните специфични топлинни капацитети на газовете и ред други факти бяха обяснени с квантуването на енергията. На атомно и вътре атомно равнище принципът за равномерното разпределение на енергията не е валиден.
Завещанието на Максуел
Когато през 1920 г. Айнщайн посещава Кеймбридж, някой забелязва "Вие направихте велики неща, но Вие стояхте върху раменете на Нютон." Отговорът бил "Не, аз стоях върху раменете на Максуел."
Той бе прав, но много още в съвременната физика също се дължи на Максуел. Освен всичко друго, именно Максуел въведе методите, които лежат в основата не само на Максуел — Болцмановата статистика, но и на квантовомеханичните статистики на Ферми — Дирак и на Бозе — Айнщайн, на които се подчиняват електроните и фотоните.
Нещо повече, именно той през 1870 г. в две свои невинно изглеждащи дискусии за пръв път постави ударение върху онова, което днес наричаме "ефект на пеперудата" — фактът, че нищожни разлики в началните условия може да предизвикат огромни ефекти, отправната точка за теорията на хаоса. В същия дух научните приноси на Максуел имаха драматично влияние за бъдещото развитие на физиката, особено за търсене на обединение на фундаменталните природни сили. За съжаление, Максуел умира от рак на 5 ноември 1879 г. и не доживява да види приложенията на радиото и демистифицирането на равномерното разпределение. Но мощта на научното му прозрение продължава да живее.
Една цветна приказка
Малцина знаят, че Джеймс Клерк Максуел е авторът на първата цветна фотография. През целия си живот Максуел се е интересувал от оптиката и цветното зрение. Интересът му датира от 1849 г., когато физикът от Единбургския университет Дейвид Джеймс Форбс завърта пумпал с три променливи цветни сектора. И двамата знаят, че червеният, синият и жълтият цветове са основни, но с никаква тяхна комбинация не успяват да получат сив цвят (Този факт е бил известен години преди това на Томас Юнг, но бил забравен.) Оказва се, че са необходими червен, син и зелен. Усъвършенствайки пумпала на Форбс, Максуел достига до "уравнения на цветовете", които дават количествени измерения на способността на окото да съчетава истинските цветове. Доколкото обаче условията на осветлението са различни при различните наблюдатели, Максуел осъзнава, че е необходим по-сложен инструмент от пумпала и това го води до изобретяването на една гениална цветна кутия. С нейна помощ той и жена му провеждат подробни измервания на различията при регистриране на цветовете върху ретината на стотици наблюдатели едно постижение, нямащо равно на себе си до третото десетилетие на 20. век. На 17 май 1861 г. Максуел изнася лекция за цветовете в Роял Инститюшън в Лондон. По време на лекцията той прожектира през червен, зелен и син филтри три снимки на парче вълнен плат с цветни карета, фотографиран през същите филтри. Тази първа цветна фотография била поразително точна репродукция на оригинала.
Универсални християнски идеи в "Азбучна Молитва"
“Азбучна молитва” на пръв поглед представлява една загадка за съвременния читател, защото жанрът, към който принадлежи, не е характерен за днешната литература, а същото можем да кажем и за нейната структура, както и за посланието, в което се крият загадачни образи. За да разберен скрития смисъл на творбата, можем да постъпим по два начина. От една страна можем да осъвременим смисъла на творбата, като я погледнем с очите на днешния човек - в този подход няма нищо нелепо, защото днес човек има своята визия за света и колкото и да се опитва да се доближи до представите на миналото, това винаги е трудно и частично. Другият подход е да се опитаме да разчетем творбата чрез знанията за епохата, за контекста, в който тя се проявява, чрез изследването на специфичните за онази епоха идеи, понятия, символи.
Много понятия и символи сродяват “Проглас към евангилието” с “Азбучна молитва”. Наред с него тя е едно от първите произведения, написани на старобългарския книжовен език, създаден от светите братя Кирил и Методий. И двете творби доказват, че на този нов книжовен език може да се твори съвършена поезия със сложни поетични фигури. Заедно с “Прогласа”, ”Азбучна молитва” принадлежи на жанра на декламационната поезия с религиозен характер. В тях се подчертава свещеността на славянското писмо и значението на новата християнска вяра. Дотук свършват приликите.
“Азбучна молитва” не е призив, тя звучи много по–оптимистично и много по-малко дидактически. Тя е израз на радостта от това, че славянството е станало съпричастно на християнските ценности.
Създадена около 894 година, “Азбучна молитва” е поетическо встъпление към съчинението на Константин Преславски “Учително евангилие”. Тя е поместена след предговора в проза, от който научаваме, че Константин Преславски е създал “Учителното евангилие” по поръка на св.Наум, друг от славянските апостоли и ученик на Солунските братя, който е организирал книжовния живот след пристигането на оцелелите ученици на светите братя от Моравия в България. ”Учителното евангилие” съдържа 51 слова, които са се чели в църквата в неделните дни през годината. Предназначени са за поучаване на вярващите и разяснение същността на християнството. За да го състави, Константин Преславски е превеждал раннохристиянските проповеди на Йоан Златоуст и Кирил Александрийски. Словото е оригинална творба на старобългарския книжовник. Той не само е превеждал, но и добавил встъпления и заключения на беседите, за да ги направи по-близки за своите съвреминници.
“Азбучна молитва” съдърха 40 стиха. Всеки стих се състои от по 12 срички с цензура (т.е. пауза) след петата или седмата сричка. Макар и оригиналното й заглавие да е “Пролог за Христа, отмерен на тълкованието на Светото евангилие, написан от Константин”, за удобство е прието тя да се нарича “Азбучна молитва”, защото всеки стих започва с поредната буква от азбуката - доказано е, че е записана на глаголица.
“Азбучна молитва” съдържа характеристиките на един от най-важните средновековни жанрове - молитвата - т.е за разлика от “Проглас към евангилието”, “Азбучна молитва” има друг адресат и не е призив към покръстените славяни да вникнат в божията мъдрост, а е молба - обръщение към Бога. Най-често в молитвата човекът изповяда съкровените си болки и мечти с надеждата, че сили, по-висши от тези на човешкото същество ще го подкрепят. Съвременните психолози считат, че молитвата играе важна роля в психическата нагласа на човека, помага му да се концентрира и по-лесно да преодолее трудностите, дори и когато техният изход не зависи от него (например тежки болести). В “Азбучна молитва” авторът се моли за вдъхновение. Неговата молба напомня на античната молба към божеството да вдъхнови поета да възпее подвизите на героите, но същността на молбата на средновековния славянски автор е различна. Това е молба към Бог, за да даде на писателя духовни сили да предаде вярно християнското послание на славяните. Творбата изразява жаждата на славянството да се докосне до Божиите истини. Светът на творбата е боговдъхновен, управляван от Бога, създател и владетел на цялото творение. Подобно на “Проглас към евангилието”, ”Азбучна молитва” създава хармонична връзка между вечните ценности на християнския свят и търсенията, актуални за българина в края на девети век. Тази творба крие вълнението на цяла епоха от нашата култура - вълнението от това, че пред покръстените славяни се е открил един нов свят на духовно търсене и богопознание, че най-сетне те са се докоснали до ценностите на християнската цивилизация и знание.
Първите 36 стиха от творбата отразяват подредбата на глаголическата азбука, създадена от св.Кирил, а последните 4 представляват формула с прослава на Бога, с която завършва всяко средновековно произведение.
Числото 40 има свещен смисъл за християнската култура. То символизира преход - това е броят на дните, които Христос прекарва отдаден на молитви в пустинята; възкръсналият Христос се възнася на небето 40 дни след разпъването на кръста; в Стария завет Моисей води евреите 40 години през пустинята, докато ги заведе до обетованата земя. В символиката на числото е заложен и конкретния смисъл на текста: Ако разгледаме мястото на “Азбучна молитва” сред другите части на “Учителното евангилие”, ще открием, че то е преход от прозаическото встъпление към същинската част - словата.
Четиридесетте стиха на творбата могат да се разделят на четири части от по приблизително 10 стиха. Всяка част съдържа собствено послание, което допълва цялостия молитвен характер. Първата е молитвеното обръщение (1-11 стих) - тук творецът се стреми да измоли от Бога вдъхновение и сили, за да осъществи труда си. Втората част показва жаждата на новопокръстените да станат истински християни. Тя съдържа мотивирана и разгърната молитва, в която се позовава всемогъществото на Бога (12-22 стих). От 23 до 32 стих се визира молбата към Бога да избави автора от злото и скръбта и да го извиси до божественото, тъй като творецът започва своето произведение, следвайки пътя на учителите си. Възхвалата към Светата троица в последната част се слива с финала. Това разпределение на частите се основава на символиката на числото 4 в християнската култура, свързано с броя на каноничните евангилия и четирите страни на кръста. В този случай четирите части на текста символично заместват акта на прекръстването, който задължително трябва да последва молитвата.
Образите в “Азбучна молитва” не могат да бъдат докрай разбирани, ако не се има предвид обстоятелството, че те отвеждат към Библията: така например ”Фараонската злоба”, за която говори поетът, извиква образа на фараона, който се противопоставя на бягството на евреите от Египет. В средновековието той е символ на дявола и злото. Авторът моли за “херувимски мисъл и ум”, което в случая означава сила да се прозрат божествените тайни.
Всеки един от стиховете в “Азбучна молитва” започва с поредна буква от азбуката, което изгражда азбучният акростих. Акростихът е различим само вертикално, при подредбата на стиховете един по друг. Следователно той внушава завършеност и хармония, единството и пълнотата на битието. В духа на Средновековието акростихът функционира като тайно послание.
Тъй като съдържа в акростиха си Кириловата азбука, ”Азбучна молитва” се използва от учените, за да се уточни какъв е бил съставът й, като се съпоставя и с други източници - запазени абецедари (т.е списъци на буквите), най-ранният от които е изписан върху хоросан в Златната църква на Преслав, със запазени глаголически ръкописи (като например Асеманиевото евангилие с красиви главни букви с растителни елементи и човешки лица), с трактата на Черноризец Храбър “За буквите”, в който също се съобщава, че св.Кирил е създал 38 букви - както е в азбучния акростих на Константин Преславски (всъщност той включва само 36 букви, защото с ерове (Ъ и Ь) не са започвали думи в старобългарския.
Константин Преславски е бил майстор на акростиха. Известни са и други негови акростишни творби. От древни времена се е вярвало, че писмените знаци, буквите, имат сакрална сила - с такава сила се смята, че е било заредено изписването на азбуката (абецедарите обикновено започват и завършват с кръст). Неслучайно и до днес хората обичат да носят буквите си, като помагащи за отблъскването на злото и единство с Бога.
Старата вяра в светостта на азбуката намира силна опора във формите на самите глаголически букви - талантливият книжовник Кирил ги изгражда от трите най-свещени за християните знака: кръг (символ на безкрая и съвършенството, на безкрайната Божия благодат, на вечността), триъгълник (символ на Светата троица), кръст (символ на Христовата жертва и възкресение). Така чрез актростиховата молитва Константин Преславски показва вярата си в светостта на славянската азбука и славянската писменост - чрез тях българите се приобщават към светите истини на Христовото учение.
Западноевропейски модернизъм
Възникване и същност – движение в културния живот на Европа, обхващащо периода от средата на 19в. до средата на 20в. (продължава до днес). Характеризира се с желание за преодоляване на всички традиционни форми и с нагласата да се експериментира. Модернизмът обхваща всички изкуства и съдържа в себе си различни, понякога несъвместими, школи и направления: символизъм, импресионизъм, експресионизъм, сюрреализъм (следреализъм), имаженизъм, екзистенциализъм.
Основни характеристики:
Противопоставяне на всички традиции и установени норми;
Умишлено търсене на провокация/скандал;
Противопоставяне на официалния ред в обществото и всеки доминиращ стил;
Наличие на художествен експеримент;
Манифестен характер на изкуството;
Етимология на названието – произлиза от френски език и означава “нов”, “съвременен”. Ако навлезем по – дълбоко ще открием модернус, което означава “точно сега”
Етапи в развитието на модернизма:
Ражда две основни школи, които се развиват успоредно във времето. Първата е интровертен модернизъм. Тя набляга върху бягството от действителността, затварянето в себе си и търсенето на индивидуалните човешки ценности. От нея произлизат символизмът, неоромантизмът и импресионизмът. Втората школа се нарича декаденство и е название на всички кризистни явления в Европейската и Американската литература през втората половина на 19в. Характеризира се с творби, пропити с безнадеждност и трагична увереност в близкия край на цивилизацията.
Според руския изследовател , поетът декадент е изискан художник, който загива заради собствената си изисканост. Това обаче касае само съдържанието на творбите, докато по отношение на формата се достига изключително високо художествено ниво. Основни школи, свързани с декаденството са екзистенциализмът, кубизмът и парнасизмът (изкуство за най - разбиращи)
Символизъм – произлиза от френски език и означава “знак”, “символ”. Идеите на символизма идват от философията на немските идеалисти Ницше и Шопенхауер, но той се развива най – силно във Франция. Създатели на тази школа са Шарл Бодлер, Пол Верлем, Артюр Рембо и Стефан Маларме. Най – характерно за поетиката на символизма е затварянето на личността в себе си, отричането на света и заменянето на реалността със символи. Често срещани в поезията им са самотниците, замъци, тайнствените принцеси и горите. Водещ жанр е лириката.
· Авангардизъм – произведенията на тази школа са отворени за творческо довършване (Умберто Ехо);
Пол Верлен:
Роден е през 1844г. и едва 14-годишен започва да публикува стихотворения. Животът му е скандален – след кратък брак с Ан Парио започва интимна връзка с Рембо, която завършва драматично. Верлен прострелва Рембо от ревност и излежава 2-годишна присъда. След излизането си от затвора, пътува с новия си приятел в Англия, а след завръщането си се опитва да одуши майка си, за което получава 4-годишна присъда. Последните 10 години прекарва в болници и санаториуми за душевно болни. Умира през 1896г.
Верлен получава творческо признание чак през 1884г., когато е обявен от своите колеги за Принц на поетите. Преди това той издава няколко стихосбирки, най – известната от които е “Сатурнически стихотворения”.
Най – специфичната особеност в поезията на Верлем е музикалноста на стиха, а неговият девиз е “Във всичко трябва да има музика”
Артюр Рембо – роден през 1854г. в Ница. 15-годишен се установява в Париж и започва да пише стихове като приятелството му с Верлен го издига сред френските символисти. След раздялата си с Верлем започва нелегална търговия и не създава повече нито едно стихотворение (1873г.). приживе не издава стихосбирка. При едно от плаванията, си наранява крака – умира от гангрена през 1891г. Автор е на прочутата идея за връзката между звуковете и цветовете, според която звуците трябва да станат цветове със съответната система (а – черно, и – червено, о – синьо, е – бяло, у - зелено)
Здравейте добри хорица.Много ще съм ви благодарен ако ми свалите тези две линкчета
http://download.pomagalo.com/1927/ed...v+ralica/?po=1
http://download.pomagalo.com/114495/...=11324510&po=1
И ако сте така добри да го пратите на ЛС или тука все 1
Благодаря ви предварително от сърце за помоща !!!
Успех на всички и евала мога да кажа само на тези които помагат
Единството между модерното и фолклорното начало в “Ралица”
Пенчо Славейков е човек с богата философска, естетическа и литературна култура, което го прави изключително ярко и оригинално явление в националната ни култура след Освобождението.В своето творчество той се вдъхновява от дълбока и силна любов към народа и от съзнание за високото призвание на изкуството. В поетичното си творчество поетът интерпретира оригинално проблеми, хракатерни за световната литературна традиция – за смисълна на човешкия живот и тайната на битието, за сложната душевна същност. Пенчо Славейков дава нови измерения на вечни понятия като красота – характеристика на човепката душевност, основно състояние на природата- и любов – най-красивото човешко чувство. Поетът рисува героите си – горди, непокорни личности, като свързва облика им с мотовите за трагичното, за героичното, за нравствения подвиг.
В творчеството си Пенчо Славейков изследва народното миследне, особеностите на народния бит, открива онези нравствени добродетели, които извисяват личността. Такава добродетел е стоицизмът, с който човек побеждава страданието, отвръща на жестоките удари на съдбата. Усвоил уроците на народното песенно творчество, Пенчо Славейков създава зебележителни поетични произведения, които условно могат да бъдат определени като битови поеми - условно,защото акцентът не е поставен в/у бита. Категорично убеждение на поета е,че само нравствената личност и нейните дела са изгодни за човечеството. Пенчо Славейков осмисля проблемите за взаймоотношенията в семейството, за майчината обич и нежност.
В поемата “Ралица” действително се откриват битови картини като селото, седянката, извора, дома, хорото, сватосването. Образът на самата Ралица е показан чрез фолклорни похвати. Съдбите на героите Ралица, Иво и Стойчко Влахин са показани в битов план. В “Ралица” поетът представя един хармоничен, почти идеален свят на семейни взаймоотношения, белязани с патриархална нравственост.Но Славейков не изгражда илюзорната представа, че патриархалните взаимоотношения (като тези в семейството на Ралица,Иво и старата му майка) могат да бъдат възприети отново от обществото. Той вижда в тях предимно етични ценности, които могат да помогнат на изстрадалия човек да оцелее нравствено. И Ралица действително оцелява като проявява изключителна устойчивост на духа. Именно този психологизъм е модерното, което поетът внася в творбата. Умело са преплетени битовата обстановка, която е близо до фолклора, и вътрешния свят на човек, който показва новото в бълг. литература. Именно в това се състои двупланността на поемата.
Интересна и основателна е съпоставката между “Ралица” на Пенчо Славейков и “Изворът на белоногата” на Петко Славейков. И двамата творци рисуват специфичния патриархален бит на българина, като отреждат значимо място на фолклорните традиции. Съществено различие е обаче, че Петко Славейков вижда преди всичко българката, готова на жертва, а Пенчо Славейков - в един по-широк, философски и етичен контекст- утвърждава нравствения стоицизъм. В “Изворът на белоногата” е разработен проблемът за националното, изведен е конфликтът свое-чуждо, докато при Пенчо Славейков общочовешкото се издига над националнозначимото и именно затова Ралица в духовен план е по-богата героиня от Гергана. И всякаш Ралица е поставена пред по-големи нравствени изпитания – пред огромната скръб след преживяната любов с Иво, пред крайната необходимост да се труди, за да отгледа обичното дете с “ваклите” очи на любимия. Но героинята не се страхува от живота, а напротив – с добратата в сърцето си се устремява към живота. П
Пенчо Славейков внася нов художествен подход в българската поезия, но същевременно той високо оценява духа, поетичната мисъл и делото на своя баща :
че живия му дух и мисълта му жива
живеят в мене те, в мен, неговия син
(“Баща ми в мен”)
В поемата “Ралица” поетът изявява способността си да достигне до същността на човешката душа по пътя на психологическия реализъм. Ралица има умението да обича всеотдайно, да съхрани човешкото си достойнство, дори след трагично стечение на обстоятелствата в живота. Славейков акцентира в/у етичния смисъл на любовта. Любовта осмисля съществуването на Ралица. Но основната идея в творбата надхвърля семейните отношения, тя е свързана с нравственото преобразяване на човека.
Във философските си творби Пенчо Славейков се насочва към непреходното, “непромененото в световните промени.” В творчеството си поетът изгражда не толкоа образа на българския народ, колкото представата за утвърденото и устойчивото в духа, в характера на българина. Славейков прилага в поезията си художествени подходи, които показват близостта му със светогледа на народа.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”
МОДЕРНО И ФОЛКЛОРНО В ПОЕМАТА
Поемата „Ралица” на Пенчо Славейков е всичко друго, но не и наивно-сантиментална творба със съзерцателна отвлеченост, която представя безметежна любов. Макар да проявява близост с народо-песенното начало, творбата разкрива „модерната” идея на автора за елитарност на изкуството. То се създава за избраници и обективизацията в литера¬турата е невъзможна поради субективния поглед на твореца към интерпрети¬рания проблем. В поемата „Ралица” битовите мотиви не доминират, а се под¬чиняват на душата на „модерния” фолклорен човек. Така епичното в поетичния изказ се психологизира, действието се „вглежда” В контекста и нещо повече -следва актуалната и днес идейно-естетическа програма за „европеизация” на литературата ни.
Като сюжет, разказаното в поемата е достойно за психологически роман, основаващ се на взаимовръзката любов - престъпление. Славейков свежда всичко до обхвата на една поема, където, както в древните трагедии, събитията вървят от щастие към нещастие.
Новаторството на Пенчо Славейков е проявено в самия избор на заглавие -лаконично, изразително и конкретизиращо - „Ралица” е име, което подчертава със звученето си освен изключителна жен¬ственост и рядката му употреба във фолклорния именник. Чисто асоциативно, на¬именованието е сродно, чрез кореновата си морфема „рал”, с „рало”. Изникват пред¬стави за труд, непосилна борба, които са неделима част от живота на българския селянин, но все пак остава и усещането за радост, което носят плодовете на трудовото усилие. Разнолика е житейс¬ката участ на главната героиня Ралица.
Традиционно започва поетичният разказ за най-хубавата девойка в селото. Тя е една-единствена, няма равна на себе си по красота. И все пак, поетът намира за нея сравнение. Открива ги в глъбините на народната душа, „взряна” далеч, високо в небето. Едно определение „вечерница”, и читателското съзнание е омаяно от поетическата красота на загатнат лирически образ, обгърнат от романтична тайнственост. Отворени са вселенските порти за търсената човешка красота, а зад тях като ярка звезда грее с цялата си земна прелест ликът на българската девойка. Това е неземен образ, въплътил в себе си устойчивите характеристики на фолклорната песенна хубост.
Момичето е като птичка „гърлица” - хвърката, игрива и жизнерадостна. Тя е непосредствена, открита. „Модрият” й поглед обаче е тежка „мъгла, на всички на душата”. Битовите елементи са психологизирани. Изразяват естетическото въздействие на „съзряна” духовна красо¬та върху човека. Възприятието на образа на Ралица става с особените психологични „сетива” на душата. Всички в селото гадаят бъдещето на духовно обаятелна¬та девойка:
Блазе й с хубост” - казваха едни. „Блазе, комуто на честта се падне” -обаждаха се други. А с глава посвиваха пък трети, век живели, свят опознали - шептейки изниско: „Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост.” Хубостта плаши. Красотата на Ралица е неземна, но тъкмо нейната „изключи¬телност” предизвиква беда. И наистина, в следващата трета композиционна част, идиличната хармония е нарушена - появил се е обратният еквивалент на доб¬рото, в лицето на Стоичко Влаха, „заможен и личен, един на майка и баща”. Образът на героя пестеливо е определен и със своето отношение към Ралица. Глаголът „за¬литаше” в контекста на поетичния сю¬жет е натоварен с представа за „погаз¬ване” на колективното и отклонение от нормативно установеното. Стоичко „из¬лиза”, прекрачва границите на човешки ин¬тимното. Мъжът е притеглен от хубост¬та на Ралица, но душата на девойката „тегнеше... към други”. Иво - любимият на Ралица, е изграден също като нестандар¬тен, изключителен и впечатляващ образ. Той е невероятен, подобно на своята из¬браница. На моминската красота и душев¬на чистота, „вадите очи” и „думите - бла¬ги” на Иво съответстват напълно. В син¬хрон с народните представи за щастие, любовното привличане между двамата ге¬рои е изразено чрез одухотворен фолклорен образ:
Той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза: лоза се окол явора обви - около Ива Ралица девойка! Ралица е приета с особена радост в се¬мейството на Иво. В поемата дълбоко личното като съдба е индивидуалното психологично съдържание на общото и типично фолклорното. Ралица е олицет¬ворение на висша духовност и нравствен максимализъм по отношение на вярност към дома и семейството. целият риту¬ал покрай сватбения обичай е предаден в подробности. Култът към слънцето на човека с митологично-фолклорно съзна¬ние вече има своя художествен еквивалент в изключителната земна хубост на Пенчо-Славейковата героиня. Ралица раз¬дава топлина, живот и радост, пръска около себе си слънчев огън: „Сърце прелива, като пълна чаша. / У лелини й дворове широки/ като че ли слънце грееше - и всички/ що Ралица споходиха, /оттам излазяха, ка¬то чели и тях/ да бе огряло слънце...” Очер¬таната с фолклорни художествени сред¬ства картина на човешката радост е пронизана от тревожно предчувствие. Много хубост и радост не е на добро, спо¬ред българската народопсихология. И злото не закъснява да се появи в живота на Ралица, въплътено в образа на Стоичко Влаха. Именно той отнема радостта от душата на Ралица, убивайки Иво. Но този герой, макар и носител на злото, преживява своята „модерна” психологична дра¬ма. Стоичко Влаха не е просто образ-антипод на Иво Бойкин. Той е от онези про¬тиворечиви и сложни натури, често пъ¬ти неразбрани от другите и затова отхвърлени от обществото. Славейковият герой е горд, не чака наказание за извършеното зло от никой друг, освен от себе си. Той е образ със силно заявено субективно самосъзнание. Извън него, све¬тът не съществува. Убива по лични съображения и сам отговаря за престъп¬лението, но пред съвестта си. Той е въ¬плъщение на греха, който е осъзнат и трагично изживян.
Стоичко Влаха пропада в бездната собственото си унищожително разруше¬ние. Инстинктът за оцеляване и егоис¬тичната му природа обаче надделяват и той насочва убийствените си вълнения вън от себе си:
След нея дълго, дълго гледа топ
и недобър гореше плам в очите му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Художественият образ на Стоичко Влаха поставя съвременни проблеми от морално-етично естество: за разума и чувствата, за любовта Като взаимно от¬ношение, за греха и възмездието, все мо¬дерни и вълнуващи теми не само за Пенчо-Славейковото, а и за нашето време.
Успоредно с проследяване психологич¬ните преживявания на Стоичко, художествено е мотивирано и поведението на Ра¬лица. Тя надживява болката след смърт¬та на Иво, скръбта остава като мъдра печал в душата й, което я прави вътреш¬но спокойна с „ненадломено сърце”. Ра¬лица е символен образ на „реабилитираната” жена от патриархално-родов тип. Тя е с ново съзнание, „надмогнало” колективно-родовото като водещ принцип или личен избор на индивидуална съдба. Ралица се бори за своя живот, откривайки смисъл във всеотдайната майчина любов. Сред море от скръб тя разкрива нравствената сила на духа си. Това е нова по сила човеш¬ка устойчивост:
Но в ваклите очи на свойта рожба, когато се тя вгледа и познай в тях Ива - до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Усмивката на Ралица е сила за живот и на самия Пенчо Славейков. „С несломено сърце” е неговата героиня, а с „ненадло¬мена” духовност е поетът. Модерно и фолклорно е съдържанието на лиричния „блян” по красота на Пенчо Славейков в поемата „Ралица”.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://zamunda.pomagalo.com/download/219674/
Предварително благодаря.
Благодаря ти много" detelina101 "
Спешно ми трябва
download.pomagalo точка цом /127606/pravila+na+argumentaciyata
Правила на аргументацията
За да защитим тезата си, ние трябва да спазваме определени правила. Тяхното нарушаване води до т.нар. логически грешки. Първата класификация на логическите грешки е направена от древногръцкия философ Аристотел в неговия трактат “За софистическите опровержения.” през ІV в.пр.н.е. .
І. Правила, отнасящи се до тезата
1. Тезата трябва да бъде ясно и точно формулирана. Липса на смисъл може да се получи, ако тезата ви е разпръсната в няколко изречения, намиращи се на различни места в текста. Затова формулирайте тезата в едно / най – много две / изречение. Нейното място е винаги в началото на есето. Ако има уводна част, тезата е в края на уводната част.
2. В процеса на аргументацията тезата не бива да се променя. Нарушаването на това правило се нарича “подмяна” или “загуба на тезата”. То се счита за груба грешка и се санкционира. Тезата е ангажимент, който вие поемате към читателя и той трябва да се спазва.
ІІ. Правила, отнасящи се до аргументите
Аргументи могат да бъдат само верни или считани за верни твърдения. Дори тезата ви да е вярна, тя няма да се приеме за доказана, ако използвате за аргументи грешни твърдения; а целта на есето (и на аргументацията) е да докаже тезата.
Аргументите не могат да бъдат спорни твърдения, които се нуждаят от доказателства, т.е. аргументите трябва да бъдат доказани твърдения.
Това правило се отнася до тези случаи, в които използваме за аргументи още недоказани твърдения. Те се превръщат в аргументи, когато бъдат доказани. Преди това те са твърдения, които трябва да бъдат доказани; т.е. тези със собствена аргументация. Именно такива аргументи е коректно да наричаме подтези.
ІІІ. Правила, отнасящи се до връзката между тезата и аргументите
Аргументите трябва да се доказват независимо от тезата. Тя не може да се използва като доказателство за тяхната истинност.В противен случай се получава доказателство на порочния кръг.
Тезата трябва да следва от аргументите, между тях трябва да съществува логическа връзка.
Аргументацията трябва да бъде изчерпателна. Наличието на логическа връзка и истинността на аргументите не са достатъчни /вж. грешката прибързано обобщение /. Във формалната логика дори съществува закон за достатъчното основание и специални правила за всеки един от видовете умозаключение, но в живота / и в есето / понякога е достатъчно да чуем разказ за постъпката на един човек /разгърнат пример / или мнение на уважаван от нас човек, за да променим отношението си към някого или за нещо. Затова нека приемем следното правило : един аргумент не е достатъчен, за да бъде приета тезата, нужни са най – малко три.
Логически грешки
Запознаването с някои от основните логически грешки ще ви помогне да ги избягвате и да пишете по- добри есета. Освен това ще можете да ги откривате, когато спорите и да опровергавате вашите опоненти. Преди да бъдат класифицирани като грешки това са били похвати за постигане на победа в спора и ако ги овладеете умело бихте могли да ги използвате. Но помнете, че така нарушавате едновременно правилата на логиката и на етиката.
Грешки, свързани с тезата
Липса на теза.Това е най – често срещаният недостатък в ученическите и студентските писмени работи. Затова и го включваме на първо място, макар че такава грешка не е включена в нито едно ръководство по логика. Отсъствието на теза води до слаба оценка.
Подмяна на тезата. Отнася се до случаите, когато подменяме спорния въпрос, отвличаме вниманието на читателя или слушателя със странични неща, започваме да доказваме съвсем друго положение. Рецензиите “Темата не е разчетена” или “Ученикът се отклонява от темата” посочват именно тази грешка.
Всеки път, когато нашият отговор не е свързан със зададения въпрос, ние допускаме подмяна на тезата. Преподавателят задава въпрос за Суецкия канал, а героят на Мирча Кришан започва да говори за краставицата. Може да запомните тази грешка, като “аргумент на краставицата”.
Защо си избягал вчера от час по химия ?
Eми... Днес ме изпитаха по история, вече имам 3 шестици.
Подмяната на тезата е сравнително ефективна техника по време на спор или публичен дебат, но е абсолютно недопустима при писмен изпит, защото по същество представлява липса на аргументация. Все едно едно сте предали празен лист.
Аргумент към човека или аrgumentum ad hominem /аргументум ад хоминем/ е един от начините за подмяна на тезата. Аргументацията по темата се подменя с лични нападки към опонента, например, че има личен интерес да защитава такава теза, или с факти от неговата биография / или с исторически факти, ако спорът е политически/.
Жоро казва, че е вярно.
Как можеш да му вярваш на тоя лъжец ?
Аргументът към публиката или аrgumentum ad populum /аргументум ад популум / е представен в литературата в три различни варианта:
като призив към чуствата на слушателите, което често не представлява никаква аргументация;
като призив да “правим като всички” или да бъдем “като хората”, което е предрешаване на основанията /вж. Грешки свързани с аргументите/. Кои са доказателствата, че всички постъпват така и ако е вярно, какви са основанията и ние да постъпваме по този начин ?
като пренасочване на аргументацията към личната изгода, която биха имали слушателите, ако приемат нашето решение.
Ако накажете това момче, баща му ще спре даренията за нашето училище.
Въпросът за наказанието се отнася до извършените нарушения, а не е свързан с постъпленията в училищната каса.
Грешки свързани с аргументите
Основното заблуждение се състои в това, че за основен принцип в дедуктивното доказателство, от който следват всички останали аргументи, се използва грешно, лъжливо твърдение. Можем да го отнесем към всички аргументи, които са неистинни твърдения.
Петролът плува във вода, защото е метал, а всички метали плуват във вода.
/Примерът е от Дейков,1999 г., с. 216./
Петролът наистина плува във вода, но твърденията, че петролът е метал и че всички метали плуват във вода са неверни твърдения. В този случай тезата е истинно положение, но тя не е доказана.
Предрешаване на основанията или недоказано основание. Аргументът, който потвърждава тезата е недоказано твърдение. Аргументът се нуждае от доказателства.Отнася се до всички случаи, когато скрито или мълчаливо за безспорно доказателство се приема недоказано, спорно твърдение.
В посочения по-долу пример тази грешка е допусната два пъти. Тезата на есето е: “Обикновеният българин не се нуждае от помощта на психоаналитик”.
Психиката на човека е нещо много сложно и индивидуално. Психическото здраве изисква абсолютна хармония между чувствата, мислите и действията.Тази хармония се изгражда още от най-ранно детство.Тя се изгражда преди всичко от семейството,от отношенията в семейството, от това съществува ли обич в него. А психоаналитикът е лице, което се занимава с лечението на психично нестабилни хора.
В здравото българско семейство по традиция децата са обградени с грижи и обич и израстват психически здрави. Разбира се винаги има изключения, но аз смятам, че общо взето българското семейство възпитава психично устойчиви хора, способни да се справят с живота без психоаналитик.
Първо: без разяснения е прието, че “българското семейство” е “здравото българско семейство”, което е спорно.
Второ: твърдението, че “ В здравото българско семейство ...децата са обградени с грижи и обич и израстват психически здрави.” и че “българското семейство възпитава психично устойчиви хора” се нуждае от допълнителни доказателства. То не е безспорно твърдение. Какво представлявя “здравото българско семейство” ? Колко от българските семейства могат да бъдат наречени “здрави”? Кои и колко са “нездравите”? Какви доказателства са представени, че сред “психично нестабилните” няма хора, които са отгледани в “здраво българско семейство”?
Грешки на връзката между тезата и аргументите
Доказателство на порочния кръг.При тази грешка, съзнателно или случайно, тезата /която сама се нуждае от доказателства !/ се превръща в доказателство за истинността на аргумента.
Бог съществува, защото така казва Библията, където всичко казано е вярно,понеже е написана от самия Бог.
Ако подредим аргументите и тезата във формата на силогизъм ще се получи следното:
Библията казва истината,защото самият Бог е неин автор.
Библията твърди, че Бог съществува.
Следователно Бог съществува.
Тезата трябва да произтича от аргументите, но аргументите са истинни твърдения, ако са доказани независимо от тезата. /Примерът е от Weston, Antony,1987, p.86./
Грешка относно следствието или Не следва. Формулировката е с твърде широко приложение. Но се отнася и до случаите, когато аргументацията се подменя с думи като “следователно”, “защото”, имитиращи несъществуваща логическа връзка. Аргументът може да е вярно твърдение, но няма връзка с тезата.
През есента птиците отлитат на юг, защото София е столица на България.
Прибързано обобщение.От единичен случай или случаен признак правим извод с обобщаващ характер. Например приравняваме познаването на латинска сентенция със знанието на латински език.От това, че учителят цитира две или три латински сентенции не следва, че той знае латински език. Ако двама души са били заедно в киното, от това не следва, че те са гаджета. Присъствието на съученик в директорския кабинет не е доказателство, че той е протеже на директора.
Aргумент от незнание имаме тогава, когато липсата на знание или информация се приема за достатъчно основание да се твърди, че нещо е вярно или че то не съществува. Шопът, който възкликва пред клетката на жирафа “Такова животно нема” прави именно тази грешка.
Липсата на информация не може да бъде аргумент. Липсата на доказателства не е доказателство.
Post hoc – ergo propter hoc (пост хок – ерго проптер хок) или След това, следователно по причина на това. Помните ли вица за провала на Османската империя ? Империята се разпаднала, защото турците били 500 години на специализация в България.Това е грешката рost hoc – ergo propter hoc. Тя е характерна за индуктивното доказателство. Фактът, че две явления следват едно след друго във времето се приема за достатъчно основание да се твърди, че първото във времето е причина за второто.
Цитираният виц има продължение.
Турците създадоха най – мощната империя, завладяха България и след 500 години тя се разпадна.
През 2 –та световна война германците станаха съюзници на България и загубиха войната, а държавата им се разпадна.
Съветският съюз беше съюзник на България и след 45 години се разпадна.
А сега американците станаха съюзници на България...
Наличието на последователност във времето още не е достатъчно основание да твърдим, че съществува причинно – следствена връзка.
http://search.pomagalo.com/?keywords...=&type=&type=0
Ако можеш всичките... Мерси предварително
Творчеството на Антон Павлович Чехов е последният ,завършващ етап от бляскавия ХІХ век на руската класическа литература, когато тя достига най-високите си върхове и своята световна слава и признание.
Творческият път на Чехов продължава по-малко дори от четвърт век –от 1880 г до средата на 1904 год.,когато в малкото австрийско градче Баденвайлер идва краят на живота му. За пръв път в 1880 год в седмичника “Осколски” под литературната пародия “Писмо до учения съсед” се появява едно ново име –Альоша Чехонте,дадено му още в гимназията от учителя по литература Покровски. И д о днес тази пародия в стила на невежествената претенциозност събужда смях с остроумието си ,с вникването в психологията на начетената глупост. След нея идват пародии на литературните баналности и пошлости,на романтичната патетика и детективските съчинения,които разкриват своеобразна реакция срещу пошлия еснафски вкус,срещу масовото оглупяващо изкуство.
Чехов преобразява късия хумористичен разказ,влагайки в него широко социално съдържание и остри сатирични мотиви.Разкази като “Смъртта на чиновника” или “Хамелеон” не са безобиден,развлекателен хумор,от тях подава страшната си физиономия обезличеното рабско същество,бездънната хамелеонщина. В тях се появяват характерната Чехова тъга,тъжната усмивка. Автора осмива обществените недъзи,създава психологически типове с голямо обобщение,какъвто е унтерофицерът Пришибеев-въплъщение на деспотизъм и произвол,на целия тогавашен ред,изграден върху безправие и подтисничество. В разказите “Беда”,”Мъка”,”Ванка” се вмества социално и психологическо съдържание,което разкрива цели човешки съдби.
Първият сборник разкази на младия А.П.Чехов е озаглавен “Пъстри разкази”.Това съвпада с времето на получаваното от Чехов писмо от стария писател Дмитрий Григорович,съвременник на Белински и Тергунев.Въпросното писмо има знаков символ –изпълнено е с топли ободряващи думи ,даващи увереност на младия писател.То е причината Чехов да продължи пътя си на писател с по-мащабни произведения ,доказвощи неговия талант.
Изчезнал от литературния хоризонт на периодичния печат в Русия не след дълго А.П.Чехов написвайки повеста “Степ” се утвърждава като писател от висока класа в измеренията на руската литература.
В тази повест възкръсва Гоголевото епично начало,Гоголевите видения за птицата тройка и за богатирския размах иширота,усещането за необятния простор на Русия, за безкрайните пътища,които сами предизвикват приказни видения,сякаш сами създадени от великаните на юнашкия епос. Тези видения контрастират със сънния застоъ в степта,със сегашните и стопани,които кражат като ястре*и над нея. Степта тъгува за щастие ,за нов стопанин,достоен за нейния простор.
През 90-те години Чехов създава своите шедьоври,които го нареждат сред най-великите писатели на Русия. В разказите му се появява грой ,който гръмко протестира и открито заклеймява несправедливостта и насилието. Страшното и трагичното е в това,че насилието и произволът са станали нещо всекидневно и безнаказано,умният човек е беззащитен и всеки момент може да се окаже зад решетките на палата №6 ,сред лудите/”Палата №6”/. И въпреки всичко един от героите в разказа ,Громов ,вярва в тържеството на правдата и завършва с монолога:”Напред!Бог да ви помага,приятели!”.
Новите интонации,новото настроения в разказите от това време свидетелстват за идейната зрелост на писателя. Все по-често се появяват герои ,които бягат от сладкия живот и тихото семейно щастие,търсят друго поприще,на което да се отдадат до самозабрава. Те намират сили да скъсат с пошлостта на скучните и нищожни хора, за да започнат нов, съзнателен живот. Такива са художникът от разказа “Дом с мецанин”,ветеринарният лекар Иван Иванович от разказа “Френско грозде” и особено девойката Надя от последния разказ на Чехов “Годеницата”.Тя открива изхода:главното е да се преобрази животът ,а всичко останало е ненужно.
Чехов твори в една от най-мрачните епохи на руската история,когато започва реакционния поход срещу всичко прогресивно и либерално.Разгрома над революционните организации на народниците е последван от време на всеобщо доносничество и хамелеонство,отказ от граждански прояви и сгушване в мрачните хралупи на дребните еснафски интереси.Това е времето на Беликовци ат разказа на Чехов “Човекът в калъф”.
Този разказ е част от трилогия,която излиза в 1898 година и включва още разказите “Френско грозде” и “За любовта”. Обединяващото начало в тях е общия замисъл двама от героите разказвачи-ветеринарния лекар Иван Иванич иучителят Буркин. Някои изследователи смята ,че трите разказа са написани на принципа на държавата-“Човекът в калъф” ;собствеността е”Френско грозде” ;”За любовта”-семейството.
Учителят по старогръцки език Беликов е гротексна фигура,образ, в който се крие мащабно социално –историчеко обобщение. У него всичко е в калъф,всичко е бягство от живота,от свежия полъх на нормалното всекидневие и поведение. Самата му специалност –стапогръцки език ,е своеобразен калъф,той емного далече от днешния ден. Целият му облик, репликите,разсажденията му пред неговти колеги,всичките му жизнени функции са заключени в щампи. Постоянните галоши и лете, и зиме,чадърът,всичките му предмети са в калъф,тъмните очила,памукът в ушите и накрая дори комчегът на мъртвия Беликов е калъф,но последния калъф е идеалния-в него той се скрива завинаги. Гротеската придава на образа преувеличен ,почти символичен смисъл.”Калъфът-пише Георгий Бяли- е външна обвивка,която защитава човека от външните влияния,ограничава го от тях,позволява му да се скрие от действителния живот”.
Древните езици също са убежище,което го отделят от съвременния живот,привързаността на Беликов към реда и ясните и точни забрани са също метафора на ограниченост на мисълта му. Срещу всички нови или битови идеи той има едно непоклатимо възражение:”да не би да стане нещо”. Всичко живо и нормално е угаснало в него, човешкото съзнание,човешката душевност са се деформирали до такава степен ,че той се е превърнал в символ на мъртвило.Беликов е олицетворение на консервативна,охранителна сила,той не е безобиден,от калъфите страда не само той, а и околните,защото неговия девиз е:”Вие сте длъжни да се отнасяте с уважение към властите”. Самият той се превръща във власт,в плашило,опасно за колегите му. Който не желае сам да мисли ,той смята за нужно да докладва за мислите на другите на директора,а това е вече реална заплаха за порядъчните хора.
Сам посебе си Беликов е болезнено слаб ,самотен и плах и живее в постоянна тревога и патологичен страхи се бои от своя слуга Афанасий. Но тук действа принципът на внушението на самохипнозата. Хората се подчиняват не на силата, а на слабостта ,т.е на призрачната сила. Достатъчно е да се намери един свободен и смел човек,който блъска Беликов на стълбата, и той се прибира в къщи и умира. С жестока откровенност разказвачът завършва историята на нещастния Беликов:”Признавам си голямо удоволствие е да погребваш такива хора като Беликов.”
Разказвачът си спомня за едно време,когато децата са тичали час-два в градината и са се наслаждавали на пълна свобода и възкликва:”Ах,свободата,св ободата! Дори намекът ,дори слабата надежда,че е възможна,окриля душата ,нали?”.
Беликов е погре*ан ,“но колко още такива хора в калъф останаха,колко още има да се родят”-възкликва разказвачът.Беликов е обществена патология. Болно е самото общество,в него най-трудно живеят честните и свободните хора,а мракобесието,тържествуващ та реакция пораждат демони като героя на разказа. Извънредно знаменателен е финалът ,крайният извод на един от главните герои:”Не, така повече не може да се живее!”
А.П.Чехов е на страната на честните и свободни хора,заклеймявайки в своето творчество лъжата и подтисничеството.Създаден те безсмъртни негови творби са безсмъртен защитник на човешкото достоинство.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Светът на „малкия” човек
Интерпретативно съчинение върху
разказа „Човекът в калъф” от А. Чехов
Чехов е един от най-видните руски писатели. Той е творец от кръстопътя на епохите – края на XIXв. началото на XXв. Раказът „Човекът в калъф” разглежда проблемите в света на „малкия” човек.
В този разказ главният герой Беликов е представен като саможивец, който е прекалено предпазлив, поради тази причина той се затваря в себе си. Учителят представя света в разказа, като абсурдна пародия на реалността.
Заглавиято „Човекът в калъф” само по себе си подсказва какво ще е сюжетното съдържание – това е разказ за един учител по гръцки език, който слага всичко в калъф, дори себе си обвива в калъф. Така той се чувства сигурен и защитен от външния свят. Превръща се в консерватор, който всява страх в хората и им досажда.
Хората се страхуват от Беликов, защото той е различен и е непредсказуем. Той обича реда и всеки, който се противопостави на установените правила, нарушава този ред. Учителят е традиционист, който поучава колегите си как да се държат в обществото и какви примери да дават на учениците. Така ежедневието на хората става сиво и скучно, затворено в правила и забрани.
За да внесат в еднообразния и скучен живот колегите искат да оженят Варенка и Беликов. Двамата са пълна противоложност, тъй като Варенка е отворена за живота, пее и е весела, а Беликов е скучен и затворен човек.
Учителят по гръцки език се страхува от разнообразието и разкрепостеното държание на хората, защото за него всичко позволено крие опасност – „да не вземе да стане нещо”. Той живее в забрани и безброй правила, които той свежда до абсурд.
Сам по себе си Беликов е болезнено слаб, самотен и плах, живее в постоянна тревога и патологичен страх. Тук действа принципът на внушението, на самохипнозата. Хората се подчиняват не на силата, а на слабостта, тоест на призрачната сила. Достатъчно е да се намери един свободен и смел човек, който да се изправи срещу Беликов, за да го победи. Коваленко бута учителя по стълбата и той се прибира вкъщи и умира. С жестока откровеност разказвачът завършва историята на нещастния Беликов: „Да си призная, да погребеш такива като Беликов, е голямо удоволствие”.
Учителят по гръцки език е погребан, „но колко още такива хора в калъф останаха, колко още има да се родят!” – възкликва разказвачът. Беликов се е затворил, оковал се е в забрани и измислени правила, и не си позволява да живее свободно. Той се меси в живота на колегите си и се е превърнал в полицай. Беликов е обществена патология. Болно е самото общество, в него най-трудно живее „малкия” човек. Безспорно този разказ поставя проблема за смисъла и безсмислието на живота.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Хуманизмът в творчеството на Чехов
/ проф.Ив Цветков/
Творчеството на Антон Павлович Чехов е последният ,завършващ етап от бляскавия ХІХ век на руската класическа литература, когато тя достига най-високите си върхове и своята световна слава и признание.
Творческият път на Чехов продължава по-малко дори от четвърт век –от 1880 г до средата на 1904 год.,когато в малкото австрийско градче Баденвайлер идва краят на живота му. За пръв път в 1880 год в седмичника “Осколски” под литературната пародия “Писмо до учения съсед” се появява едно ново име –Альоша Чехонте,дадено му още в гимназията от учителя по литература Покровски. И д о днес тази пародия в стила на невежествената претенциозност събужда смях с остроумието си ,с вникването в психологията на начетената глупост. След нея идват пародии на литературните баналности и пошлости,на романтичната патетика и детективските съчинения,които разкриват своеобразна реакция срещу пошлия еснафски вкус,срещу масовото оглупяващо изкуство.
Чехов преобразява късия хумористичен разказ,влагайки в него широко социално съдържание и остри сатирични мотиви.Разкази като “Смъртта на чиновника” или “Хамелеон” не са безобиден,развлекателен хумор,от тях подава страшната си физиономия обезличеното рабско същество,бездънната хамелеонщина. В тях се появяват характерната Чехова тъга,тъжната усмивка. Автора осмива обществените недъзи,създава психологически типове с голямо обобщение,какъвто е унтерофицерът Пришибеев-въплъщение на деспотизъм и произвол,на целия тогавашен ред,изграден върху безправие и подтисничество. В разказите “Беда”,”Мъка”,”Ванка” се вмества социално и психологическо съдържание,което разкрива цели човешки съдби.
Първият сборник разкази на младия А.П.Чехов е озаглавен “Пъстри разкази”.Това съвпада с времето на получаваното от Чехов писмо от стария писател Дмитрий Григорович,съвременник на Белински и Тергунев.Въпросното писмо има знаков символ –изпълнено е с топли ободряващи думи ,даващи увереност на младия писател.То е причината Чехов да продължи пътя си на писател с по-мащабни произведения ,доказвощи неговия талант.
Изчезнал от литературния хоризонт на периодичния печат в Русия не след дълго А.П.Чехов написвайки повеста “Степ” се утвърждава като писател от висока класа в измеренията на руската литература.
В тази повест възкръсва Гоголевото епично начало,Гоголевите видения за птицата тройка и за богатирския размах иширота,усещането за необятния простор на Русия, за безкрайните пътища,които сами предизвикват приказни видения,сякаш сами създадени от великаните на юнашкия епос. Тези видения контрастират със сънния застоъ в степта,със сегашните и стопани,които кражат като ястре*и над нея. Степта тъгува за щастие ,за нов стопанин,достоен за нейния простор.
През 90-те години Чехов създава своите шедьоври,които го нареждат сред най-великите писатели на Русия. В разказите му се появява грой ,който гръмко протестира и открито заклеймява несправедливостта и насилието. Страшното и трагичното е в това,че насилието и произволът са станали нещо всекидневно и безнаказано,умният човек е беззащитен и всеки момент може да се окаже зад решетките на палата №6 ,сред лудите/”Палата №6”/. И въпреки всичко един от героите в разказа ,Громов ,вярва в тържеството на правдата и завършва с монолога:”Напред!Бог да ви помага,приятели!”.
Новите интонации,новото настроения в разказите от това време свидетелстват за идейната зрелост на писателя. Все по-често се появяват герои ,които бягат от сладкия живот и тихото семейно щастие,търсят друго поприще,на което да се отдадат до самозабрава. Те намират сили да скъсат с пошлостта на скучните и нищожни хора, за да започнат нов, съзнателен живот. Такива са художникът от разказа “Дом с мецанин”,ветеринарният лекар Иван Иванович от разказа “Френско грозде” и особено девойката Надя от последния разказ на Чехов “Годеницата”.Тя открива изхода:главното е да се преобрази животът ,а всичко останало е ненужно.
Чехов твори в една от най-мрачните епохи на руската история,когато започва реакционния поход срещу всичко прогресивно и либерално.Разгрома над революционните организации на народниците е последван от време на всеобщо доносничество и хамелеонство,отказ от граждански прояви и сгушване в мрачните хралупи на дребните еснафски интереси.Това е времето на Беликовци ат разказа на Чехов “Човекът в калъф”.
Този разказ е част от трилогия,която излиза в 1898 година и включва още разказите “Френско грозде” и “За любовта”. Обединяващото начало в тях е общия замисъл двама от героите разказвачи-ветеринарния лекар Иван Иванич иучителят Буркин. Някои изследователи смята ,че трите разказа са написани на принципа на държавата-“Човекът в калъф” ;собствеността е”Френско грозде” ;”За любовта”-семейството.
Учителят по старогръцки език Беликов е гротексна фигура,образ, в който се крие мащабно социално –историчеко обобщение. У него всичко е в калъф,всичко е бягство от живота,от свежия полъх на нормалното всекидневие и поведение. Самата му специалност –стапогръцки език ,е своеобразен калъф,той емного далече от днешния ден. Целият му облик, репликите,разсажденията му пред неговти колеги,всичките му жизнени функции са заключени в щампи. Постоянните галоши и лете, и зиме,чадърът,всичките му предмети са в калъф,тъмните очила,памукът в ушите и накрая дори комчегът на мъртвия Беликов е калъф,но последния калъф е идеалния-в него той се скрива завинаги. Гротеската придава на образа преувеличен ,почти символичен смисъл.”Калъфът-пише Георгий Бяли- е външна обвивка,която защитава човека от външните влияния,ограничава го от тях,позволява му да се скрие от действителния живот”.
Древните езици също са убежище,което го отделят от съвременния живот,привързаността на Беликов към реда и ясните и точни забрани са също метафора на ограниченост на мисълта му. Срещу всички нови или битови идеи той има едно непоклатимо възражение:”да не би да стане нещо”. Всичко живо и нормално е угаснало в него, човешкото съзнание,човешката душевност са се деформирали до такава степен ,че той се е превърнал в символ на мъртвило.Беликов е олицетворение на консервативна,охранителна сила,той не е безобиден,от калъфите страда не само той, а и околните,защото неговия девиз е:”Вие сте длъжни да се отнасяте с уважение към властите”. Самият той се превръща във власт,в плашило,опасно за колегите му. Който не желае сам да мисли ,той смята за нужно да докладва за мислите на другите на директора,а това е вече реална заплаха за порядъчните хора.
Сам посебе си Беликов е болезнено слаб ,самотен и плах и живее в постоянна тревога и патологичен страхи се бои от своя слуга Афанасий. Но тук действа принципът на внушението на самохипнозата. Хората се подчиняват не на силата, а на слабостта ,т.е на призрачната сила. Достатъчно е да се намери един свободен и смел човек,който блъска Беликов на стълбата, и той се прибира в къщи и умира. С жестока откровенност разказвачът завършва историята на нещастния Беликов:”Признавам си голямо удоволствие е да погребваш такива хора като Беликов.”
Разказвачът си спомня за едно време,когато децата са тичали час-два в градината и са се наслаждавали на пълна свобода и възкликва:”Ах,свободата,св ободата! Дори намекът ,дори слабата надежда,че е възможна,окриля душата ,нали?”.
Беликов е погре*ан ,“но колко още такива хора в калъф останаха,колко още има да се родят”-възкликва разказвачът.Беликов е обществена патология. Болно е самото общество,в него най-трудно живеят честните и свободните хора,а мракобесието,тържествуващ та реакция пораждат демони като героя на разказа. Извънредно знаменателен е финалът ,крайният извод на един от главните герои:”Не, така повече не може да се живее!”
А.П.Чехов е на страната на честните и свободни хора,заклеймявайки в своето творчество лъжата и подтисничеството.Създаден те безсмъртни негови творби са безсмъртен защитник на човешкото достоинство.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Есен. Оглеждам минаващите покрай мен хора безлично. Или може би с малко наслада от тяхната тъга. Това ме успокоява – те страдат като мен. Въпреки всичко не им е достатъчно – в крайна сметка те ме нараниха, а аз нищо не им бях направила, за да го заслужа. Искам да почувстват точно това, което аз изживявам. Отново спускам щората – не мога да понеса да гледам този жесток свят, изпълнен с толкова несправедливост и неразбирателство. Мрак. Отново. Поглеждам към оклюмалото цвете на масичката, което е протегнало увехналите си листенца към прозореца, опитвайки се да улови през мъничките пролуки малко светлина. То умира – в моята сянка, заради моите деяния. Но мен не ме е грижа за него – толкова емоционално съм изтръпнала, че и това красиво растение не може да ми донесе радост. Напротив – гледам го с досада и се чудя как може майка ми да прави такива жалки опити да ме разведри. Тъмнина. Тежка музика. Черни дрехи. Сълзи. Четирите стени на стаята ми се събират все повече и не ме оставят да дишам. Наклонени са страшно – готови всеки момент да паднат и да ме смажат. Какъв парадокс – това са границите на моя свят…
Някога това бях аз – човек в калъф. Сега, когато извървявам обратно пътя на социализацията, за да си го припомня, осъзнавам предишните си грешки, а в същото време знам много добре защо някои хора са склонни да допускат същите. Знам какво е да изживееш този ужасен кошмар. Знам какво е да си “човек в калъф” – илюзията, че другите са виновни за твоето състояние, че можеш да бъдеш щастлив и да се развиваш без тях, заместването на истинското щастие с нереално такова. Градеж на въздушни кули, които са бледа проекция на реалния живот. Това е ужаса да бъдеш един от тях – реалният герой на Чехов, Беликов – от плът и кръв.
По-предразположени към затваряне в себе си са хората, които по природа не са много разговорливи. Те просто са създадени така – може да са добронамерени, усмихнати, да искат да кажат много на околните, но не умеят да го формулират и не умеят да управляват разговора. Те обичат да отговарят, а не да питат. Веднъж попаднали в компания на по-отворен тип личности, те започват да се съмняват в умението си да общуват с другите. Мислят си, че не представляват интерес за хората около тях. Постепенно съмненията прерастват в страхове и уплашените бавно се дистанцират от реалния свят, като изграждат свой такъв, където представляват това, което винаги са искали да бъдат. Бягат от хората, тъй като имат въображаем проблем, че ще объркат нещо и това ще бъде фатално. Колкото повече бягат, толкова по-голям става проблемът… след време се превръща в реален. Хората се озлобяват към дистанцирания човек и го нараняват. Обществото си казва – “Индивидът си е виновен, не сме го карали да се затваря в себе си”, а самотният човек казва – “Не е вярно, те са жестоки, аз нямам никаква вина”. Истината е някъде по средата. Не мога да оправдая злобата и жестокото отношение към някого, само защото е затворен в себе си, но от друга страна знам, че страхът на личността от обществото е неоправдан и граничи с абсурд.
Няма хора, които да са се родили зли и недоброжелателни или такива, които не умеят и не искат да общуват. Има само обстоятелства, които карат хората с по-лабилна психика да се озлобяват и усамотяват. Добротата и способността да общуваме помежду си по толкова сложен начин (чрез думите), са двете божествени частици, които ни извисяват на другите същества на тази планета и ни правят доминиращ вид. В природата има винаги баланс. Първо – не толкова голямата общителност може да бъде компенсирана от друга добра черта на характера. И второ – по света има и хора, които изпитват огромна нужда само да говорят и го предпочитат пред това да слушат другите. Така че, тези противоположни типа се допълват по чудесен начин.
След няколко дни самота, се появява скуката, която е предшественик на истинската буря – безчувствеността. И двете са неделима част от ежедневието на вече изолирания от обществото човек. Тя не идва изведнъж, а е резултат на психическо изтръпване. След редица преживяни несгоди и срещи с неразбирателството и враждебността, която вече са си изградили околните за дадената личност, тя в един момент започва да се чувства толкова наранена и се уморява да се доказва пред другите, защото не вижда регистрирано постижение в тази насока. Човек се отказва от борбата, тъй като си мисли, че ще загуби една битка с живота, а всъщност губи цялата война, защото хората, обществото се ключа към висшите духовни ценности: Където има ограниченост на действията, няма свобода. Там, където няма взаимност и близост няма обич, няма и любов и така нататък. Безчувствеността е доста хлъзгава улица, където повечето хора, които минават по нея, падат и така и не успяват да се върнат в правия път. Това е така, защото тя отначало те кара да се чувстваш като истински Ахил – във всяко отношение той е над всичко и над всички. Това е застраховката, че човек УЖ е преодолял най-голямата човешка слабост – чувствата. Рано или късно, обаче, идва стрелата на “невзрачния” Парис и улучва богоподобния ни герой право в ахилесовата пета, карайки го да се гърчи от болка. “Ахил” е осъзнал нещо: Отдалечил се от човешките неволи и страдания, той отнема правото си и на човешко щастие. Освен това се оказва, че няма какво да осмисля неговото битие и съществуването му е безполезно. Ако човек осъзнае това и въпреки всичко стои в черупката си, достойнството му ще започне да се изпарява, докато не остане нищо. Резултатът: хладен, безчувствен, агресивен и необщителен индивид, който не е амбициран да се занимава с каквото и да е, защото не намира смисъл в нищо.
Човек не може да се научи на всичко сам. Той взема пример от другите, за да развие способностите си и за да разбере кое как се прави. За да вникне в дебрите на човешката психика и да се развие като пълноценна личност, избрала своя път и готова да го извърви. Това не става с тесногръдие, закостеняло мислене и ограниченост. В съвременния натоварен свят се оказва, че хората трябва да се справят отлично поне с няколко неща, защото никой не желае да свърши работата на някого и бъдещето на индивида зависи най-вече от него, после от съдбата, а на трето място от другите хора. Когато човек стои сам в стаята си, той ограничава мирогледа си. Захваща се за нещо дребно, което да кара дните му да минават по-бързо. Независимо дали е мечтата са някаква вещ, добро материално благосъстояние или дори и книги, прекалено голямата доза от нещо в живота е вредна за човешката душевност. Когато аз бях такъв човек, това, което осмисляше живота ми, бяха книгите, писането, компютърните игри и интернет. Всички изброени са ми помогнали да разбера много на теория за живота и да придобия определени умения, но какво е теорията без практиката? Ненужна подробност без особен смисъл. Сега, когато съм преживяла това и се обръщам назад, гледам на това време и с благодарност. Не съм забравила сълзите, болката и потъпканото достойнство, но именно миналото ме е направило такава, каквато съм в настоящето, а мисля, че съм постигнала много. Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Да, така е. Стига човек да повярва, че има силата да се пребори.
Искам да кажа две важни неща. Първото е за хората, които се държат жестоко с по-необщителните: “Опакованите” хора също са човешки същества и имат възможностите да се развиват и да бъдат полезни за обществото. Подкрепете ги! Помогнете им да излязат от черупките си и да огледат света, в който живеят, за да се убедят, че в него има и хубави неща. Самотниците призовавам да си покажат най-накрая носа навън и да си уредят среща с някой бърборко, който иска да им каже много неща.
Пролет е. На прозореца ми няма щори. Оглеждам любопитно хората, които минават покрай къщата ни. Усмихнати са. Усмихвам се и аз. Радвам се, че са щастливи. На масичката стоят три нови растения, които опияняват въздуха с аромата на цветчетата си. Достатъчно стоях пред компютъра – излизам навън – да се порадвам да възродилата се природа и да карам колело.
Дори в Алабама, където расовата дискриминация беше най-ожесточена, предпочиташе да живее човекът на новото време, на бъдещето - светло и комунистическо - човекът. Само не и в най-добрия от световете, само не и в условията на реалния социализъм.
Вместо да го радват, общочовешкото щастие, пълната и окончателна победа на комунизма в световен мащаб, изобилието от духовни и материални блага, което тя носеше на крилете си, само го стряскаха. Той така и си живееше от конгрес на конгрес и от петилетка на петилетка - по-скоро стреснат, отколкото очарован. За 4-5 десетилетия му се отщя и жилото, и медът на партийната грижа за човека и той замечта за Алабама.
В друга една песничка същият стреснат човечец жално замоли авангарда на работническата класа да си вземе обратно и панела, и трабанта - само въздуха да му остави. Защото еднопартийният тоталитаризъм не само върху социото - и върху природните елементи бе разпрострял тоталитарната си власт. Една власт, която според ленинската теория произхождаше от народа и принадлежеше на народа, но според ленинската практика и от глътка въздух можеше да лиши любимия народ.
От политическата песен до политическия обрат пътят се оказа кратък и - слава богу! - безкръвен. Чудо, истинско чудо на чудесата беше, че трупаният толкова години в душите ни социален гняв не експлодира и не взриви нацията ни. Вярно е, че за сметка на това палачите на тази нация си останаха ненаказани, но аз предпочитам цяла гвардия ненаказани престъпници пред капчица невинна кръв. А кръвта като нищо можеше да залее страната ни - на Балканите историческите преходи са ставали по-скоро със силата на кръвта, отколкото със силата на словото. Особено революционните, радикалните преходи.
Последният преход бе действително един от тях. Тъкмо когато (отново според социалната теория) обществото ни трябваше да приключи със строителството на социализма и да навлезе с подобаваща тържественост в царството на комунизма, то (отново според социалната практика) кривна от пътя, направи завой, изшикалкави и свърна обратно към капитализма. Но за съжаление не капитализъм модерен, социален и общонароден, а капитализъм съсловен и кастов, домарксов, пещерен капитализъм, познат на съвремието ни само от "Чичо Томовата колиба" и "Оливър Туист".
Кой да знае, кой да подозира тогава, че вместо да запретне ръкави да се себеизгражда според водещите социални модели, обществото ни ще тръгне да реанимира най-негодните, най-ретроградните, най-асоциалните форми с вековна давност.
Единствената утеха, единственото обезщетение за това контрапродуктивно, за това деструктивно развитие е обстоятелството, че революцията беше безкръвна - сякаш я творяха не озверени от свирепия деспотизъм хищници, а хрисими тревопасни. Събитията илюстрираха старата ми като камък теза, че обществено-политическият процес и интимната сфера имат нещо общо: те са еднакво непредсказуеми, в тях винаги се случва неочакваното, немислимото, парадоксалното. Да му мислят онези, на които им се случва - ние да му мислим. Питайки се с безпомощна тревожност вече петнайсетина години наред защо демокрацията не ни направи по-благородни и красиви, защо под нейното животворно слънце не се замогнахме, не забогатяхме - нито духовно, нито материално.
Стигна се дотам, че днес хиляди, милиони хора са готови като в сюжет на Достоевски да захвърлят в краката на управляващите всичките си политически права и свободи и да поискат в замяна хляб и жилища. Аз не съм между тях и никога няма да бъда. Аз помня и тача завета на безценния ми приятел и мой сътрудник от редакторската ми работа за радио "Свободна Европа" Тончо Жечев: колкото и страдания, колкото и лишения да придружават тромавия процес на демократизация, духовните свободи, които той обезпечава, нямат алтернатива - в тяхна защита всеки залог си струва.
Опитвам се обаче да разбера и онези, за които не е така, онези, които вече години наред студуват в демократичния си студ и гладуват в демократичния си глад на път към благоденстваща Европа. И те като мен имат правото да измерват прехода със собствен, различен от моя аршин.
Бързи са, като оси са бързи революциите - те винаги изпреварват хората. А аз еволюциите предпочитам - и биологически, и социално. Хубавото е, че обществено-политическият процес, стартирал през 90-те години, протече общо взето без политически насилие - лошото е, че въпреки мирния си характер бе процес революционен, а не еволюционен. Дори когато е мирна, революцията изкривява, деформира естественото развитие, естествения ход на нещата. В биологическата история това води до измирането, до заличаването на цели видове, в историята на цивилизацията - до внедряването и легитимирането на изкуствени, на хибридни, на несъвместими със социалната ни природа форми. Бъдещето впоследствие ще ги помете без остатък, тяхната жизнеспособност е до време - лошото е само, че до време е и нашето присъствие на земната повърхност.
Брехт установи, че ако човек беше безсмъртен, всичките му проблеми щяха да бъдат решени оптимално, но тъй като той е краткосрочно на тази земя, те все нерешени си остават. Взрем ли се критично в близкото и в по-далечното ни минало, ще доловим, че революциите не са ускорявали, а са забавяли или дори предотвратявали усъвършенстването на социалните отношения. За редица блестящи изследователи Великата френска революция избухва в навечерието на съществени социални реформи - нейното насилие само забавя, удавя в кръв потеглилото вече по еволюционен път деабсолютизиране на монархията.
До същия извод стига в изследванията си ("Август 14-а" и "Червеното колело") и Солженицин относно Октомврийската революция. А двете събития са знакови - те предопределиха характера на цели епохи. Имаме достатъчно основание да отнесем така скъпо платените поуки от тях и към монархическа България през средата на 40-те години. В онези размирни времена Царство България съвсем не бе образец на демократичност, но бе истинска благодат в сравнение с погромите и издевателствата на последвалия червен терор. Когато гражданско съзнание и гражданска ситуация не хармонират, на дневен ред идва революционната интервенция, от която нищо добро не може да се очаква.
Значи ли това, че ноемврийският обрат през 1989 г., който е революционен по своята природа, не трябваше да се състои? Не значи - значи нещо друго: че обективните преобразувания трябваше да бъдат не само придружавани, а и предшествани от едно преосъзнаване на социално-политическия процес и нашето място в него. А това не стана своевременно - не стана и след време. Резултатът е един: тотално разминаване на социална психика със социална действителност и опустошителните катаклизми, до които тази дисхармония закономерно доведе.
Култивирайки у подвластните си социален паразитизъм, гражданска пасивност, политическа леност, еднопартийният тоталитаризъм съумя да обезпечи своето продължение в националната ни психология, комунизмът се погрижи овреме за своето бъдеще, за своето ментално дълголетие и през етапите на прехода. Правешкият деспот като че ли и днес оглежда надлъж и нашир страната ни от монументалния си пиедестал край София и пита: "Е, видяхте ли докъде я докарахте с вашите либерални халосвания - демократската умора ви налегна още преди благата на демокрацията да са ви ощастливили.
При мен не ви ли беше по-добре?" "Беше ни!" - ще отговори една немалка част от поданиците - всички онези, които всемогъщата Партия-ръководителка бе научила да бъдат не автори, а неми свидетели на гражданската си съдба, превърнала ги бе във фигуранти, в граждани с биография, но без автобиография. Годините и десетилетията реален социализъм неусетно ги трансформираха в нулеви хора (Теренций) и те заприличаха на онези организми, които живеят във вулканичния кратер, дишат отровите му, а докоснат ли се до чистия въздух, умират начаса. Не по чужда - по своя вина, от собствената си неприспособимост.
Казано с думите на Чехов, всички те са вечните, едни и същи хора в калъф - само майсторите на калъфа се менят поетапно. Потръпвам от погнуса, когато се позная мимоходом в тях - предпочитам негър в Алабама да съм.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Темата за любовта в изучавани художествени произведения
УВОД:
В произведенията от различните епохи, чувството любов е представено по различни начини от авторите.Било то заради някои специфични особености на периода, през който е писана творбата или заради вижданията на самия творец.Въпреки това всяко произведение има за цел да ни представи святостта на любовта.
ТЕЗА:
Мт1: В произведението си „Декамерон” , Джовани Бокачо ни представя любовта като лекарство за тъгата и малкото останала надежда у хората, поради неизлечимата болест, която ги сполетява.
Мт2: В „Дон Кихот” най- хубавото чувство в света е поднесено на читателя чрез един „полудял” старец и въображаемата му любима Дулсинея.
Мт3: Трагедията „Хамлет” ни показва преплитане на много противоречиви чувства.Между омразата и ненавистта присъства и синовната обич и любовта към любимата.
Мт4: В „Тартюф” , Молиер повдига въпросите за за любовта, брака, и семейството. Действената интрига може да се сведе до следната единна линия – двама влюбени не могат да се оженят поради решението на заслепения баща да избере друг жених, до щастливия брак водят проглеждането на башата и възстановяването на семейното наследство с намесата на властта.
Мт5: От сблъсъка между необходимостта от изкупление и всеопрощаващата божествена любов се задвижва по-нататъшната съдба на Робинзон, представена от писателя като низ от страдания. Божията любов към човека не среща желаната вяра у него, пък била тя и много малка
Мт6: По пътя на отмъщението граф Монте Кристо открива късната любов,в която му е трудно да повярва.Едно младо момиче му показва пътя на опрощението. Виждайки любовта на живота си, Едмон се втурва да я прегърне. За него това е цялото щастие на света, събрано в един безценен миг на неземна радост.
Мт7: Темата за любовта засегната в „Дядо Горио” е темата за бащинската любов и любовта на дъщерите към баща им.
Мт8: В живота на Акакий Акакиевич няма никаква любов, нито от негова страна към някокого, нито от колегите към него.Той никога не изпитва любовта през живота, като единственото, което му дава смисъл в живота е преписването.
Мт9: Декаданското усещане за отдаване на любовното опиянение и свързаното с него разтройване на сетивата, което води към неземния свят, е видяно в „Бел Ами” от съвсем друг ъгъл.
Мт10: Трагикомичната любовна интрига в “Човекът в калъф” (и многозначителната й липса в “Стая № 6”).
Мт11: Стихотворението на Пушкин е сред най- ярките творби в неговата лирика.Най- общо то може да бъде определено като любовно.
ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ЧАСТ:
Мт1: В произведението си „Декамерон” , Джовани Бокачо ни представя любовта като лекарство за тъгата и малкото останала надежда у хората, поради неизлечимата болест, която ги сполетява.
Разсъждения Доказателства
Младите хора имат нужда да има някой до тях в този труден момент.Чувствата се изливат постепенно. 1. „Докато дамите разговаряли така помежду си, в църквата влезли трима млади мъже’ най- младият от тях бил не по- малко от двадесет и пет годишен.Страшните бедствия, загубата на близки и приятели и страхът за собственият им живот не били успели да потушат, нито дори да охладят у тях любовният им плам.”
2. „Но как да намерим мъже? Всички знаем, че повечето наши близки са измрели, а останалите живи са се разбягали кой тук, кой там...”
- Вече намерили съпътници героите се отправят извън града, което означава че нямат намерение да се предават, а искат да живеят и да изпитат чувството на любовта.
Дори в разказите на мъжете и жените преобладават много случки свързани с любов. 1. „На младата девойка бил хвърлил око един красив и приятен младеж от благороден произход, наш съгражданин; той се отбивал често из оня край и се влюбил най- племенно в девойката.”
2. „Маркизът на Салуцо се вижда принуден да склони на молбите на своите васали и да се ожени..."
- Младите си разказват весели истории, опитвайки се поне за малко да избягат от действитлността.
Извод: Любовта в „Декамерон” присъства в мислите и разказите на младежите.
Мт2: В „Дон Кихот” най- хубавото чувство в света е поднесено на читателя чрез един „полудял” старец и въображаемата му любима Дулсинея.
Разсъждения Доказателства
Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Той е смешен и във най- хубавото чувство - великата любов на странствуващия рицар. „Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце.Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо.”
Любовта на стария рицар присъства само в неговото въображение.Тя не реална. „Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар че тя, както се разбира само по себе си, нокога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание.”
В рицарския роман „Дон Кихот” присъства и обичта и любовта към истинските приятели. 1. „Ако му издействувах, когато бях луд , губернаторството на един остров, то сега, когато съм с ума си, бих му дал, ако можех, цяло кралство, защото го заслужава заради простодушието и вярното си сърце.”
2. „Item, завещавам на Антония Кехана, моя племенница, тук присъствуваща, целия си имот, след като първо се удържи от него по най- правилния начин това, което е потребно, за да се изпълнят заветите ми в полза на други лица.”
Извод: Любовта е непредсказуема и макар въображаема може да накара човек да „полудее”
Мт3: Трагедията „Хамлет” ни показва преплитане на много противоречиви чувства.Между омразата и ненавистта присъства и синовната обич и любовта към любимата.
Разсъждения Доказателства
Синовната обич „Аз ще те помня, о, нещастен дух,
дорде блещука светлинка в туй мое
объркано кълбо!Да те забравя?
От плочката на свойта памет аз
ще излича напълно всички стари
цитати книжни, максими ненужни...”
Произведението е пример как между хора от различни социални класи може да пламне любов. ХАМЛЕТ
Да, и всичко, което вие бихте му показали.Не се срамувайте да му го покажете и той без срам ще ви кайе какво е то.
ОФЕЛИЯ
Вие сте лош, вие сте лощ!Аз ще гледам пиесата.
Главния герой е разочарован, защото изпитващ синовна обич към майка си тя го е предала. „О, пагубна жена!О, ти, злодей!
Къде е плочката ми да запиша,
че някой може да ти се усмихва
и пак да е злодей! Поне у нас,
във Дания, това се случва.”
Извод: Любовта не винаги може да е приятна и красива.Понякога тя е „обречена”.
Мт4: В „Тартюф” , Молиер повдига въпросите за за любовта, брака, и семейството. Действената интрига може да се сведе до следната единна линия – двама влюбени не могат да се оженят поради решението на заслепения баща да избере друг жених, до щастливия брак водят проглеждането на башата и възстановяването на семейното наследство с намесата на властта.
Разсъждения Доказателства
Жената на Оргон и самият той се усъмняват в честността на Тартюф и подлагат съвестта му на изпитание.
Те разкриват пред себе си истинската му същност 1.“Нима заслужих аз сърцето ви докрай - /
навярно за това не вярвам в своя рай , /
не вярвам на това, което ми твърдите, /
ако сега с дела не ме убедите“
2.“Ще крием тайната – и да не ви е страх ! /
Не го ли разберат,грехат не става грях! /
Осъжда го светът, когато стане знаен. /
Човек не върши грях, ако грехът е таен!“
Порочната любов към една омъжена жена. „Жадувам искрено да имам любовта ви,
Защото само тя блажен до смърт ме прави”
„Да може би това е трик, макар и честен,
Понеже онзи брак за вас не е уместен…”
„Аз мога този страх да отстраня, аз мога
Изкусно да приспя у вас страха от бога
Известни радости небесни небето смята грях,
Но ще се спогодим все някак си за тях.
Една наука знам, знам средства най-изкусни-
При нужда съвестта чрез тях ще се отпусне, а мъдрия човек ако е по-умел,
Би оправдал греха чрез чистата си цел.”
Извод: Любовта понякога помага на човек да види действителността.
Мт5: От сблъсъка между необходимостта от изкупление и всеопрощаващата божествена любов се задвижва по-нататъшната съдба на Робинзон, представена от писателя като низ от страдания. Божията любов към човека не среща желаната вяра у него, пък била тя и много малка
Разсъждения Доказателства
Разказът е развлекателен и поучителен, развлича с елементите на приключенското четиво, а поучава чрез преките заключения, до които достига героят след размислите върху Светото писание „От този миг нататък постепенно стигнах до убеждението, че е възможно да съм много по- щастлив в пустошта и самотата, отколкото бих бил при всяко друго положение и другаде в света, и това бе мисълта, която ме накара да благодаря на Бога, че ме е довел на това място.”
С упорит труд, практически ориентирана логика и пресметнат риск героят постига успех във всяко начинание; прехранва се с лов и събиране на плодове, овладява грънчарството, става земеделец и си укрепява дом 1. „Например употребих цели четирийсет и два дни, за да издялам дъска за една дълга полица, която исках да поставя в пещерата, а двамина дърводелци, разполагащи с разни сечива и триони, за половин ден биха отрязали от същото дърво шест такива дъски.”
2. „/…/ особено много ме опечаляваше фактът, че не разполагам с никакво оръжие – както за да преследвам и убия някое животно за храна, така и за да се защитавам от всеки звяр, който си науми да ме убие, за да се нахрани.С две думи, не притежавах нищо, освен нож, лула и кутия с малко тютюн – това бе всичко, с което разполагах; то ме доведе до ужасно мъчителни размисли, така че известно време тичах без посока като обезумял.”
Извод: Любовта към семейството и живота може да запази човек жив, поставен и в най – екстремни ситуации.
Мт6: По пътя на отмъщението граф Монте Кристо открива късната любов,в която му е трудно да повярва.Едно младо момиче му показва пътя на опрощението. Виждайки любовта на живота си, Едмон се втурва да я прегърне. За него това е цялото щастие на света, събрано в един безценен миг на неземна радост.
Разсъждения Доказателства
Мотивът на героя за бягство от затвора 1. „Дантес само веднъж си поех дъх и се гмурна отново; защото най-много се страхуваше от това, да не го видят.”
2. „А и страхът, този бърз преследвач, удвояваше силата на Дантес; като се накланяше над гребена на вълните, той се вслушваше дали някаква глъчка не стига до него.”
3. „Измина час; през който Дантес, въодушевен от чувството за свобода, обхванало цялото му същество, продължи да цели вълните по взетата посока.”
Завистта – Фернан и неговата любов към Мерседес.
„Десет години мечтая да стана ваш съпруг, Мерседес, и да загубя тази надежда, единствената цел в живота ми”.
Годежът и арестуването – щастието на добрия, смел, обичащ и обичан Едмон е „ограбено” в самия му връх.
„Едмон Дантес – в името на закона аз ви арестувам”.
Извод: Истинската любов никога не умира.
Мт7: Темата за любовта засегната в „Дядо Горио” е темата за бащинската любов и любовта на дъщерите към баща им.
Разсъждения Доказателства
1.Наследниците трябва да се грижат за родителите си.Но дъщерите на Дядо Горио не го правят.
1. „Но аз няма да издържа, ще се пръсна от яд!Побеснявам!В този миг виждам целия си живот са дошли.Измамиха ме”
2.Йожен замества любовта на дъщерите на Дядо Горио.Той помага на стареца до последния му миг. 2. „Хайде – рече му Йожен, - легнете си, мили татко Горио.Аз ще им пиша.Щом се върне Бианшон, ще отида да ги доведа, ако не дойдат.”
Извод: Изводът, който читателите могат да си направят е, че дядо Горио си е сам виновен- „възпитал” е дъщерите си чрез парите и по този начин губи тяхната любов, и не може да се радва дори на присъствието им на смъртния си одър.
Мт8: В живота на Акакий Акакиевич няма никаква любов, нито от негова страна към някокого, нито от колегите към него.Той никога не изпитва любовта през живота, като единственото, което му дава смисъл в живота е преписването.
Разсъждения Доказателства
1.Колегите на Акакий не показват никакви добри чуства към него
1. „Необходимо е да се каже, че и шинелът на Акакий Акакиевич служеше за прицел на подигравките на на чиновниците; нему дори отнемаха благородното име шинел и го наричаха халат.”
2.Изживял живота си без любов и под непрекъснати подигравки духът на Акакий отмъщава за него 2. „ [...]Из Петербург изведнъж се пуснаха слухове, че при Калинин мост и още доста по – надалеч се появява нощем мъртвец, в образа на чиновник, който търсел някакъв откраднат шинел и под предлог на тоя откраднат шинел свличал от всички рамене ...”
Извод:Акакий сам проваля живота си , като го лишава от любов.
Мт9: Декаданското усещане за отдаване на любовното опиянение и свързаното с него разтройване на сетивата, което води към неземния свят, е видяно в „Бел Ами” от съвсем друг ъгъл.
Разсъждения Доказателства
Декаданското усещане за отдаване на любовното опиянение и свързаното с него разтройване на сетивата, което води към неземния свят, е видяно в „Бел Ами” от съвсем друг ъгъл.
Сюжетът изграден е върху възхода на един провинциален младеж Жорж Дюроа, който от дребен репортер се издига до депутат и политик, възползвайки се от виталността на своята хубава външност и въздействието в/у жените. Жорж Дюроа за около две години изминава пътя от дребен канцеларски чиновник до сръчен репортер, който се възползва от приятелството си с редактора Шарл Форестие, заема мястото му в семейството му като съпруг и съответно като ученик на умната и интелигентна г-жа Форастие, която диктува статиите и дописките.Поддържа апетита си към жените чрез любовните връзки с темпераментната лудетина г-жа гьо Марел, която го покварява и става съучастница в неговия подчертано конформистки начин на живот.В ескалацията на завоеванията му най-важна роля имат жените. Те не са просто компенсации в дребните несполуки на професията, а предават завоевателната енергия на домогващия се парвеньо до социалните върхове в обществения и политически живот.Дюроа прелъстява съпругата на собственика на вестника г-н Валтер, възползва се от нейната невиност, за да разбере машинациите във високите политически етажи, разтурва неудобния за него брак с Мадлен, отвлича младата дъщеря на Валтер Сюзан, за да създаде семейство, напълно изгодно за неговия му старт към политиката.
1. „Когато статията им бе готова, Жорж я прочете на глас, с чувство. И двамата я намериха чудесна и се усмихнаха един другиму, очаровани и изненадани, като че се откриваха взаимно за първи път.Гледаха се в очите, развълнувани от възхищение и нежност; и се целунаха просвито, с любовен плам, който се предаде от духа на телата им.”
2. „- Ти си подготвил тази работа, откакто напусна жена си , а мене пазеше като любовнца за временно ползуване!Какъв подлец си ти!”
Извод: Дюроа прелъстява съпругата на собственика на вестника г-н Валтер, възползва се от нейната невиност, за да разбере машинациите във високите политически етажи.
Мт10: Трагикомичната любовна интрига в “Човекът в калъф” (и многозначителната й липса в “Стая № 6”).
Разсъждения Доказателства
Трагикомичната любовна интрига в “Човекът в калъф” (и многозначителната й липса в “Стая № 6”). Карикатурата с “влюбения антропос” (все едно “влюбения калъф); страхът от любовта като страх от живота , от безкрайната собствена вселена - затова гротескно представяне на намереното най-после успокоение и удовлетворение - в последния калъф на земното битие - ковчега (спомнете си описанието на погребението на Беликов: Сега, когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъф, откъдето вече никога няма да излезе. Да, той постигна своя идеал! И сякаш в негова чест на погребението времето беше мрачно, дъждовно и всички носехме галоши и чадъри.)По младежки наивният и пълен с надежди за любов и щастие Старцев попада в чужд социален кръг и се влюбва в девойка от него. Той се разочарова от това общество, но какво му противопоставя?
1. „- Варвара Савишна ми харесва- казваше той със своята слаба крива усмивчица- и аз го зная , всеки човек трябва да се ожени но... всичко това, знаете, стана някак си неочаквано... Трябва да се обмисли.”
Извод: Беликов така и не успява да изпита истинската любов, заради своите задръжки.
Мт11: Стихотворението на Пушкин е сред най- ярките творби в неговата лирика.Най- общо то може да бъде определено като любовно.
Разсъждения Доказателства
Носталгия към минала любов. „Аз помня чудно мигновение:
яви ми се и отлетя
ти – мимолетното видение
на истинската красота.”
Временна забрава. „След време вихърът метежен
разся предишните мечти,
забравих аз гласа ти нежен,
лика с небесните черти.”
Новата среща и вдъхновеното емоционално възраждане. „И вля в сърцето упоение,
и имам пак в живота нов
и божество, и вдъхновение,
и плач, и вяра, и любов.”
Извод: Ако човек има достатъчно търпение истинската любов ще дойде при него.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Във всички гореспоменати произведения присъства непридвидимото чувство за човека, а именни любовта.Тя не е даденост и се появява когато най – малко я очакваме.Понякога тя може да бъде повод за щастлив живот, друг път за раздяла.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
А.П.Чехов
“Човекът в калъф”
Темата за “калъфния човек” наистина можем да смятаме за една от главните теми на Чехов. Първата стъпка в разкритието на темата писателят е направил още в ранното си произведение “Учител по словестност”, но през 1898 година се появяват трите разказа, така наречаната “Малката трилогия”, които можем да обеденим в цикъл поради общата им проблематика.
Гротескната картина на “калъфният живот” в първият разказ, темата е заявена още в названието. Чехов явно прави утрираният образ, който е художественно обобщение на общественото явление от това време. Така, пред нас е представен Беликов, човекът с много интересен и забележителен характер и привичкипрез лятото да ходи в “галоши и чадър и непременно с топлозимно палто. И чадърът му беше в калъф, и часовникът му беше в калъф от сив велур, и когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш че и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигната си яка.” Не случайно авторът отделя особено внимание към портретана главния герой. Чехов се стреми с помощта на характеристика на бита и облеклото на Беликов да разкрие неговата душа, вътрешен мир, да покаже неговото истинско лице.
Така, вече от портретното описание ние виждаме че учител на гръцкия език напълно се е отделил от “жив живот”, плътно затворен в своят калъфен свят, който му се вижда по-добър от настоящия. Калъф се лишава от всичко човешкото, живо и се превръща в механическа машина на правила и рутина. Но най-страшното е това, че всички тези правила и предразсъдъци той връзва на цял околен сват, в който и така всички цели се достигат само по необходимост. Беликов угнетява хората, принуждава ги да се страхуват. “А кажете де, нашите учители са все хора мислещи, дълбоко порядъчни, възпитани с Тургенев и Шчедрин, обаче това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнадесет години държа в ръцете си цялата гимназия: Каква гиманазия? Целия град.” С помощта на Чехов ние разбираме, че калъфът е обобщен образ на Русия с нейната държавна система. Новото обръщане в осмисляне на проблемата внася образът на Мавра. Тъмнина и невежество на хората от народа също е калъф, който обхваща всички големи страни на живота.
Но в града прониква новото време. Появяват се независими, свободни личности (като Коваленко и сестра му), които разкриват с безпощадна сила задушната атмосфера на такъв живот. Те намират ключа към решението на проблема, който е заключен в главния израз на произведението “Не, не е възможно да живея повече така.” Действително, с пристигането на такива хора се завършва господството на Беликов. Той умира, но е впечатлението, че героят заради това е живял. “Сега, когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъф, откъдето вече никога няма да излезе.”
Да, Беликов е умрял обаче колко такива “калъфни хора” още са и колко ще бъдат. По време на погребението вали дъжд, а учителите са в галоши и с чадъри, сякаш те са продължили традициите на покойника. Какво ще чакат тези хора, които живеят в калъфите? Разбира се че неминуема самота, по-страшна от тази няма нищо на света.
Обаче какво помага на авторът да създаде такъв оригинален образ, който остава в паметта на читателя? Разбира се, това са художествени изразни средства. С помощта на бита, костюма на героя, писателят дава пълната, подробна характеристика на неговата натура, рисува точен портрет на душата му. За това описание Чехов използва сложни синтаксични конструкции с много еднородни части, които разширяват панорамата на действителността.
Фонетичният състав на произведението поразява със своето разнообразие. Но ние отбелязваме че по-често се среще звукът “о” (асонанс), който също предава затворенноста на живота на героя, въртящ се в кръг, неговата отдалеченост от света. Вещите на Беликов носят символичен характер. Така калъфът, очилата, галошите и чадъра – това са непременни атрибути на “калъфно съществуване” на човека. Не е случайно, че разказът започва и свършва с тяхното напомняне.
Лексически състав също ни изненадва със своето разнообразие. В него се срещат колко и общоупотребни, така и изостанали думи, които предават обстановната на епохата.
В най-важният израз в произведението “Не, не е възможно да живея повече така” се среща инверсия. Тя приковава вниманието ни към тези думи, принуждава ни да мислим върху дълбокия им смисъл. Езикът на Чехов се отличава с особена живост, емоционалност и същевремено с простота. Това прави неговите разкази достъпни и разбрани.
Тънкостите на авторското майсторство ни поразява при първото прочитане на разказа, през нас се открива истинския замисъл на произвесението.
Аз мисля че проблемът пред който ни стави Чехов в разказа “Човекът в калъф” винаги ще остане актуален. Писателя ни предупреждава за опасността на посредствеността и пошлоста. Незабелязано за себе си всеки може да попадне в калъф на собствените си предразсъдъци, престани да мисли, да търси и да се съмнява. И това е действително страшното, тъй като води към духовното опустошаване и деградацията на личността.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Средства за изграждане образа на героя
в разказа „Човекът в калъф”
АНИТА
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/:
“Ето на, съвсем наскоро, само преди месец – два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега. Вие, разбира се, сте чували за него...” – Онова, което особено настоятелно вълнува писателя, е въпросът за смисълът и безсмислието на човешкия живот. Изследвайки характера на Беликов, разказът всъщност изследва условията, които са го направили възможен, търси по – голямата обществено – историческа рамка, в която се вмества той. Представянето на учителя по гръцки език е поверено на герой разказвач – един от двамата замръкнали край огъня ловци.
2. Име-лично и фамилно, прозвище/знаковост на името/.
Беликов
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му.
“Действителността го дразнеше, плашеше го, държеше го в постоянна тревога и може би, за да оправдае тоя си страх, отвращението си от настоящето, винаги хвалеше миналото и онова, което никога не е бивало; и древните езици, които преподаваше, бяха за него всъщност същите тия галоши и чадъра, в който се криеше от действителния живот.” – Големият проблем на Беликов се нарича “действителност”. Действителността е самият живот – с неговата противоречивост, динамика, сблъсъци. Лицата на действителността са много, те са легион. Беликов се опитва да си изгради действителност само с едно лице.
4.Социално положение на героя,обществена активност.
“...Беликов, учител по гръцки език...”, “Нашите дами не устройваха в съботите домашни вечери, бояха се да не би той да научи; и духовенството се стесняваше да яде пред него блажно и да играе карти. Под влиянието на такива хора като Беликов през последните десет – петнайсет години в нашия град хората започнаха да се страхуват от всичко.”, “Спалнята на Беликов беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин...”, “Женска прислуга не държеше от страх да не помислят нещо лошо за него, а имаше един готвач Афанасий...”, “И всички, кой знае защо, си спомнихме, че нашият Беликов не е женен...” – Там, където има динамика, Беликов иска да въдвори покой, там, където цари хаос, той иска да въдвори ред. Целият обществен живот трябва да застине в някакво състояние, за да може душата на героя да намери покой.
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди. Какво впечатление оставя героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го характеризира това?/.
“Беше забележителен с това, че винаги, дори при най – хубаво време, ходеше с галоши и чадър, непременно с топло зимно палто. И чадъра си държеше в калъф, и часовника в калъфче от сив велур, а когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш че и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигнатата си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше във файтон, нареждаше да се вдигне гюрукът.” – “Калъфът” става призма, през която се тълкува и оценява поведението на героя. Беликов се “обвива” в многобройните си калъфи, защото се страхува от действителността, тревожи се от настоящето. Страхът от живота убива живота, героят умира, затворен в тесния калъф на собствената си душица.
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации, как го характеризират те?/.
“Дойдох при вас да облекча душата си. Много, много ми е тежко. Някакъв клеветник нарисувал в смешен вид мене и още една личност, близка и на двама ни...Не съм давал никакъв повод за такава подигравка – напротив, винаги съм се държал като напълно порядъчен човек.”, “Вие карате велосипед, а това развлечение е съвсем неприлично за един възпитател на младежта.”, “Млад човек сте, пред е вас е бъдещето и трябва да се държите много, много предпазливо...” – Самото слово на героя го характеризира в пълна степен. Това слово е догматично, бюрократично, авторитарно. Сякаш говори не човек, не определена ивдивидуалност, а самата ивституция.
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него. Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства поведението на героя и отношението му към другите?/
“Това, че аз и сестра ми караме велосипед, не засяга никого! – казал Коваленко и станал моравочервен.- А онзи, който се опита да ми се меси в домашните и семейните работи, ще го пратя по дяволите.”, “Щом ми говорите с такъв тон, аз не мога да продължа – казал той. – И ви моля никога да не се изразявате по такъв начин за началниците в мое присъствие.”, “Коваленко го хванал отзад за яката, блъснал го и Беликов полетял надолу по стълбите, трополейки с галошите си.” , “Имаше един особен навик – да ходи по квартирите ни. Отиде при някой учител, седне, мълчи и сякаш търси да открие нещо. Поседи така мълчаливо час – два и си тръгне. Това наричаше “поддържане на добри отношения с колегите”..” – Животът на Беликов е стриктно разпределен между разрешеното и забраненото. Става така, че животът е забранен не просто в детайлите, той е забранен в основните си измерения.
8.Чувства,мисли,преживявани я на героя.Изводи за характера .
“Беликов нервно се засуетил и бързешката започнал да се облича, а на лицето му бил изписан ужас. За първи път в живота си чувал такива грубости.”, “И за голяма досада на директоршата и на всички дами той не правеше предложение, все отлагаше; все премисляше предстоящите си задължения и отговорността, а междувременно почти всеки излизаше на разходка с Варенка, смяташе може би, че положението му го изисква, и идваше у дома да си говорим за семейния живот.”, “ ...а на сутринта, когато отивахме заедно в гимназията, беше унил, блед, и личеше, че многолюдната гимназия, в която отиваше, му беше страшна, противна на цялото му същество...” – Беликов е изграден като типичния пример за човек, вкаменен в традицията, парализиран от възможността за промяна, страхуващ се от всичко.
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела. Изводи за характера на героя според поведението му.
“Всякакъв вид нарушение, отклонение, отстъплени от правилата го обезсърчаваше, макар ме всъщност – какво общо имаше той с това ?...А на педагогическите съвети просто ни тормозеше със своята предпазливост, мнителност, чисто калъфните си съображения...” , “Със своите въздишки и с хленченето си, с черните си очила на бледото, мъничко личице – такова, знаете, мъничко като на пор – той ни притискаше и ние отстъпвахме...”, “..и пак повтаряше – да не вземе да стане нещо.” – Беликов “възпитава” учителите в страх, апатия и покорство.Блатото на страха за тях се е оказало по – дълбоко от дълбочината и мъдростт ана книгите. Всички хора са парализирани, тяхното обществено чувство е сковано от страха и леността. Те живеят по силата на това, че са родени, по силата на навика.
10.Пейзажни щрихи ,свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/.
Липсват
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му.
“Спалнята на Беликов беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин. Когато лягаше да спи, завиваше се презглава; горещо, задушно, в затворените кепенци се блъска вятърът, в печката нещо бучи...”, “И в дома му беше същата история : халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и – ах, да не вземе да стане нещо! Да се яде постно, е вредно, а блажно – не бива...затуй ядеше бяла риба, пържена с краве масло...” ,“ ...а на сутринта, когато отивахме заедно в гимназията, беше унил, блед, и личеше, че многолюдната гимназия, в която отиваше, му беше страшна, противна на цялото му същество...” – “Калъфът” прибира Беликов все по – навътре и по – навътре, той не може да си позволи да излезе “навън” и да изживее някакво нормално човешко състояние. Трагизмът на творбата обаче идва от принципната ограниченост на целия обществен живот – скуката се превръща в принципна невъзможност и неспособност на всички индивиди като цяло да проявяват каквато и да било активност.
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ?Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мислиза живота,света и човека ни навежда?/.
Беликов е типичен пример за консерватор – за него обществото е застинало в определени правила и никой не може да ги нарушава. Всеки, който си позволи да направи това, всъщност разрушава зелия живот. Затова и хората така силно се страхуват от него – той си е присвоил правото да произнася присъди за моралността или неморалността на една или друга постъпка. “Да си призная, да погребваш такива като Беликов е голямо удоволствие.” – емоционалните реакции при смъртта на героя насочват към щастието, походено от освобождаването на хората от нравствените окови на особнячеството но един смахнат учител по гръцки език. Като цяло Чехов разглежда проблема за живота като една носталгична смес от това, което ни принадлежи и това, което ни липсва, за това как да живеем въобще , за да усетим силата на живота, а не само неговата слабост и леност.
ГЕОРГИ
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/.-„Ето на, съвсем наскоро, само преди месец-два в нашия град умря един Беликов, учител пo гръцки език, мой колега”
2.Име-лично и фамилно , прозвище/знаковост на името/.-Беликов, прозвище: „човекът в калъф”-бягащ от действителността, живеещ в свой свят.
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му.
4.Социално положение на героя,обществена активност.-Беликов е учител по гръцки език.Той бяга от обществото, крие се зад своя калъф и се стреми да наложи своите идеи за живота.
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя
героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
характеризира това?/. – „Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубавото време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто.И чадъра си държеше в калъф, и часовника в калъфче от сив велур, а когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче,….”
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации,
как го характеризират те?/.- „Не, женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предстоящите задължения, отговорността… да не вземе после да стане нещо.Толкова ме безпокои това, че по цели нощи не мога да спя.И да си призная, страхувам се : и тя, и брат й имат един особен начин на мислене, разсъждават някак, знаете, странно и характерът й е твърде енергичен.Ще се ожениш, а после, току-виж, си се заплел в някаква история.”
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него.
Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства
поведението на героя и отношението му към другите?/- за Беликов всички, които не вярват в неговите идеи са особени.Той е затворен в своя „калъф” и не общува много с другите хора.
8.Чувства,мисли,преживявани я на героя.Изводи за характера . – „Какви лоши, зли хора има! – каза и устните му затрепериха.”
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.
Изводи за характера на героя според поведението му.- „Той сложи на масата си портрета на Варенка, час по час идваше у дома, говореше ми за нея, за семейния живот, за това, че бракът е сериозна стъпка, често ходеше у Коваленко…”
10.Пейзажни щрихи ,свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/.
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му. -
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ? -
Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мисли
за живота,света и човека ни навежда?/.
ГРЕТА
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/:
„Ето на, само преди месец в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега.”
2.Име-лично и фамилно , прозвище/знаковост на името/:
Беликов
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му:
„Беликов, учител по гръцки език, мой колега.”
4.Социално положение на героя,обществена активност:
„И всички, кой знае защо, си спомнихме , че нашият Беликов не е женен и на всички ни беше чудно, че до сега някак си не сме забелязали, съвсем сме забравили тази важна подробност в неговия живот.”;
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя
героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
характеризира това?/:
„Беше забележителен с това,че винаги, дори при най-хубаво време ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто.” „и сякаш и лицето му беше в калъф”; „Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше във файтон, нареждаше да се вдигне гюрукът.”
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации,
как го характеризират те?/:
„О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език! – казваше той разнежено и сякаш за доказателство пресвиваше очи, вдигаше пръст и произнасяше „Антропос!”;
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него.
Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства
поведението на героя и отношението му към другите?/;
„...обаче това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнадесет години държа в ръцете си цялата гимназия! Каква ти гимназия? Целия град! Нашите дами не устройваха в съботите домашни вечери, бояха се да не би той да научи; и духовенството се стесняваше да яде пред него блажно и да играе карти”; „Той седна до нея и със сладка усмивка и каза: „- Със своята нежност и приятна звучност украинския език напомня старогръцкия”; „А Беликов? Той и у Коваленко ходеше тъй, както у другите. Влезе, седне и мълчи. Той мълчи и Варенка му пее „Виют витрий”
8.Чувства,мисли,преживявани я на героя.Изводи за характера :
„По-добре да си строши врата и двата крака, от колкото да стане за посмешище: ще се разчуе из целия град, ще стигне до ушите на директора, на настоятеля – аз, ще вземе да стане нещо! – ще нарисуват нова карикатура и всичко ще свърши с това, че ще го накарат да си подадае оставката.”; „бои се да не вземе да стане нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци и после цяла нощ сънува тревожни сънища.”; „Не, женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предстоящите задължения, отговорността, че да не вземе да стане нещо”
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.
Изводи за характера на героя според поведението му:
„Имаше един особен навик – да ходи по квартирите ни.”; „Дори наопъки, решението да се ожени му подейства някак болезнено, отслабна, посърна и сякаш се сви още по-дълбоко в калъфа си”
10.Пейзажни щрихи ,свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/:
„И сякаш в негова чест, докато го погребвахме, времето беше мрачно, дъждовно и всички бяхме с галоши и чадъри.”
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му:
„И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани и ограничения.” ; „Спалнята на Беликов беше мъничка като кутийка, над кревата му имаше балдахин”
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ?
Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мисли
за живота,света и човека ни навежда?:
Беликов е събирателен образ, представящ доста широка група от хора – консервативната и тясноскроената част от населението, която никак не е малка. Слагайки хиляди забрани и ограничения, те съсипват както своя, така и живота на хората около тях. Това „калъфско” поведение трябва да се намали, но въпреки всеобщото неудобрение към него, несъзнателно всеки го налага в различна степен, без дори да усъзнава.
ДИАН
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/.
„Ето на, съвсем наскоро, само преди месец-два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега. Вие, разбира се , сте чували за него.”
2.Име-лично и фамилно , прозвище/знаковост на името/.
Име – Беликов
Прякое – „мръсен паяк”, олицетворение на цялостното му поведение, главно за неговото „поддържане на добри взаимоотношения с колегите”.
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му.
„Действителността го дразнеше, плашеше го, държеше го в постояна тревога и може би, за да оправдае тоя си страх, отвращението си от настоящето, винаги хвалеше миналото и онова, което никога не е бивало; и древните езици, които преподаваше, бяха за него всъщност същите тия галоши и чадъра, в които се криеше действителния живот.”
4.Социално положение на героя,обществена активност.
„... Беликов, учител по гръцки език, мой колега. Вие, разбира се сте чуивали за него. Беше забележителен ...”
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя
„Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто... Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше на файтон, нареждаше да се вдигне гюрукът”
героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
характеризира това?/.
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации,как го характеризират те?/.
„- О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език! – казваше той разнежено и сякаш за доказателство присвиваше очи, вдигаше пръст и произнасяше: - Антропос!”
Като цяло Беликов е представен като скрит в себе си, мълчалив човек.
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него. Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства поведението на героя и отношението му към другите?/
„Ние учителите се бояхме от него.”; „Трябва да кажа. Че братът на Варенка, Коваленко, намрази Беликов още от първия ден на запознанството им и просто не можеше да го понася.
- Не мога да разбера – казваше ни той, кадо вдигаше рамене, - немога да разбера как понасяте тоя досадник, тази пръсна муцуна. Ех господа, как изобщо можете да живеете тук? Тая баша атмосфрета е задушлива, отровна. Какви педагози, учители сте вие? Вие сте едни чиновници, вашето училище не е храм на науката, а полицейско управление, където мирише, на вкиснато като в някоя стражарска будка. Не, братлета, ще изкарам още малко с вас и ще си вървя в чифлика – ще ловя раци и ще уча украинчетата; ще си вървя, а вие си стойте тука с вашия Юда – да пукне макар!”
8.Чувства, мисли, преживявания на героя. Изводи за характера.
„Коваленко го хванал отзад за яката, блъснал го и Беликов полетял наду по стълбите, трополейки с галошите си. Стълбището беше високо, стръмно, но той благополучно стигнал до долу, станал и попипал носа си : цели ли са очилата му? Но тъкмо когато се търкалял по стълбището, пристигнала Варенка с още две други дами; стояли долу и гледали – и за Беликов това било най-ужасното. По-добре да си строши врата и двата крака, отколкото да стане за посмешище: ще се разчуе из целия град, ще стигне до упите на директора, на настоятеля – ах, ще вземе да стане нещо! – ще нарисуват нова карикатура и всичко ще свърши с това, че ще го накарат да си подаде оставката.”
9.Действия, поведение, постъпки на героя. Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.
„- Дойдох при вас да облекча душата си. Много, много ми е тежко. Някакъв клеветник нарисувал в смешен вид мене и още една личност, близка и на двама ни. Смятам за свой дълг да ви уверя, че аз нямам нищо общо с това... Не съм давал никакъв повод за такава подигравка – напротив, винаги съм се държал като напълно порядъчен човек. – Коваленко седял нацупен и мълчал. Беликов почакал малко и след това продължил с тих и печален глас:
- И още нещо имам да ви кажа. Аз съм отдавна на служба, а вие едва започвате и затова като по-стар ваш колега смятам за свой дълг да ви предупредя. Вие карате велосипед, а това развлечение е съвсем неприлично за един възпитател на младежта.
- Че защо? – запитал басово Коваленко.
- Нима са нужни обяснения, Михаил Савич, нима не ви е ясно? Ако учителят почне да кара велосипед, какво остава за учениците? Остава им да почнат да ходят на главите си. И щом като няма окръжно, значи, не може. Вчера се ужасих! А като видях и сестра ви, просто ми причерня пред очите. Жена или девойка на велосипед – това е ужасно!”
Изводи за характера на героя според поведението му.
10.Пейзажни щрихи ,свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/.
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му.
„- Беликов живееше в същата къща, вкоято живеех и аз – продължи Буркин, -на същия етаж, врата срещу врата, виждахме се често и аз познавах неговия домашен живот. И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и – ах, да не вземе да стане нещо! Да се ядепостно, е вредно, а блажно – не бива, тъй като, току-виж, казали, че Беликов не спазва постите, затуй ядеше бяла риба, пържена с краве масло – храна, която не беше постна, но за която не можеше да се каже и че е блажна. Женска прискуга не държеше от страх да не помислят нещо лошо за него, а имаше един готвач Афанасий, шейсетгодишен старец, слабоумен и пияница, който навремето бил ординарец и горе-долу умееше да готви. Този Афанасиий обикновено стоеше скръстил ръце, до вратата и винаги мърмореше едно и също с дълбока въздишка:
- Много се навъдиха напоследък тия .”
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ? Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него? Какво е отношението ни? На какви мислиза живота,света и човека ни навежда?/.
Големият проблем на Беликов се нарича „действителност”. Действителността е самият живот – с неговата противоречивост, динамика, сблъсъци. Лицата на действителността са много, те са легион. Беликов се опитва да си изгради „действителност” само с едно лице. Там, където има динамика, той иска да въдвори покой, там,където има хаос, той иска да въдвори ред. Животът на Беликов е стриктно разпределен между разрешеното и забраненото.
ДИЛЯН
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/.
„Ето съвсем наскоро, само преди месец- два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега.Вие разбира се сте чували за него.”
- Героят се появява още в първите изречения на произведението, споменат от гимназиалния учител Буркин.
2.Име-лично и фамилно , прозвище/знаковост на името/.
- Героят се споменава само като Беликов- учителят по гръцки.
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му.
„...учител по гръцки език...”
- За миналото на героя не се споменава в творбата.
Възгледи:
•„С една дума у тоя човек се забелязваше един постоянен и непреудолим стремеж да се обгради с някаква обвивка, да се опакова, тъй да се каже в калъф.”
•„И мисълта си и нея Беликов се стараеше да приюти в калъф”
4.Социално положение на героя,обществена активност.
- Учител.
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
характеризира това?/.
„Беше забележителен с това, че винаги, дори при най- хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто”
Впечатления:
„... у тоя човек се забелязваше един постоянен и непреудолим стремеж да се обгради с някаква обвивка.”
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации, как го характеризират те?/.
• „- О колко звучен, колко хубав е гръцкият език! – казваше той разнежено и сякаш за доказателство присвиваше очи, вдигаше пръст и произнасяше: - Антропос!
• „- А бе то, че е така, така е, разбира се, всичко това е чудесно, ама да не вземе да стане нещо.”
• „- Учениците много шумят в клас.- казваше той, сякаш се мъчеше да намери обяснение на своето тягостно настроение.- Това на нищо не прилича.”
• „Отиде при някой учител, седне, мълчи и сякаш търси да открие нещо.Поседи така мълчаливо час- два и си тръгне.”
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него. Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства поведението на героя и отношението му към другите?/
•„Но му е страшно под одеялото.Бои се да не вземе пак да стане нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци...”
• „- Учениците много шумят в клас.- казваше той, сякаш се мъчеше да намери обяснение на своето тягостно настроение.- Това на нищо не прилича.”
• „Варвара Савишна ми харесва- казваше ми той със своята слаба крива усмивчица – и аз го зная, всеки човек трябва да се ожени, но... всичко това, знаете, стана някак си неочаквано... Трябва да се обмисли.”
• „Коваленко намрази Беликов още от първия ден на запознанството им и просто не можеше да го понася.”
- Героят има трудни взаимоотношения с другите.
8.Чувства,мисли,преживявани я на героя.Изводи за характера .
• „Коваленко го хванал отзад за яката, блъснал го и Беликов полетял надолу по стълбите, трополейки с галошите си.”
• „... ама да не вземе да стане нещо.”
• „Варвара Савишна ми харесва- казваше ми той със своята слаба крива усмивчица...”
- Героят е изключително предпазлив и го е страх, че хората ще кажат нещо лошо за него.
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела. Изводи за характера на героя според поведението му.
• „На другия ден през всичкото време нервно потриваше ръце и потръпваше, а по лицето му личеше, че не е добре.Не взе и часовете си, което се случваше с него за първи път.И не обядва.А привечер се облече по- топло, макар че вън беше истинско лято, и се затътри към Коваленко.”
• „Когато лягаше да спи, завиваше се през глава;”
10.Пейзажни щрихи ,свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/.
- Действията в произведението се случват през лятото.
• „... макар че вън беше истинско лято, и се затътри към Коваленко.”
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му.
• „И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и – ах да не вземе да стане нещо!”
• „Спалнята на Беликов беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин.Като лягаше да спи, завиваше се през глава; горещо, задушно, в затворените кепенци се блъска вятърът, в печката нещо бучи; от кухнята се чуват някакви въздишки, зловещи въздишки...”
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ?Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мисли за живота,света и човека ни навежда?/.
- Беликов е представен като интересен екземпляр, тип на саможивец, който винаги ходи с галоши, чадър и топло зимно палто.Той се обвива в многобройните си калъфи, защото се страхува от действителността, тревожи се от настоящето.
ДОБРЯНА
1. Неговото представяне е поверено на герой- разказвач – един от двамата замръкнали край огъня ловци.
„Ето на, съвсем наскоро, само преди месец-два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега.”
2. Беликов е представен като интересен екземпляр, тип на „саможивец”.
3. Животът на Беликов е стриктно разпределен между разрешеното и забраненото : „за да оправдае тоя си страх; отвращението от настоящето, винаги хвалеше миналото и онова, което никога не е бивало”.
4. „Ние, учителите, се бояхме от него. И дори директорът се боеше. А кажете де – нашите учители са все хора мислещи, дълбоко порядъчни, възпитаници на Турченев и Шчедрин, обаче това човече, което винаги ходеше с галоши и с чадър, цели петнайсет години държа в ръцете си цялата гимназия! Каква ти гимназия? Целия град! (...) Под влияние на такива хора като Беликов през последните десет-петнайсет години в нашия град хората започнаха да се страхуват от всичко.”
5. „Беше забележителен с това, че винаги, дори и при най- хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто. И чадъра си държеше в калъф, и часовника в калъфче от сив велур, а когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш че и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигнатата си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук (...)”
6. Самото слово на героя го характеризира в пълна степен. Това слово е догматично, бюрократично, авторитарно. Сякаш говори не човек, не определена индивидуалност, а самата институция.
„И още нещо имам да ви кажа. Аз съм отдавна на служба, а вие едва започвате и затова като по- стар ваш колега смятам за свой дълг да ви предупредя. Вие карате велосипед, а това развлечение е съвсем неприлично за един възпитател на младежта.”
„И ви моля никога да не се изразявате по такъв начин за началниците в мое присъствие. Вие сте длъжен да се отнасяте с уважение към властта.”
„Но аз трябва да ви предупредя: може би някой е чул разговора ни и за да не го изтълкуват превратно и после да не стане нещо, аз съм длъжен да доложа на господин директора съдържанието на нашия разговор... в общи черти. Длъжен съм да го направя.”
7. Хората така силно се страхуват от него – той си е присвоил правото да произнася присъди за моралността или неморалността на една или друга постъпка.
„Ние, учителите, се бояхме от него. И дори директорът се боеше.”
„Някакъв хубостник взел, че нарисувал следната карикатура : върви Беликов с галошите си, със запретнати крачоли и с разтворен чадър, а под ръка с него – Варенка и отдолу надпис: - „Влюбеният антропос”.(...) всички получиха по един екземпляр. Получи и Беликов. Карикатурата му подейства извънредно тежко.”
Личната драма на Беликов е – да се ожени или да не се ожени.
„Варвара Савишна ми харесва (...) Не, женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предстоящите задължения, отговорността... че да не вземе после да стане нещо.”
8. Беликов е изграден като типичния пример на човек, вкаменен в традицията, парализиран от възможността за промяна. Беликов се „обвива” в многобройните си калъфи, защото се страхува от действителността, тревожи се от настоящето. Страхът от живота убива живота, героят умира, затворен в тесния калъф на собствената си душица.
„И мисълта си, и нея Беликов се стараеше да притули в калъф.”
„Всякакъв вид нарушение, отклонение, отстъпление от правилата го обезсърчаваше, макар че всъщност – какво общо имаше той с това ?”
„Но му е страшно под одеялото. Бои се да не вземе пък да стане нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци и после цяла нощ сънува тревожни сънища(...)”
„По- добре да си строши врата и двата крака, отколкото да стане за посмешище(...)”
9. Беликов не се отклонява от стандартите на социалния живот, а се стреми така стриктно да ги следва, че ги довежда до абсурд. Големият проблем на Беликов е действителността. Лицата на действителността са много, а той се опитва да си изгради действителност само с едно лице. Там, където има динамика, той иска да въдвори покой, там, където има хаос, той иска да въдвори ред. Целият обществен живот трябва да застине в някакво състояние, за да може душата на героя да намери покой.
„А на педагогическите съвети просто ни тормозеше със своята предпазливост, мнителност, чисто калъфните си съображения (...)”
10. „Когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най- после са го сложили в калъфа, откъдето вече никога няма да излезе. Да, той постигна идеала си! И сякаш в негова чест, докато го погребвахме, времето беше мрачно, дъждовито и всички бяхме с галоши и чадъри.”
11. „И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и – ах, да не вземе да стане нещо!”
„Спалнята на Беликов беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин. Като лягаше да спи, завиваше се презглава; горещо, задушно, в затворените кепенци се блъска вятърът, в печката нещо бучи; от кухнята се чуват някакви въздишки, зловещи въздишки...”
12. Писателят изгражда сложна оценка към изобразеното. Можем да определим конфликта като трагикомичен. Беликов безспорно преживява своята драма, той е нещастен. Но това нещастие не предизвиква нито съпричастие, нито съчувствие. Тъкмо напротив – емоционалните реакции при смъртта му са коренно противоположни – „Да си призная, да погребваш такива като Беликов е голямо удоволствие” или „Върнахме се от гробищата с добро настроение.” Комизмът идва от тоталната несъобразеност на героя с живота, от теснотата на неговото „калъфно” съществуване – дори ковчегът му се е превърнал в калъф. Трагизмът на творбата обаче идва от принципната ограниченост на целия обществен живот. Животът на хората носи много от характеристиките на героя – неслучайно разказвачите също непрекъснато сами се разпознават в него: „А нима това, че живеем в града на задуха, в теснотия, пишем ненужни книжки и играем винт – нима това не е калъф?” Това е голямото умение на Чехов като писател – от конкретна случка, от детайла, от един житейски маниер той е способен да направи обобщение за качествата на живота като цяло.
ЕЛЕНА
1. “ Ето на, съвсем наскоро, само преди месец-два в нашия град умря Беликов, учител на гръцки език, мой колега.”
2. Беликов- първото име на героя не е споменато.
3. “С една дума,у тоя човек се забелязваше един постоянен и непреодолим стремеж да се огради с някаква обвивка, да се опакова, тъй да се каже, в калъф, който да го изолира, защити от външни влияния.”
“И всички, кой знае защо, си спомнихме, че нашият Белоков не е женен, и на всички ни беше чудно, че досега сме изпуснали изпредвид тази важна подробност в неговия живот.”
4. “учител по гръцки”, “Под влиянието на такива хора като Беликов през последните десет-педнадесет години в нашия град хората започнаха да се страхуват от всичко.Страхуваха се да говорят високо, да пишат писма, да се запознават, да четат книги, страхуваха се да помагат на бедните, да учат науките.
5. “Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто. И чадъра си държеше в калъф, и часовника в калъфче от сив велур, а когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш че и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигната си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка...”
6. “Не женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предсточщите задължения, отговорността... че да не вземе после да стане нещо. Толкова ме безпокои това, че по цели нощи не мога да спя. И да си призная, страхувам се тя, и брат и имат един особен начин на мислене, разсъждават някак, знаете, странно и характерът и е твърде енергичен. Ще се ожениш, а после, току-виж, си се заплел в някаква история.”
7. “Той седна до нея и съсъ сладка усмивка и каза: “ Със своята нежност и приятна звучност украинският език напомня старогръцкият.” Това я поласка и тя развълнувано и убедително започна да му разказва как в Гадяческа околия имали чифлик, в чифлика живеела мамичка и такива круши, такива дини. Такива кабаки имало там!”
“ Щом ми говорите с такъв тон, аз не мога да продължа – казал той. – И ви моля никога да не се изразявате по такъв начин за началниците си в мое присъствие. Вие сте длъжен да се отнасяте с уважение към властта.”
8. “На другия ден през всичкото време нервно потриваше ръце и потръпваше, а по лицето му личеше, че не е добре.”
“Беликов нервно се засуетил и бързешката започнал да се облича, а на лицето му бил изписан ужас. За първи път в живота си чувал такива глупости.”
“Беше толкова поразен, че не пожела да продължи с нас, а се върна вкъщи.’
9. “ И с този еклив, звучен смях завършило всичко: и сваталъкът, и земното съществуване на Беликов. Той вече не чувал какво му говори Варенка, нищо не виждал. Като се върнал в къщи, преди всичко махнал портрета и от масата, а след това легнал и не станал повече.”
“Той лежеше под балдахина, завит с одеялото, и мелчеше; попиташ го нещо, а той само да или не – и повече нито звук.”
“След месец Белоков умря. Когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъфа, откъдето вече никога няма да излезе. Да той постигна идеала си!”
10. “...времето беше мрачно, дъждовно и всички бяхме с галоши и чадъри.”
“Когато в лунна нощ гледаш широка селска улица с нейните къщи, купи сено, заспали върби, душата ти се уталожва; в тоя покой скрита в нощните сенки от труда, грижите и мъките, тя е кротка, печална и прекрасна и ти се струва, че и звездите я гледат ласкаво и с умиление и че на земята вече няма зло, а всичко е благо получно.”
11. “ Спалнята на Белоков беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин. Като лягаше да спи, завиваше се презглава; горещо, задушно, в затворените кепенци се блъска вятърът, в печката нещо бучи; от кухнята се чуват някакви въздишки,зловещи въздишки...”
“И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и – ах, да не вземе да стане нещо!”
12. Изодът за този герой е, че той се “обвива” в многобройните си калъфи, зашото го е страх да се изправи срещу действителността. Животът на Беликов е разпределен между разрешеното и забраненото. Страхът от настоящият живот убива героя и той най-накрая постига своя идеал като остава затворен в калъфа завинаги.
ИВАН
1.„между другото заговориха ... за кметицата Мавра”
„Ето на, съвсем наскоро, само преди мсесец-два умря един Беликов”
2. Мавра и Беликов
3. - „през целия си живот не е мърдала от родното си село, никога не е виждала нито град, нито железница”
- „учител по гръцки, мой колега”
4. – „... кметицата Мавра”
„... един Беликов, учител по гръцки”
5. – „Между другото заговориха за това, че кметицата Мавра, жена здрава и съвсем не глупава, през целия си живот не е мърдала от родното си село, никога не е виждала нито град, нито железница, а през последните десет години непрекъснато седи край печката и излиза навън само нощно време.”
- „... в нашия град умря един Беликов ... винаги дори при най-хубавото време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто и чадъра си го държеше в калъф, и часовника си в калъфче от сив велур, ... и ножчето му беше в калъф, и сякаш че лицето му бепе в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигната си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше на файтон, нареждаше да се вдигне гюгукът.”
6. - „О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език! – казваше той разнежено и сякаш за доказателство пресвиваше очи, вдигаше пръст и произнасяше „Антропос!”
- “Учениците много шумят в клас - казваше той, сякаш се мъчеше да намери обяснение на своето тягостно настроение.”
7. - „...обаче това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнадесет години държа в ръцете си цялата гимназия! Каква ти гимназия? Целия град! Нашите дами не устройваха в съботите домашни вечери, бояха се да не би той да научи; и духовенството се стесняваше да яде пред него блажно и да играе карти”;
- “ Щом ми говорите с такъв тон, аз не мога да продължа – казал той. – И ви моля никога да не се изразявате по такъв начин за началниците си в мое присъствие. Вие сте длъжен да се отнасяте с уважение към властта.”
8. - „По-добре да си строши врата и двата крака, от колкото да стане за посмешище: ще се разчуе из целия град, ще стигне до ушите на директора, на настоятеля – аз, ще вземе да стане нещо! – ще нарисуват нова карикатура и всичко ще свърши с това, че ще го накарат да си подаде оставката.”; „бои се да не вземе да стане нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци и после цяла нощ сънува тревожни сънища.”
- “Беликов нервно се засуетил и бързешката започнал да се облича, а на лицето му бил изписан ужас. За първи път в живота си чувал такива глупости.”
- И мисълта си, и нея Беликов се стараеше да притули в калъф.”;
9. - „Имаше един особен навик – да ходи по квартирите ни.”
- “Той лежеше под балдахина, завит с одеялото, и мелчеше; попиташ го нещо, а той само да или не – и повече нито звук.”
- „той не правеше предложение, все отлагаше; все премисляше предстоящите си задължения и отгворността”
10. - „И сякаш в негова чест, докато го погребвахме, времето беше мрачно, дъждовно и всички бяхме с галоши и чадъри.”
11. - „И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и ах да не вземе да стане нещо! Да се яде постно, е вредно, а блажно – не бива, тъй като току-виж, казали, че Беликов не спазва постите, затуй ядеше бяла риба, пържена в краве масло – храна, която не беше постна, но за която не можеше да се каже че е блажна. Женска прислуга не държеше от страх да не помислят нещо лошо за него, а имаше един готвач Афанасий, шейсетгодишен старец, слабоумен и пияница, който навремето бил ординарец и горе-долу умееше да готви.”
- „Спалнята на Беликов беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин. Като лягаше да спи, завиваше се презглава; горещо, задушно, в затворените кепенци се блъска вятърът, в печката нещо бучи; от кухнята се чуват някъкви въздишки, зловещи въздишки.”
12. Животът на Беликов е стриктно разпределен между забраненото и разрешеното. Става така, че животът е забранен не просто в детайлите, той е забранен в основите си. Страхът от живота убива живота. Героя умира, затворен в тесния калъф на собствената си душица.
ИРИНА
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/:
- За пръв път Беликов се появява в разказа на Буркин: „Ето на, само преди месец в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега.” Появява се по повод затворените и странни хора, които не са рядкост.
- Първата поява на Мавра е в самото начало на разказа: „Мавра, йена здрава и съвсем не глупава, през целия си живот не е мръднала от родното си село, никога не е виждала нито град, нито железница, а през последните десет години непрекъснато седи пред печката и излиза навън само нощно време”
2.Име-лично и фамилно , прозвище/знаковост на името/:
Беликов, наречен още, от Коваленко (брат на любимата на Беликов) „мръсен паяк”. Този прякор му е измислен по повод навика му да посещава колегите си, но без да води нормален разговор,единствено гледайки и мълчейки.
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му:
„Беликов, учител по гръцки език, мой колега.” Животът му е най-обикновен, като самия него, „като сложен в калъф”. Лишен от различни занимания- монотонен, скучен, сив и еднообразен.
4.Социално положение на героя,обществена активност:
И всички, кой знае защо, си спомнихме , че нашият Беликов не е женен и на всички ни беше чудно, че до сега някак си не сме забелязали, съвсем сме забравили тази важна подробност в неговия живот.”; „Имаше един особен навик да ходи по квартирите ни. Отиде при някой учител, седне, мълчи и сякаш търси да открие нещо. Поседи така мълчаливо час – два и си тръгне”
Беликов е самотен, без съпруга и приятели. Всичко, което прави е, за да поддържа колегиалното отношение. Нито за миг не излиза от калъфа си и не се отпуска пред никого.
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя
героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
характеризира това?/:
„Беше забележителен с това,че винаги, дори при най-хубаво време ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто.” Никога не нарушава нормите и границите, които сам си е определил. Обстоятелствата, дори възможностите, които живота му предоставя, са без значение; „и сякаш и лицето му беше в калъф”; „Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше във файтон, нареждаше да се вдигне гюрукът.” Начинът му на живот е еднообразен като шаблон и всяко новонещо, което го кара да излезе извън шаблона, е грешно и забранено.
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации,
как го характеризират те?/:
„О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език! – казваше той разнежено и сякаш за доказателство пресвиваше очи, вдигаше пръст и произнасяше „Ангропос!”;
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него.
Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства
поведението на героя и отношението му към другите?/;
„...обаче това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнадесет години държа в ръцете си цялата гимназия! Каква ти гимназия? Целия град! Нашите дами не устройваха в съботите домашни вечери, бояха се да не би той да научи; и духовенството се стесняваше да яде пред него блажно и да играе карти”; „Той седна до нея и със сладка усмивка и каза: „- Със своята нежност и приятна звучност украинския език напомня старогръцкия”; „А Беликов? Той и у Коваленко ходеше тъй, както у другите. Влезе, седне и мълчи. Той мълчи и Варенка му пее „Виют витрий”
Погълнат от ограничения, той не приема хората, които ги престъпват. Това го прави досаден и нежелан; „Той дори измисли прякор на Беликов – „мръсен паяк”
8.Чувства,мисли,преживявани я на героя.Изводи за характера :
„По-добре да си строши врата и двата крака, от колкото да стане за посмешище: ще се разчуе из целия град, ще стигне до ушите на директора, на настоятеля – аз, ще вземе да стане нещо! – ще нарисуват нова карикатура и всичко ще свърши с това, че ще го накарат да си подадае оставката.”; „бои се да не вземе да стане нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци и после цяла нощ сънува тревожни сънища.”; „Не, женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предстоящите „задължения, отговорността, че да не вземе да стане нещо”
Всички ограничения пораждат хиляди страхове, които го притискат. Резултатът е, че се бои от всичко, всички и не предприема нищо.
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.
Изводи за характера на героя според поведението му:
„Имаше един особен навик – да ходи по квартирите ни.”; „Дори наопъки, решението да се ожени му подейства някак болезнено, отслабна, посърна и сякаш се сви още по-дълбоко в калъфа си”
Всичко, което е в разрез с разбиранията му го плаши. Той не допуска нередности – те го плашат.
10.Пейзажни щрихи ,свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/:
„И сякаш в негова чест, докато го погребвахме, времето беше мрачно, дъждовно и всички бяхме с галоши и чадъри.”
Пейзажните описания подсказват какъв е вътрешния му свят – объркан сред много ограничения, мрачен, тъжен и разкриващ неудоволетвореността на героя.
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му:
„И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани и ограничения.” ; „Спалнята на Беликов беше мъничка като кутийка, над кревата му имаше балдахин”
В дома му, както навсякъде, личи страха му, породен от собствените му задръжки.
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ?
Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мисли
за живота,света и човека ни навежда?:
Проблема, който авторът поставя, посредством героя е за смисъла и безсмислието на човешкия живот. Образът на Беликов е събирателен и представя тип хора, които ограничават себе си, забраняват си да мечтаят, а светът, лишен от мечти е безсмислен и изживян напразно: „Но измина седмица и животът си тръгна както преди, все тъй суров, уморителен, безсмислен, живот не забранен с окръжност, но не и напълно разрешен; по-добро не стана. Наистина погребахме Беликов, но колко още такива хора в калъф останаха, колко още има да се родят!”
ЙОРДАН
1. Първа поява – “Ето на, съвсем наскоро, само преди месец-два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега.
2. Име – Беликов
3. –
4. учител по гръцки език
5. “Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто. И чадъра си държеше в калъф, и часовника в калъфче от сив велур, а когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигнатата си яка”
6. “О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език!” ; “Антропос!” ; “А бе то, че е така, така е, разбира се, всичко това е чудесно, ама да не вземе да стане нещо.” ; “Много се навъдиха напоследък тия” - Речта на Беликов показва, че той е един страшен човек, консервативно настроен, живеещ в мрак.
7. “Със своята нежност и приятна звучност украинският език напомня старогръцкия” ; “Варвара Севишна ми харесва... аз го зная, всеки човек трябва да се ожени, но ... всичко това, знаете, стана някак си неочаквано ... Трябва да се обмисли.” ; “Не мога да разбера как понасяте този досадник, тази мръсна муцуна.” – Странен е неговият подход при разговорите, винаги стои потаен и песимистичен говорейки с другите. Затова някои хора не го харесват.
8. Героя е доста песимистично настроен, винаги от нещо се страхува, постоянно седи и размишлява върху нещо, живеейки в свой собствен свят.
9. “Със своята нежност и приятна звучност украинският език напомня старогръцкия” – Той се запознава с една украинка, защото му е симпатична
11.спалнята му ... автора го поставя в един затворен свят.
КАЛИН
ЛИЛЯНА
1. Първа поява – „Ето на, съвсем наскоро, само преди месец – два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега.” – споменат е по повод хората, които се крият в черупката си;
2. Име – Беликов, няма лично име
3. Биография на героя – „И всички, кой знае защо, си спомнихме, че нашият Беликов не е женен, и на всички ни беше чудно, че досега някак си не сме забелязвали тази важна подробност в неговия живот.”;
4. Социално положение, обществена активност – „учител по гръцки език”; „това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнайсет години държа в ръцете си цялата гимназия. Каква ти гимназия? Целия град! Нашите дами не устройваха в съботите домашни вечери, бояха се да не би той да научи; и духовенството се стесняваше да яде пред него блажно и да играе карти.” – консерватор, следи за общественото поведение и спазването на добрите нрави, буди страх у другите;
5. Портрет – „винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто (...) и сякаш, че лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигнатата си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка” – отражение на характера му, иска да се скрие от другите и се страхува да се разкрие, човек в калъф, живее в собствената си обвивка и не иска да поглежда над нея;
„комичната му физиономия, измачканото му пардесю, галошите” – буди смях;
„Когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъфа, откъдето вече никога няма да излезе.” – пример за човек, който през целия си живот е вървял към смъртта си, стремял се е към нея като към избавление от живота;
6. Реч на героя – „О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език! – казваше той разнежено и сякаш за доказателство присвиваше очи, вдигаше пръст и произнасяше: - Антропос!” – древният език е неговото спасение от настоящето;
„А, бе то, че е така, така е, разбира се, всичко това е чудесно, ама да не вземе да стане нещо.” – вечният страх „да не вземе да стане нещо”, да се надскочат порядките и да се опита непознатото;
7. Героят във взаимотношенията си с другите
„една нова Афродита (...) очарова всички, всички, дори Беликов”;
„това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнайсет години държа в ръцете си цялата гимназия. Каква ти гимназия? Целия град!”;
„Отиде при някой учител, седне, мълчи и сякаш търси да открие нещо. Поседи така мълчаливо час-два и си тръгне. Това наричаше „поддържане на добри отношения с колегите”; очевидно тия визити бях тягостни и за самия него, но ходеше само защото го смяташе за колегиално задължение” – само за да спазва нормите, той действа по начин, неприятен и за самия него;
8. Чувства, мисли, преживявания на героя – „Много, много ми е тежко.”;
„И мисълта си, и нея Беликов се стараеше да притули в калъф.”;
„Но му е страшно под одеялото. Бои се да не вземе пък да стане нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци и после цяла нощ сънува тревожни сънища, а на сутринта, когато отивахме заедно в гимназията, беше унил, блед и личеше, че многолюдната гимназия, в която отиваше, му беше страшна, противна на цялото му същество, и че на този саможив по природа човек му беше тежко дори да върви до мене.”; - „човекът в калъф” превръща живота си в постоянен страх, затваряйки си очите за хубавите неща от живота, всяка близост и оживление го притесняват, но въпреки това той продължава да търпи, само защото се чувства длъжен да е така;
9. Действия, поведение, постъпки на героя – „той не правеше предложение, все отлагаше; все премисляше предстоящите си задължения и отгворността” – нерешителен, „човекът в калъф” иска да си остане затворен в своя калъф, без да го дели с никого;
„очевидно тия визити бях тягостни и за самия него, но ходеше само защото го смяташе за колегиално задължение” – основните мотиви за всички негови действия са или страхът, или задължението;
10. Пейзажни щрихи, свързани с героя – „И сякаш в негова чест, докато го погребвахме, времето беше мрачно, дъждовно и всички бяхме с галоши и чадъри” – Беликов е бил затворен човек – затворен в себе си и в своите принципи, дъждовното и мрачно време е в съответствие с характера му;
11. Обстановка, в която живее и работи героя – „И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, ограничения и – ах, да не вземе да стане нещо!”; „Спалнята на Беликов беше мъничка, като кутийка, над кревата му имаше балдахин.”; - затворен начин на живот, домът не е уютен, а отблъскващ заради натрапчивата предпазливост на стопанина;
12. Обобщение след всестранното изучаване на героя
Беликов е олицетворение на „човека в калъф”. Той е затворен, нерешителен и излишно предпазлив. Целият му живот е изпълнен със страх, консервативните му принципи го правят тесногръд, той не е отворен за новото, за прогреса. Краят на живота му за него е сякаш избавление от земната мъка.
ЛЮБОМИР
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/:“Ето на, съвсем наскоро, само преди месец-два в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега. Вие, разбира се, сте чували за него. Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто”
2.Име-лично и фамилно , прозвище/знаковост на името/ :“Той дори измисли прякор на Белинов – мръсния паяк”
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му :„...преди месец-два в нашия град умря един Беликов...”
4.Социално положение на героя,обществена активност :„...един Беликов, учител по гръцки език, мой колега(...)Когато разрешаваха в града да се открие драматичен кръжок, читалня или чайна, той поклащаше глава и тихо казваше:
- А бе то, че е така, така е, разбира се, всичко това е чудесно, ама да не вземе да стане нещо(...)А на педагогическите съвети просто ни тормозеше със своята предпазливост, мнителност, чисто калъфните си съображения по повод на това, че ето на, в мъжката и девическата гимназия младежта се държи лошо, много шумят в клас - ах, дано не стигне до ушите на началството, ах, да не вземе да стане нещо - и че ако от втори клас се изключи Петров, а от четвърти - Егоров, ще бъде много хубаво.”
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го характеризира това?/ :„Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше на файтон, нареждаше да се вдигне гюрукът”„...мъничко личице - такова, знаете, мъничко като на пор...”
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации, как го характеризират те?/: „А бе то, че е така, така е, разбира се, всичко това е чудесно, ама да не вземе да стане нещо.” „Учениците много шумят в клас - казваше той, сякаш се мъчеше да на¬мери обяснение на своето тягостно настроение. - Това на нищо не прилича.”
„Варвара Савишна ми харесва - казваше ми той със своята слаба крива усмивчица - и аз го зная, всеки човек трябва да се ожени, но... всичко това, знаете, стана някак си неочаквано... Трябва да се обмисли(...)Не, женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предстоящите задължения, отговорността... че да не вземе после да стане нещо.”
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него. Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства поведението на героя и отношението му към другите?/ :„Ние, учителите, се бояхме от него. И дори директорът се боеше. А кажете де - нашите учители са все хора мислещи, дълбоко поря¬дъчни, възпитаници на Тургенев и Шчедрин, обаче това човече, което ви¬наги ходеше с галоши и чадър, цели петнайсет години държа в ръцете си цялата гимназия! Каква ти гимназия? Целия град! Нашите дами не уст¬ройваха в съботите домашни вечери, бояха се да не би той да научи; и духо¬венството се стесняваше да яде пред него блажно и да играе на карти. Под влиянието на такива хора като Беликов през последните десет-петнайсет години в нашия град хората започнаха да се страхуват от всичко. Страхува¬ха се да говорят високо, да пишат писма, да се запознават, да четат книги, страхуваха се да помагат на бедните, да учат неуките...” „Не мога да разбера - казваше ни той, като вдигаше рамене, - не мога да разбера как понасяте тоя досадник, тази мръсна муцуна(...)Какво се влачи у дома? Какво иска? Седи и гледа.”
„Да си призная, да погребваш такива като Беликов, е голямо удоволст¬вие. На връщане от гробищата физиономиите на всички бяха скромни, пос¬тни; никой не искаше да изрази чувството на удоволствие, подобно на оно¬ва чувство, което изпитвахме едно време, като деца, когато възрастните излизаха от къщи и ние тичахме час-два из градината и се наслаждавахме на пълна свобода. Ах, свободата, свободата!”
8.Чувства,мисли,преживявани я на героя.Изводи за характера : „Варвара Савишна ми харесва - казваше ми той със своята слаба крива усмивчица - и аз го зная, всеки човек трябва да се ожени, но... всичко това, знаете, стана някак си неочаквано... Трябва да се обмисли(...)Не, женитбата е сериозна крачка, отначало трябва да се премислят предстоящите задължения, отговорността... че да не вземе после да стане нещо. Толкова ме безпокои това, че по цели нощи не мога да спя. И да си призная, страхувам се: и тя, и брат й имат един особен начин на мислене, разсъждават някак, знаете, странно и характерът й е твърде енергичен. Ще се ожениш, а после, току-виж, си се заплел в някаква история.”
„И още нещо имам да ви кажа. Аз съм отдавна на служба, а вие едва започвате и затова като по-стар ваш колега смятам за свой дълг да ви пре¬дупредя. Вие карате велосипед, а това развлечение е съвсем неприлично за един възпитател на младежта.”
„Нима са нужни обяснения, Михаил Савич, нима не ви е ясно? Ако учителят почне да кара велосипед, какво остава за учениците? Остава им да почнат да ходят на главите си. И щом като няма окръжно, значи, не може. Вчера се ужасих! А като видях и сестра ви, просто ми причерня пред очите. Жена или девойка на велосипед - това е ужасно!”
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.Изводи за характера на героя според поведението му : „Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър, и непременно с топло зимно палто. И чадъра си държеше в калъф, и часовни¬ка в калъфче от сив велур, а когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш че и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигнатата си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше на файтон, нареждаше да се вдигне гюрукът. С една дума, у тоя човек се забелязваше един постоянен и непреодолим стремеж да се огради с някаква обвивка, да се опакова, тъй да се каже, в калъф, който да го изолира, да го защити от външни влияния. Действителността го дразнеше, плашеше го, държеше го в посто-янна тревога и може би, за да оправдае тоя си страх, отвращението си от настоящето, винаги хвалеше миналото и онова, което никога не е бивало; и древните езици, които преподаваше, бяха за него всъщност същите тия гало¬ши и чадъра, в който се криеше от действителния живот.”
10.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му: „И в дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп всевъзможни забрани, огра¬ничения и - ах, да не вземе да стане нещо!”
„Ех, господа, как изобщо можете да живеете тук? Тая ваша атмосфера е задушлива, от¬ровна. Какви педагози, учители сте вие? Вие сте едни чиновници, вашето училище не е храм на науката, а полицейско управление, където мирише на вкиснато като в някоя стражарска будка.”
МАРИНА
1. Първа поява/ къде и кога в текста и сюжета; защо/.
„ Ами да, какво да приказваме, само преди един-два месеца в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега. Вие, разбира се, сте чували за него.”
2. Име-лично и фамилно, прозвище/ знаковост на името/.
„И мисълта си, и нея Беликов се стараеше да притули в калъф.”; „И можете ли да си представите, този учител по гръцки език, този човек в калъф насмалко не се ожени.”; „Той дори измисли прякор на Беликов – “мръсен паяк”. И, естествено, ние избягвахме да говорим пред него за това, че сестра му Варенка се кани да се омъжва за “мръсния паяк”.”
- Според действията на героя разказвачът прави изводи и за душевното състояние на Беликов, като му поставя прякора „човек в калъф”.
3. Биография на героя, обстоятелства, формирали възгледите му.
„И у дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп най-различни забрани, ограничения и – ах, да не вземе да се случи нещо!”; „Но му е страшно под одеялото. Бои се – да не вземе пък да се случи нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци, и после цяла нощ сънува тревожни сънища, а на сутринта, когато тръгвахме към гимназията, беше унил и блед и личеше, че многолюдната гимназия, в която отиваше, му беше страшна, противна на цялото му същество и че на този саможив по природа човек му беше тежко и да върви с мене.”
- Начинът на живот на героя е отражение на характера му;
4. Социално положение на героя, обществена активност.
„Той имаше един особен навик – да ходи по квартирите ни. Отиде при някой учител, седне, мълчи и сякаш търси да открие нещо. Посети така мълчаливо час-два и си отиде. Това той наричаше “поддържане на добри отношения с колегите” и очевидно тия визити бяха тягостни и за самия него, но той ходеше само защото го смяташе за колегиално задължение.”; „Ние, учителите, се бояхме от него. И дори директорът се боеше. А кажете де, нашите учители са все хора мислещи, дълбоко порядъчни, възпитани от произведенията на Тургенев и Шчедрин, обаче това човече, което винаги ходеше с галоши и чадър, цели петнадесет години държа в ръцете си цялата гимназия! Каква ти гимназия? Целия град!”
-Героят не понася компанията на други хора, страхува се, че нещо може да се случи и той ще бъде отговорен за това. Един от проблемите, поставени в разказа е че примирението и страхът не се ограничават само с особнячеството на учителя по гръцки език. Неговото безразличие, страх и апатия сякаш са заразни.
5. Портрет/ Описания на външността и облеклото в различни епизоди. Какво впечатление оставя
героят у читателя с външния си вид; какво е подчертано в портрета му; как го
характеризира това?/.
„Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър и непременно с топло зимно палто. И чадърът му беше в калъф, и часовникът му беше в калъф от сив велур, и когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Образа на Акакй Акакиевич и тези ,като него.
(есе)
Акакий Акакиевич е нарицание за “малък човек”.Той е обезличен още при раждането си,когато майка му му дава името на баща му,а не му измисля собственно.Акакий е никой,заема най –ниското стъпало в службата си и не се стреми към по- виско пост.Няма прятели ,сам се чувства добре.Живее в недоимък,защото не му трябва повече.
Акакий няма място в цветния свят ,изпулнен с емоции и разнообразни чувства,Той се е скрил в своята мъничка вселна , където никой не мойе да го досегне ,където мечтите са забранени.
Но човек не може да се скире от реалния свят завинаги.В едим момент трябва да се изправим срещу него.Акакий не прави изключение.Жалката му идиля е нарушена от скъсания му шинел.На малкото човече му трябва точно нещо,което да наруши монотонния му живот и да събуди живеца в него.Това е пъравата стъпка кък израсттването ,като личност- да имаш цел и да се бориш за нейното осъществяване. Мечтата на Акакий е съвсем малка ,но той се бори с всички сили за нейното постигане.Точно тук малкия човек започва да израства и да бъде пример за тези ,като него.В крайна сметка Акаий успява-ушива си шинел и се изкачва с едно стъпало нагоре по социалната стълбица.Но понеже съдвата има страхотно чувство за хумор,тя покажда номер на нашия герой- открадват му шинела.Наитина е болезнен удар ,когато с цената на много усилия и жертви си успял да постигнеш мечтата си.Но в един момент ,само за един кратук миг живота те пляска през ръцете и ти взима всичко за което си се борил толкова дулго време. Това е един вид изпитание. В този случай трябва да започнеш от начало но този път да се целиш по- високо и след, като го постигнеш най-вероятно пак ще го загубиш. Но смисала не е в притежанието на мечтата ,а в усилията които полагаш за нейното осъществяване.Смисла се крие в това какво си готов да пожертваш ,за постигането на една по – висша цел . Така човек се закалява и оцелява.
Това е разликата между силните и малките хора ,като Акакий Акакиевич. Силните намират сили и започват да градят мечтите си отначало , а Акакий се предва .Той е сасипан . И можем ли да го виним . За прърви път в живота си той усеща какво е да си щастлив и изведнаж това щастие се стопява. Той не може да го преодолее загубата и се разболява ,а сетне умира сам , без мечти.
Много хора са ,като Акакий .Те са смачкани от живота и съществуват по задължение , по рутина . Смъртта на героя символизира сразения дух,погребаните мечти ,които чакат да бъдадт осъществени, но напразно. И все пак надежда има. Във всеки един момент човек може да се вземе в ръце и да промени начина си на живот. Нужно е само с едно малко усилие ,за да се почуевстваш жив. Най-трудната крачка е първата, да повярваш в себе си.когато никой не го парави.Акакий е успял да намери сили да поиска повече от живота . Заради тази смеост тойва възанаграден.Наградата му не е от най-тардиционните ,но е излкючително подходяща за един малък човек. След смърта си той получава възможност да бъде някой и хората фа го забелязват.Духът ми преследва богатите хора с няй-хужавите шинели. Акакий весява страх и получава това ковто иска с минимални усиия . Сила която при живе не е и сънувал,че ще притежава. С този необкновен завършек на тази обикновенна истроия Гогол ни показва светлината в края , показва ни че за да осъществиш мечтите си никога не е късно, само трябва да го искаш силно.Стига само да разчупиш оковите и да повярваш в себе си .
Нека не чакаме толкова дълко клкото Акакий , нека не се предаваме като него ,защото няма гаранция че съдбата ще ни поднесе подарък като неговия.Не бива са се предаваме. Да не бъдем малки хора и да се не отчайваме.Защото награда за усилията винаги има , просто тя рядко е такава каквато очакваме...и точно това е най-забавното.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Благодаря за аргументацията.
Мерси много мила
1.ХАКУНА МАТАТА - Късметът е там където подготовката среща възможността!!!
2.Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото се е случило.
3.Печели без да се хвалиш!Губи, без да се оправдаваш!
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
