Отговор в тема
Анализ на стихотворението на Елисавета Багряна “Вечната”
Всички творби от първата стихосбирка на Багряна- “Вечната и святата” съществуват като напълно самостоятелни, независими една от друга, но проблемно се сливат в единна цялостна система. Коя е тази, която поетесата определя в заглавието като “вечната и святата”: жената, любовта, несломимата жизненост на човешкото съществуване…?
Привличащото в поезията на Елисавета Багряна е борбата на човека за своето право на живот и щастие. Една жена търси пълната си реализация като личност. Творчеството й е микровселена на желания и пориви. Откровението на жената е фиксирано във времето и отдалечено от него към вечните човешки страсти, неподвластни на векове и години.
Любовта е вечна като живота.Затова не е от значение собственото име на героинята от стихотворението “Вечната”: “и все едно дали Мария, или Ана е”. Любовта е непрестанното осъществяване на живота. Затова мъртвата- безкръвна, безплътна, безгласна, неподвижна и бездиханна- всъщност не е мъртва. Венчалната халка- символ на безкрая- е предметният израз на безкрайната преданост на жената към този, когото е обичала, и на жертвоготовността й да отдаде всичко в името на своята любов.
И само ръцете са “навеки скръстени”. Съхранена е вярата във вечното- постоянно умиращо и непрекъснато възстановяващо се- начало на живота. Вечен е кръговратът, който включва в себе си края на един човешки живот и началото на друг. Връзката на майката с нейното дете е неизмерима по святост; тя е неразрушима, така, както е неразрушима връзката на всяка жена със Земята майка:
Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала…
Основните темпорални пластове са настояще и бъдеще. Времето се характеризира с неопределеност, но определена е неговата посока: от настоящето към бъдещето. Авторката внушава увереност за съхраняване на характерното в потомството: “името”, “очите”, “устните”, “косите”. Родът се осмисля като символ на устойчивостта, той утвърждава своята сила през превратностите на времето. Друга жена- потомка на “незримата”- ще осъществи правото си на любов и свобода.
Елисавета Багряна преодолява всички времеви паралели. И макар че запазва патриархалното у лирическата си героиня- майчинството- тя преодолява всички пространствени и времеви ограничения. Авторката има реалистично поетично виждане. Езикът й е естествен, освободен от абстрактност; речта й е жива. Стихът се доближава до интонациите на обикновената разговорна реч, но остава силно изразителен и музикален.
Стихотворението “Вечната” е разделено на две смислово-синтактични части ( 2 куплета от по 10 стиха). В първата строфа картината е статична. С помощта на отрицателни форми е внушена идеята, че тялото е нещо временно, а душата е вечна. Картината започва със смърт, но звученето е оптимистично- пролетта във втората строфа е символ на обновленията, на зараждащия се нов живот. Сякаш отделният човешки живот е кота годишно време- сезоните само се редуват и нищо в кръговрата на природата не се губи, не изчезва безвъзвратно. Мотивът за движение и промяна, който е символен за Багряниното творчество, присъства и в конкретното произведение чрез динамиката във втората строфа. Авторката се опитва да внуши на читателя зрителни и звукови представи с помощта на обръщения, епитети и глаголи. На безмълвието от първия куплет е противопоставен мотивът на втория, на безгласието- писък, на бездиханността- дишането сред пролетни благоухания. На мисълта за отчужденост и самотност от първата строфа контрастира мисълта за сливане на двамата млади във втория сткуплет. Мария или Анна е останала безкръвна, но кръвта й е минала в следващото поколение- дъщеря или внучка- и по този начин е обезсмъртена. Глаголната форма “отседнала”показва, че движението ще продължи и занапред. Анафоричните повторения от първия куплет “и все едно”, “не ще”създават впечатлението за трагичност, но анафоричната употреба на частицата за бъдеще време “ще” вдъхва оптимистичната увереност, че трябва да вярваме в единството на живота и смъртта, в тяхното сливане в постоянно повтаряща се вечност.
Елисавета Багряна успява да внуши мотива за трайността и повторимостта на събитията в света около нас. Всеки човек е и отделна единица, на която предстои да изчезне от лицето на земята, и образ на нещо по-голямо, неподлежащо на унищожение, което ще се повтори и в бъдеще. Той е “смъртен лик” на безсмъртието, пулсираща клетка, безкрайно малък отрез върху безкрайната спирала на живота.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Много спешноооооооооооооооооооо оооооооооооо
http://zamunda.pomagalo.com/download/90039/
Ама мн спешноооооооооооооооооооо ооооооооооооооооооооооооо ооо
Мерси предварително
So get down move your body,
Move your body all night long
So get down move your body,
Body, body all night long
So get down move your body,
Move your body all night long
Ooh, ooh …
http://download.pomagalo.com/308610/...=17384511&po=1
МОЛЯ МОЛЯ МОЛЯЯЯ
Дай нещо по което ти го пратя ... защото е 22 страници и ... тука ако го сложа .. ако искаш де
Love is Rare, Life is Strange, Nothing.....Last and People Change
http://download.pomagalo.com/75085/d...t+v+bezumieto/
mersi predvaritelnoo....
Love is Rare, Life is Strange, Nothing.....Last and People Change
„Дон Кихот е мъдрост в безумието и безумие в мъдростта”
(Мигел де Унамуно)
Романът „Дон Кихот” на Сервантес е творба, разкриваща прашната, неприветлива и тежка действителност, липсата на щастие в човешкия живот,които създават реална представа за трагичното в късноренесансова Испания.
Дон Кихот и верния му другар Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват и се борят за доброто, докато коментират сблъсъка си с тази трагична действителност, несъответстваща на техните представи за добро и ценно. Въпреки изпитанията, пред които е изправен идалгото, той не изменя на себе си. Чрез на пръв поглед комичните и леко налудничеви идеи и „походи”, от един безумец, той израства пред очите ни,за да достигне до най-висша мъдрост. Това е едно вечно произведение, разкриващо дълбоката мъдрост, плод на страдание и духовен кризис.
Алонсо Кехана не е като останалите. Той се примирява с трудната, мизерна ситуация, но само привидно. Сред всеобщото безразличие се ражда мотивът за вечната борба, за бунта на човешкото съзнание, което граничи с безумието. Идалгото пожелава с цялата си същност да промени не само своята, но и всеобщата съдба. Светът на добротот не съществува. Той е само един мираж на човешката хуманна мечта. За това говорят красноречиво думите на Дон Кихот: „Приятелю Санчо, знай, че провидението нарочно ме е създало, за да преобразя днешния железен век на злото. Очакват ме големи опасности и подвизи.”
Овладян от желанието си да стане странстващ рицар, той се се впуска в големи авантюри. Самият той често излиза като жертва от тях, ала всичко това си заслужава-всичко за така жадуваната правда.
Безличният идалго се превръща в индивидуалност. Нарича себе си Рицарят на Печалния Образ, защото е печален и тъжен светът, срещу който се бори. Всички негови действия носят усещане за лудост. Колкото и мотивиран да е той в речите си, за нас няма как мелниците да са великани, стадото овце-войска, селянките-красиви изящни дами. Виждайки света по този начин, давайки всичко от себе си да ни въвлече в него, той всъщност обрисува себе си като безумец. Именно лудостта е тази,която му дава неуспоримата неуязвимост във всяка една ситуация. Именно затова, той винаги изглежда толкова мотивиран и сигурен в думите и делата си, с които „помага” на останалите.
И в тази негова лудост се ражда мотивът за доброто и красивото, което за съжаление не се реализира. Липсват му адекватни средства за борба с действителността. Дон Кихот надскача нравствените норми, той не спазва законите, защото той самият е законът. Това е така, защото неговият свят е идеален, прост и възвишен същевременно, а мъдростта, която се поражда от безумието, го превръща в общочовешка ценност.
В походите му проличава дълбокият му поглед. С помощта на насмешката и лудостта, ще блесне трагичното. Ала неговата лудост е различна лудост-вижда всичко през призмата на идеалното. Думите: „Аз зная кой съм!” са ключови за движението на идалгото сред другите. Той отлично знае какъв е и не се интересува от мнението на другите. Сам си поставя високи цели. Според повечето от нас, той изобщо не е безумец а човешка мярка за доброто.
Романът започва с разказа за едно битие, в което Алонсо Кехана се променя. Четенето на много рицарски романи води до превръщането му в Дон Кихот. За нас той е мним рицар. Произведението ясно отличава два свята-истинския и Дон-Кихотовия. В неговия има само страдащи и помагащи и точно тук е трагиката. Той не приема действителността, а я променя. За да промени света, трябва да промени първо мисленето на хората. В най-висша степен постига това със Санчо Панса.
Образите на рицар и оръжиеносец взаимно се допълват. Еднаква е съдбата им, различни са целите им. Ако за Дон Кихот дълг е да помага, то за Санчо цел е неговото оцеляване. Той е прагматикът, ала вярва в красивия свят, поднесен му от господаря му.
Пред очите ни Санчо търпи промяна. Ние опознаваме героите чрез постъпките им. И въпреки намеренията им, те не винаги помагат. Така в първата „защита”, ясно проличава иронията: „Господин странстващ рицар, ако се случи пак да се срещнем...за Бога, не се застъпвайте за мен”.
Безбраой са приключенията на идалгото, които всъщност прави, за да прослави родната Ла Манча, и за да се докаже пред „дамата на сърцето”. Това е още един от мотивите в романа-този за любовта:”Тя е, която се бори и побеждава чрез мене, аз пък живея и дищам чрез нея!”. Именно любовта поддържа страстта му към подвизи жива. Той е влюбен в идеала за Дулсинея, а не в образа и. Не са случайни и преувеличенията за нея и възхвалите. Всичко в Дон-Кихотовия свят е възвишено.
Така е и в мотива за свободата, силно застъпен в романа. Вече са станали вечни думите на Дон Кихот към Санчо Панса: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората.” Този момент идва не след срещата с алжирските пленници, не след някои от неправдите, с които се среща, а именно след като са се нахранили, наситили. Това е така, понеже само възвишеният ум и мъдростта му могат да породят такива чувства-идалгото добре разбира какво има, и какво си струва да има в живота. В неговя изпълнен с трагизъм и безумни походи живот, подразбира се, че именно свободата ще е най-възвишеното и най-ценното.
Интересното в романа е, че Санчо Панса осъществява мечтата на Дон Кихот. Учен от най-мъдрия, имащ възможността да наблюдава най-безумния, той става губернатор. За читателя е изумително как този прагматик не се поддава на властта, и най-важното-не забравя от къде е тръгнал. Воден е от максимата, че не произходът прави човека, а действията му.
Разбира се, за това израстване помагат безценните съвети на Дон Кихот-за почитта към Всевишния, за пътя към опознаване на себе си и най-вече-за добродетелта.
Следвайки своя господар, неизменяйки на себе си, той стига до извода, че: „ Винаги е по-похвално да направиш добро,отколкото зло.”
Независимо че си тръгва бит и гладен от Баратария, изказва в откровение почти целият смисъл на този момент: „Гол се родих и гол си отивам. Нито губя, нито печеля”. Защитил нравствените принципи на господаря си, останал верен на себе си, останал човек, заедно с идалгото продължава по пътя на желаното добро.
И когато в края на живота си Дон Кихот отново се превръща в Алонсо Кехана, рицарският дух не умира заедно с него. Нито пък трагичният свят се подобрява. Остава да живее в този велик роман мотивът за безсмъртната мъдрост на един безумец. Алонсо Кехана не умира от безумието си или от някаква болест-а от мъка по невъзприемащия свят.
Хуманната цел на”Дон Кихот” е свободата, справедливостта и мъдростта, блеснала сред налудничави идеи. Именно чрез този роман, миражът за доброто и красотата продължава да оживява пред нас и сега. Несъмнено подходът му към промяна на мисленето е налудничев, но той не е луд. Не е голяма лудостта му, а мъдростта, скрита в нея. И това е очевидно. И ако трябва да завърша с нещо, изречено от този мъдрец на всички времена, то е: „ Очевидното остава винаги скрито, именно защото е голямо”.За нас обаче мъдростта му не е скрита, а е голяма.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Пета глава от повестта „Немили-недраги” е разказ за мъченическата смърт на Странджата. Неговата съдба е пример за мъжество и дълбока, искрена любов към отечеството. Знаменосецът оставя един свещен завет на младия Бръчков - свободата на родината стои над всичко. Описанието на кръчмата в пета глава контрастира силно на това в първа глава и по този начин създава у читателя чувство за самота и тъга. Атмосферата в кръчмата е променена. Огнището, при което са се събирали хъшовете е угаснало. Грижливият знаменосец вече не може да подрежда и да мие съдовете и затова те са покрити с: „дебел пласт прах”. Предишното оживление е заменено от самота и тишина. Авторът умело обрисува предсмъртните мигове на Странджата. Човекът, който е поддържал уюта, давал е на свойте братя по съдба увереност в бъдещето, материална и духовна подкрепа няма повече сили. Картината, която Вазов изобразява е пропита с трагизъм. Смъртта е наоколо и дебне. Усеща се нейната смразяваща студенина.
В последните дни на Знаменосеца до него остава само Бръчков. Той слуша разказите на стария хъш с благоговение и вижда в него не безпомощният старец, какъвто е в момента Странджата, а славния герой от Балкана. Воден от благородството си и човешкия си дълг, младия Бръчков чувства, че не може да остави този някогашен борец за свобода, без морална подкрепа в предсмъртния му час.
Писателят майсторски показва мъченичеството на стария хъш. Описанието макар и пестеливо, е изключително силно въздействащо, чрез добре запомнящи се детайли. Смъртната бледост на лицето, „ужасно” хлътналите му очи и „вехтите” потъмнели рани, създават осезаема представа за физическото страдание, за изтощението и за непрекъснатото отпадане на героя. Знаменосецът кашля упорито, „не иска и не може да кусне нищо”. Странджата - някогашния смел хайдутин се е превърнал в сянка. Неговото слабо вече безпомощно тяло, продължава да носи същия великански дух и да мечтае за същия идеал за освобождението на България. Гибелта е близо, ала Странджата не го е страх, той чака „смъртта си като своя гостенка”. Единственото, с което старият хъш не може да се примири,е че умира не в битка за родината, а прикован на легло в чужда страна.
Главно място в главата е отделена на диалога между Странджата и Бръчков. Читателят затаява дъх пред предсмъртните думи на знаменосеца. Предусещайки смъртта си старият хъш прави равносметка за живота си. Бавно си отива един достоен живот. Героят страда, че другарите му ги няма.Той желае в последния си час да бъде сред тях, защото те са единствените близки, които има. Странджата ги споменава с болка и тъга: „А де са моите другари? Де Македонски? Де Хаджият?”. Странджата не обвинява приятелите си, че са го изоставили въпреки грижите, които е полагал за тях, защото знае, че оцеляването в чужбина е трудно и те не могат да останат при него. Знаменосецът го боли, защото знае, че скоро ще умре безславно: „Ази скоро ще си ида; няма да ме има вече”. Хъшът, който винаги е бил оптимист, сега е обезверен. Думите на Бръчков, че родината няма да забрави своя достоен син, повдигат духа на Странджата. Каква по-голяма награда за един патриот от признанието: „Ти се един герой.” Тези думи натъжават читателя. Защото те припомнят повода за написване на творбата, а именно, че българските управници след Освобождението са забравили своите герои. Авторът отправя своя горчив упрек към хората, които са заличили спомена за светлите възрожденски идеали.
Вазов пресъздава вълнението на умиращия чрез накъсване на думите: „...благодаря ти... благодаря... че не ме остави”. Възклицанията: „О, отечество!”, „Ах, Бръчков!” внасят едновременно носталгия и романтика в словото на Странджата. Умиращият не може да сдържа своята болка от мизерията: „Аз нямам нищо. Нищо нямам...” Многократното повторение на местоимението „нищо” заостря вниманието към печалната история на хъшовския живот, който обрича достойните синове на България на нищета и мизерия.
Знаменосецът осъзнава, че до него има един достоен човек и иска да му остави някакъв спомен. Ала Странджата има само „две много скъпи неща”. Желанието му е те да бъдат такава и за Бръчков. Тези реликви са съдържанието и смисъла на героя мъченик. Старият хъш е свършил земният си път, но духът му остава да живее в две светини: „мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет” и „къс от вето знаме”. За бездушните егоисти тези предмети не означават нищо, но за Бръчков те са: „Величествени документи!”. Това е кратко безглаголно изречение, което оставя читателя без дъх и носи високата оценка на твореца. Тъжно е възклицанието на Знаменосецът: „Ах, сладка е смъртта за отечеството!”. За истинския патриот няма по-голяма награда от тази да загине за родината. Знаменосецът умира щастлив със съзнанието, че го прави за отечеството. И мъченическата му смърт и мъченическия му живот са в името на отечеството. Предсмъртните думи на Странджата са както бащин завет, така и хайдушка клетва: „Вземи това от мене! Помни Странджата! Умри за България!”. Бръчков трябва да продължи делото, да достигне до мечтания идеал – Освобождението на България.
В мизерия и самота умира Странджата. Но до самия край той носи у себе си безграничната любов към България. Старият знаменосец остава верен на свещения идеал, на който е посветил живота си. Той умира с мисълта за родината, а заветът му остава ненакърнен, за да го приемат и продължат във времето следващите поколения родолюбиви българи.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Влиянието на френската революция
в европейската и световната история
9. 08. 2006 г.- 17:29
С разпадането на Франската империя на нейните територии се обособяват три нови държавни обединения. През 843 г. наследниците на Карл Велики създават държавите Германия, Франция и Италия. Те обаче не просъществуват дълго като централизирани държави, тъй като през този период в цяла Европа се наблюдава феодално раздробяване на земите. Този процес се нарича децентрализация. Той е характерен за късното средновековие или феодализма.
Този процес на децентрализация става причина за разпадането на империята на франките. Тази съдба сполетява по-късно и Германия и Италия, които остават разидинени до 60-те години на 19 век.
За разлика от тях обаче френските крале успяват да обединят страната. В началото тяхната власт е била минимална само в рамките на техните родови имения, тъй наречения кралски домен. Постепенно кралете започнали да водят политика за присъединяване на все повече земи към своите имения като по този начин отслабвали властта на едрите феодали.
При владетелите от династиите Валоа и Бурбони в страната започнали процеси на централизация. Естествено това е процес, койта е постигнат с много битки и кръв, но крайна сметка се наложили френските владетели.
Териториалното обединение обаче завършило при управлението на крал Луи ХІV от династията Бурбон. През прериода неговото властване, той успял да съсредоточи свои ръце изпълнителната, законодателната и съдебната власт. При него френския абсолютизъм достигнал най-голям разцвет. Много от съседните на Франция владетели се стремели да му подражават. Той също успява да се справи със своите преки конкуренти за властта, а именно хугенотите. През 1685 г. отменя Нантския едикт, чрез който се давали определени привилегии. С това си решения кралят отнема привелегиите на хугенотите. Неговото дълго управление е белязано с покровителството на изкуствата. По негово нареждане е бил построен замъка Версай. Той освен меценат е и далновиден държавник.
Поради неговите качества на велик държавник неговите съвременници го наричат Кралят-слънце. При неговото управление търговията била приоритет на френското правителство, оглавявано от кардинал Мазарини .
Дългото управление на Луи ХVІ оставя траен отпечатък върху финасовото управление на страната. Въпреки финансовите реформи, които той предприема, те нямат дълготраен резултат, тъй като неговата издръжка и тази на кралския двор постоянно са разорявали кралската хазна.
След смъртта на Луи ХІV през 1715 г. Франция изпада в дълбока икономическа и политическа криза, която се задълбочава при следващите десетилетия.
Основните причини за икономическата криза е лошото състояние на френското село и слабата занаятчийска промишленост, а също така и примитивната индустрия.
Предпоставки за това са неграмотността на голяма част от населението в селските райони. Според английския пътешественик Артур Юнг
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Оценка на външната политика на Луи XІV
Луи XІV наблюдава, но не участва в управлението на Франция до смъртта на Мазарини през 1661г. От предходните кризисни години Луи разбира, че властта е благо само, когато изцяло ти принадлежи. От този момент в продължение на 54 години Франция ще бъде управлявана от „Краля - Слънце”, който отъждествява собствената си личност с държавата.
По отношение на външната му политика много фактори сбособстват за запазване на напълно средновековните маниери. Запазват се средновековните характеристики, като религиозността, влиянието на родовото право, личните конфликти и т.н. В сравнение с Холандия и с Англия, Франция не развива толкова силно националните си принципи. Влиянието на първите две сили е по- слабо от френското и затова външната политика на Краля – Слънце е тази , която предизвиква революция в европейските международни отношения. Най- голямото преимущество на Луи XІV е абсолютната му власт в областта на външната политика. Изграденият вътре в страната абсолютизъм на Луи се налага и навън. Той следва една гъвкава, енергична, и в началото целенасочена и последователна политка.
При възкачването на Луи в областта на външната политика е в сила доктрината на Ришелъо, която прави Франция съюзник на протестантите в Европа срещу останалите католически сили. Тя е въведена през 1635г. и в основата и е поставено превъзходството на държавните интереси над религиозната принадлежност. Кралят обаче внася и някои особено важни промени във френската външнополитическа доктрина, но като цяло в първите години от управлението му продължава доктрината на Ришелъо. Голяма роля в политиката на Луи играят династичните съображения.
Първата война на Луи XІV е срещу Испания- той пропагандира факта, че е наследник на тъста си Фелипе ІV- испански крал, който управлява в областите Брабант и Ено, където действа т. нар. деволюционно право- владетелят се наследява от най- възрастните си деца, независимо от пола. Френската пропаганда се справя със ситуацията и и показва, че може да играе с династичните принципи.
В момента, в който става ясно че Карлос ІІ е болен и ще умре пред Луи се откриват два възможни варианта за предаване на обширното наследство на испанската корона. От една страна, чрез съпругата си, той би могъл да претендира за всичките владения на Мадрид , от друга по- добре би било кралят да се съгласи на разделение както настояват Англия и Холандия. Луи започва да действа и в двете възможни направления. Това е доказателство, че той води най- гъвкавата политика. Това , което печели е война (1701-1714г.), най- тежката и изтощтителна за Франция, донесла серия от поражения за армиите и , но все пак потвърдила властта на Бурбоните в Испания. Това е жертва на държавата заради династичните интереси. В тази война Луи XІV се ползва с подкрепата на своя народ, което може да се нарече национална политика.
Национализмът, стратегическите държавни интереси, както и стремежът към териториално разширение са новите тенденциите във френската политика. Когато през 1688 Конде окупира Франш- Конте, е най- важният факт, от който французите се ръководят е близостта на неговото население с това на кралството. Завладяването на тази област, потвърдено от мирния договор в Неймехен, 1678г. е най- голямият успех на външната политика на Луи XІV.
Най- дръзкото решение на Луи е опитът му да завладее Холандия през 1672г. Изолирането на холандците , достигането на армията почти до Амстердам е доказателство за това, че Кралят Слънце е искал една от най- богатите европейски държави. Този подход е нов за политикта в тогавашните времена.
Основната външнополитическа цел на Луи XІV е била постигането на естествените граници на Франция.
Според Луи войната се печели по лесно, когато не се води на френска територия. Той слага край на воюването чрез походи. Френската армия се придържа към плътен натиск и затова постига значителни резултати.
Основната доктрина на Луи е да работи за хегемонията на Франция. Той пренебрегва баланса на силите, когато е силен, но настоява за запазване на равновесието, когато то се нарушава не в негова полза.Когато Уилям ІІІ става крал на Англия и удвоява силите си кралят протестира срещу нарушението на баланса. Той реагира на австрийските успехи в Унгария и на Балканите, които разпростират властта на Хабсбургите на над повече от 300 000 кв км новозавладени земи. Луи обаче настоява за баланс на политическото пространсвто чрез придобивки за Франция и поради тази причина започва войната от 1688г.
През 1672г. пък бърза да унищтожи Холандия. Възможностите на Фразнция го изненадват така,че той все по- уверено приема войните, докато в началото на XVІІІ век не е изненадан от пораженията на армиите си.
Според мен от кратките неща споменати до тук могат да се извлекат няколко основни изводи за външната политка на Луи XІV.
Чрез своите външнополитически инициативи кралят осъществява прехода от средновековието към модерното възприемане на международните отношения.
В спечелването на войните -като средсто за продължение на политиката, той вижда условие за собствената си слава и величие.
Именно по времето на Луй Френската монархия достига апогея на своята слава. Не бива обаче да се забравят последствията от изтощтителните войни, които страната води в продължение на 32 години , отразили се пагубно върху финансовото й състояние.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Франция- абсолютната
монахия
Същност на абсолютизма
Докато Англия залагала на местното самоуправление и на ограничената монархия, Франция предложила друг път за модернизация на държавата и обществото- пътят на абсолютната монархия. Тази тенденция започнала още при управлението на Ришельо и се обославяла от различните географски дадености и традиции на страната. Голямата територия и многоброиното население на Франция, както и дълбоко вкоренените традиции на провинциалния сепаратизъм изисквали налагане на силна, централизирана кралска власт. Френския абсолютизъм израснал в/у победата на центъра над провинциалната аристократична опозиция. Владетелят нямал голям избор: или трябвало да се подчини на силните аристокраъични семейства и да стане тяхна марионетка или да ги обезличи, превръщаики ги в декоративни фигури без реална власт и влияние.
Тази задача била блестящо решена от Луи XIV (1638- 1715). Той използвал умело йеланието на аристокрацията за титли, постове и служби, за да я направлява и съсредоточи в свои ръце нишки на властта. “Благородниците на шпагата”(старата наследствена аристокрация) били препятствие за централизирания контрол, но за да поддържат високия си стандарт на живод и лнкс, те разчитали на кралските пенсии и служби. ЛуиXIV превърнал своя дворец в център на социалния живит на аристокрацията, където тя водела празно съществъване около особата на краля (1). След 1682г. Новата кралска резиденция във Версай станала средище на краля и център на политическата власт в страната. През 1673г. Кралят отнел на парламентите (за разлика от Англия, където имало само един парламени, във Франция те били 13 и изпълнявали ролята на провинциални съдилища) правото да регистрират кралските решния и по този начин ги обезличил напълно. Максимата, която движела Луи XIV, била “Държавата- това съм аз”(2).
Тази система имала и своите недостатъци. Заради подкрепата, ковто оказвала на краля, привилегированите съсловия(дъховници и благородници) били освободени от данаци, което прехвърляло цялата издръшка на системата в/у т.нар. трето съсловие. Нуждите на двореца от пари водели до широка продажба на служби. Бюрокрацията станала грамадна, тромава и неуправляема Най- големия недостатък на тази система бил, че тя функционирала успешно под вещото ръководство на блестящи държавници от типа на Луи XIV, но била напълно безпомощна под управлението на бездарни или безлични владетели.
Раформите на “кралят слънце”
В гиганската задача по превръщането на Франция в модерна държава ЛуиXIV бил подпомогнат от своите министри, сред които се откроявали икономистът Колбер (3) и военния император Лавоа . Под вещото ръководство на Колбер френската икономика постигнала големи успехи. Били приети част от вътрешните митнически граница и с държавна помощ се организирали големи манифактури за произвотство на порцелан, коприна и стъкло(4,5). За първи път държавната намеса в икономиката била основана в/у една сравнително строина икономическа теория- меркантилизма. Меркантилистите се интересували на първо място от придобиването на повече злато и сребро, без наличието на които нито една страна през XVII в. не можела да се чуства незавиеима и силна.Според тях успешна икономическа политика трябвало да се стреми към запазване на зенните метали в рамките на страната и към ужеличавана на износа при драстично ограничение на вноса.
Френското столетие
Съвременниците наричат времето на ЛуиXIV “великата епоха”, в която Франция диктувала модата в литературата, обществената мисъл, изкуствата, образованието и маниерите. Френският език станал езикат на доброто общество в цяла Европа. Самата държава организирала “производството” на изку.ство като неделима част от системата на абсолютизма, ковто прониквала във всички сфери на обществото и се опитвала да направлява всичко “от горе”.
Въпреки това в полето на културата Франция показала най- добрите постийения на своя гений от този период. Комедиографът Жан- Батист Молиер (1622-1673) с особено внимание се концентрирал в/ у проблемите на обществото. В своята комедия “Тартюф” той осмивал неоправданите и глупави аристократични претенции на забогатели боржоа, а в произведения като “Мизантроп” и “Бнржоата благородник” критикувал едновременно и придворните, които живеели семо за церемониите от кралския кръг, и буржоата, чиято единствена цел била да напуснат смисленото си съществуване и да получат титла, осигуряваща достъп до дворцовите кръгове.
Редом с Молиер в полето на литературата сиаели имената на Лафонтен, Расин, Лабрюлер, Босюе, Корней и други творци, представители на класицизма. Вдахновени от клаеическата груко-римска древност, те създавали произведения, отличаващи се със строга композиция, усет за точна мяра, чистота и финес на стила.
В изобразителното изкуство най- изявения представител на френския бароков класицизъм бил Никола Пусен (1594-1655), които поставял ударение на величието и класическата красота (6). В областта на архитектурата класицизмът също доминирал с чисти линии, строги пропорции и уравновесена геометрична композиция.
Впечатляваща елегантност станала отличителен белег на френската архитектура от епохата на ЛуиXIV. Най- значимият паметник на тези достижения си остава дворцовия комплекс във Версай. Почти всички талантливи френски архитекти от този периот работели в/ у построяването на това красиво убежище, в коеко дворът се преместил официално през 1682г. Модата на версайската култура прехвърлила границита на Франция. Посланици и посетители на двора отнасяли в своите страни навините за френските церемонии, пиеси и опери, декорации и градини, строежи и музикални представления.
В цяла Европа крале и придворни започнали да имитират Версай. Това бил безпорно векът, в които стилът, изкуството и вкусът на Франция доминирали европейската цивилизация. меркантилизъм- икономическа теория, основана на държавен контрол в/у ценните метали, преобладаване на износа над вноса и държавно подпомагане на индустрията;
барок- стил в изкуството, пополярен през XVII в., отличаващ се с необичайни форми, бляскавост и претрупани орнаменти;
класицизъм- направление в литературата, живописа и архитектурата, което се вдухнавявало от сюжети и теми, почерпени от класческата древност;
Гласът на историята
1. Луиза дьо ла Валиер(1644-1710), една от първите фаворитки на крал Луи XIV, родила му две деца.
2. Ролята на владетеля
Бог установява кралете като свой министри и чрез тях царува над народите. Чрез тях той управлявал своята империя. Кралския трон не е трон на човека, а трон на самия Бог. От всичко това се вижда, че личността на краля е свещенна и да се посяга с/у нея е светотатство. Следователно има нещо от религията в оважението, което отдаваме на владетеля. Само Бог може да съди за техните преценки и ьа тяхната личност. […]Владетеля като владетел не бива да бъде смятан за частно лице, а за обществена персона, въплащяваща цялата държава;волята на целия народ е включена в неговата воля. Така както цялото съвършенство и сила са обединени в Бога, така и цвлата сила на отделните индивиди е обединена в особата на владетеля.
Из “Политика, извлечена
От Светото писание” от епископ
Босюе, 1678-1709г.
3.Жан- Батист Колбер (1619-1683)
Именит френски държавник от епохата на абсолютизма с голяма заслуга за реформирането на френската икономика. Смя-та се за един от основоположниците на меркантилизма, чиято цел била постигане на по- високи държавни доходи и несависима от вноса икономика. Роден е в Реймс. През 1669г. Бил назначен за държавен секретар по морските въпроси и имал заслуги за изграждането на мрежа от канали и удобни пристонища. Днес се смята за един от най- значимите държавници във френската история. “Търговските компании, това са армиите на краля. “ – бил неговия девис.
4.Кралската политика за стимолиране на производството
Искаме да ви информирама, че сме заделили за сметка на държавното съкровище 1 млн. Ливри годишно за стимолиране на манифактуристите и за ускоряване на корабоплаването[…];че работим непрестанно за премахването на митническите прегради по плавателните реки;че сме отделили вече над 1 млн. ливри за поправяне на обществените пътища; че ще помогнем с пари от кралското съкровище всеки, който възстанови старата манифактура или открие нова; че сме разпоредили на всички наши посланици при съюзните ни владетели да положат усилия за възстановяване на правосъдие във всички случаи, в които има замесени наши търговци, и да им осигурят търговска свобода; че всички търговци по море, които закупят кораби или построят нови такива, ще получат от Нас субсидия за всеки тон стока, които изнесът или внесът […]
Из писмо на Луи XIV до
жителите на Марсилия от 26 август 1664 г.
5. Привилегии, дадени от френския крал на манифактуристи
Като искаме да се отнесем благосклонно с г-н Ван Робе и чрез неговия пример да привлечем тези от чужденците, които се отнасят с накаква манифактура [...], Ние му позволяваме да дойде и се установи в град Абевил с 50 работници холандци и да открие манифактура за платно […] с 30 стана. Ние искаме той и неговите съдружници и работници да бъдат уважавани французи; Ние го освобождаваме от всякакви данъци; Ние им позволяваме да продължат да изповядват своята т.нар. реформирана религия (протестантска); Ние заповядваме да им бъдат платени в брой 12 000 ливри за предприемачески стимул и 12 000 ливри за всеки стан, който монтират през първите 3 години [...]; Ние забраняваме на всяко друго лице да имитира или подправя запазената марка на тези платна в продължение на 20 години, както и да разполага подобни станове в града и на 10 левги от неговата околност.
Из писмо на Луи XIV
До манифактуриста Ван Робе, 1665 г.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
1. ПРЕДМЕТ И МЕТОДИ НА ОБЩАТА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО
2. ОТП В СИСТЕМАТА НА ЮРИДИЧЕСКИТЕ НАУКИ
ОТП възниква преди 150г. Свързва се с името на Емануил Кант. Юридическият императив може да формулираме така: „Свободата на всеки се простира дотам, където започва свободата на другия!”. ОТП има методологическо значение спрямо останалите правни дисциплини. Методологическата роля се извежда на 2 основания:
1) изработва основните понятия и категории и основните принципи
2) определя предметното съдържание на останалите правни дисциплини, тъй като се занимава с основния въпрос – правното регулиране на общ. отношения
Под предмет на правното регулиране се разбира х-ра на обществените отношения; същността на фактическите обществени отношения . От тази гледна точка не всички общ. отношения подлежат на правно регулиране. Извън кръга остават отношенията, свързани с вярата, приятелството, най-интимните отношения в човешкия живот. Предметното съдържание на всички правни дисциплини, анализирано и поднесено по научен път от ОТП, намира своето правно отразяване в конституциите на съвременните държави. Конституцията е нормативен акт, който очертава рамките на общ. отношения, предмет на правното регулиране. Тя очертава структурата на правната система. Парадигмата (образеца) на всяка система очертава и метода на правното регулиране – начините, приомите, с помощта на които правото въздейства върху съзнанието, а чрез него върху волята а оттам и върху регулираните от правото обществени отношения. Предметното съдържание на ОТП чрез може да се изведе и чрез терминологичен анализ на термина право. В него има троен смисъл:
1) формулирано от компетентен държавен орган правило за поведение; система от правни норми, формулирани от държавата, служеща за регулиране на обществените отношения – изразява се с позитивното право (действащото в дадено общество в даден момент момент законодателство)
2) субективно право – отразената в позитивното право възможност на всеки индивид да има определено поведение, да осъществява определена дейност, насочени към достигане на определени блага от материален или духовен характер, с помощта на които правните субекти задоволяват своите потребности и интереси. Необходимостта от субективните права като самостоятелно правно явление се проявява на фазата на тяхното осъществяване
3) разглеждане на правото като наука
ОТП се занимава с позитивното право, основните понятия, категории и принципи. Разбира се в предметното съдържание на ОТП се включват различни съотношения между ПП и СП; м/у СП и държавата. Правната действителност (В. Ганев) включва различни правни явления.. ОТП се занимава със системата на действащото законодателство, разкривайки структурата на правната система. Тя има 2 нива – макро и микро ниво. На макрониво структурата на правото се проявява като съвкупност от дялове – публичното, частното, вътрешното, международното, материалното и процесуалното право. Микроструктурата включва подразделенията на правото на отрасли, институти и отделни правни норми. В предметното съдържание на ОТП влизат юридическите факти – фактите, от социалната и природна действителност, с проявлението на които правото свързва настъпването на определени правни последици. В предметното съдържание на ОТП влизат още и тъкмо тези правни последици, каквито са субективните права и юридическите задължения, които се реализират в или извън правните отношения. Освен това като елементи на правната действителност влизат и правонарушението и юридическата отговорност, защото ОТП като наука разглежда не само фактите на правомерно поведение, но и всички деяния, които по своя характер са противоправни и виновно-извършени. Колкото до юрид. отг., тя се свежда до 1 специфична система от правни отношения в рамките на която се реализира санкцията (формата на държавна принуда, която се осъществява заради извършено правонарушение/я).
ОТП е позитивно-правна наука, която има за предмет изучаването на правото като елемент от нормативната система на обществото. Държавата е единствен монополист на психическа и физическа принуда, но те също са регулирани. Държавата е монополист на насилието, има право да го употребява. Идеята принадлежи на социолога Макс Вебер. Голямата връзка, предмет на анализ на ОТП, е тази между правото и държавата – връзка на единство и взаимодействие, защото те не са в причинно-следствена връзка, а на функционална зависимост. Конституцията изисква приемането на властта от управляваните чрез правото. Правото придобива своя формален и институционален характер, като държавата участва във формулирането и формирането му. Правото е свързано с появата на държавата. Обществото чрез държавата формулира правните норми. То предоставя на компетентните държавни органи формирането и формулирането на правото. Така се появява правния нормативен акт. Проблемът с възникването на правото рефлектира върху източниците правото. Има 3 нива на проявление на правото.
3. ПОНЯТИЕ И СЪЩНОСТ НА ПРАВОТО
4. ПРАВО И ДЪРЖАВА, ПРАВО И СПРАВЕДЛИВОСТ, ПРАВО И ПРИНУДА
За да се достигне до същността на правото (основния въпрос в предметното съдържание на ОТП) има 2 подхода – естествено-правен и позитивно право.
Естествено-правния подход свежда същността на правото до отделните възможности, до отделните права, наречени естествени, с които човек се ражда и които са неотменяеми. Те не зависят от държавата, не са формулирани и дарени от нея. Те разкриват биосоциалната същност на човека, която не зависи от държавата и е свободна и автономна. Държавата има една цел – да гарантира тези естествени права. Постепенно тази школа достига до разграничаване на два вида естествени права. В началото се говори за права на личността (Аристотел), а по-късно в средата на XXв. се споменават права на човека и права на гражданина. Тъкмо правата на човека са тези неотменяеми естествени права (право на живот, свобода, информация и т.н.) Другите права – гражданските, разкриват друга характеристика – политикоправна принадлежност към съответната държава. От тази гледна точка всяка държава изработва каталог от права; формулира тези права.
Позитивно-правния подход свежда правото до креация на държавата. Това направление не изследва метаюридическите основания за възникването и същността на правото. Позитивното право се свежда до система от правни норми, установени и/или санкционирани от държавата и чиято цел е регулирането на обществените отношения, съобразно общообществената нормативна уредба. Двете школи са били в тотално отричане до 3 етапа – конституцията на САЩ, всеобщата декларация за правата на човека във Франция. В момента основните права на личността са изведени на преден план в съвремените конституции. В крайна сметка ние ще изследваме позитивното право.
Позитивното право е съвкупност от общи правила за поведение (правни норми), установени от държава, чрез които се регулират обществените отношения. Регулирането чрез правото се извършва като на участниците в тези отношения се възлагат субективни права и юридически задължения. Това определение разкрива 2 бития на правото – социално и нормативно. Социалното битие се извежда от отношението му с обществените отношения. От тази гледна точка правото идва да закрепи по определение обществените фактически отношения като същевременно следва да даде простор в развитието на тези отношения.
Правото регулира най-важните обществени отношения в 4те сфери на обществения живот – икономическата, социалната, духовната и политическата. Нормативното битие на правото свежда неговата същност до отношението право-правило. От тази гледна точка правото се явява като императив, съставен от два елемента: Определено условие, при проявлението на което се проявява правило за поведение. Така погледнато нормативното битие на правото представлява логически силогизъм.
ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ПРАВОТО
Правото е система, цялотостно образувание от ПН, а не безразборен комплекс от норми. Това че правото е система идва да разкрие две групи взаимозависимости. От една страна това са връзките по вертикала. От тази гледна точка правото е система, подчинена на метода на субординацията. Тази йерархичност следва юридическата сила на отделните разпоредби – тя зависи от характера на общ. отнош., предмет на правното регулиране и мястото на държавния орган, който ги приема в механизма на държавната власт. В най-завършен вид йерархичната същност на правото е разкрита от Ханс Гелзен („Чистото учение за правото”. Според него правото е пирамида.
От друга това са връзките по хоризонтала – характеризират се с хармоничност между отделните елементи на правната система. Не трябва да са вътрешнопротиворечиви.
Друга черта, която разкрива системата на правото е формалната му определеност. От тази гледна точка правото се различава от останалите социални регулатори – обичай, морал и т.н. Формалната определеност на правото се извежда от начините, по които то възниква. Нормативното битие е или нормативен акт или юридически прецедент. Формалната определеност е свързана и с друга х-ка на правото – институционалния характер. Ако един нормативен акт е творение на некомпетентен държавен орган, този акт е нищожен. Подзаконови нормативни актове могат да бъдат приети само от органите на изпълнителната власт.
Правото има принудителен характер, като принудата се проявява на две нива. Вътрешно присъщо - правото е територия на принуда, тъй като то съдържа в себе си определена мярка на свободата. В този смисъл то ограничава нашата свобода. Само нарушаването на правни норми води до реализиране на държавна принуда. Тази външна принуда има субсидиарен характер и се появява само тогава, когато правната повеля не се спазва съзнателно (виновно) и когато неспазването води до увреждане на нечии права или пропусната полза . При вина+вреда държавата следва да осъществи принуда. Принудата е правно определена и действа в рамките на правото. Правомощията са изчерпателно посочени в нормативните норми.
Правото може да се сведе до правило. Правилото се формулира чрез категории – субективно право и юридически задължение, между които съществува корелативна връзка. Помежду си са като огледален образ. Правото регулира обществените отношения чрез предоставяне на субективни права и чъзлагане на юридически задължения на участниците в тях.
Установяване на позитивното право – държавата формулира правила за поведение за първи път – най-разпространената форма на възникване на правото. Държавата може да превърне в правни и други видове социални норми – вторично право.
Правото има три функции (начини, по които въздейства върху съзнанието, чрез него върху волята и поведението):
1) отражателна – закрепва определен тип обществени отношения, дава своята оценка
2) регулираща – правото трябва да регламентира поведението. Свежда се до предоставяне на субективни права и възлагане на юридически задължения на участниците във фактическите обществени отношения
3) защитна – от неправомерни посегателства. Фокусират се връзките и взаимодействието между право и държава
Връзка между същност и функции – всяко изменение в същността води до изменение във функциите
5. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО
Това са формите, в които се обективира общообществената нормативна воля; формите, в които съществува и се реализира позитивното право. Съществуват две основни х-ки на ИП:
1) валиден източник - той трябва да е валиден/действащ/да не е отменен; действа до момента на неговата изрична отмяна, която се съдържа в самия нов акт
2) юридическа сила -трябва да бъде приет от компетентен държавен орган в рамките на неговите правомощия
Втората характеристика на всеки източник е юридическата сила, която определя мястото му в йерархията. Юридическата сила се определя от два фактора: 1 – характера на обществените отношения, които се регулират от този източник и др.
ВИДОВО РАЗНООБРАЗИЕ НА ИЗТОЧНИЦИТЕ НА ПРАВОТО
Те биват спонтанно възникнали и институционално възникнали.
1) правният обичай съдържа спонтанно възникнала норма, но в резултат на един и същи тип поведение в рамките на едни житейски ситуации за продължителен период от време
2) институционалните източници са свързани с правотворческата функция на държавата. Видовото разнообразие е огромно
Има три основни семейства правни системи, въпреки че първите две клонят към унифициране:
1) Англо-саксонска правна система (Великобритания, Нова Зеландия, САЩ) – в нея основния източник на правото е правният прецедент – прецедентно право. Той е присъда или решение във връзка с определен спор между две страни, конкретен казус, като присъдата/решението впоследствие служат за нормативна основа за решаване на сходни житейски ситуации. В зависимост от субекта, който приема прецедентите биват – съдебни или административни съществуват присъда (наказателни дела) и решение (граждански дела). Съдопроизводството бива дву- или три-инстанционно.Всеки един от тези съдилища може да приема прецеденти, но с техния прецедент могат да се задължават съдилища от същия ранг или нисшестоящ. Характеризира се с липсата на писана конституция.
2) Континентална правна система – възниква в римската империя. Основен източник на правото е правния нормативен акт, продукт на законодателната власт. На второ място се характеризира с писана конституция, която осветява съвремената национална държава. Правният нормативен акт е родово понятие с две характерни черти:
А) от гледна точка на неговата форма – писмено-документален
Б) има официален характер, защото е приет от компетентен държавен орган в рамките на неговите правомощия
ВИДОВНО РАЗНООБРАЗИЕ НА ПРАВНИТЕ НОРМАТИВНИ АКТОВЕ
1) надзаконови – конституцията и международните договори
2) законови – закони, с които се изменят и допълват отделни разпоредби на конституцията; кодекси; обикновени закони
3) подзаконови – актове на изпълнителната власт, МС, министри, на общинските съвети
В момента двете системи не са толкова различни. Съществува трайна тенденция към унифициране .Тази тенденция е институционално осъществена в правота на ЕС.
ПРАВНИЯТ НОРМАТИВЕН АКТ
Той от своя страна е родово понятие. Включва множество видове източници на правото. Всички те носят двете му характеристики – има писмено-документална форма и винаги се приема и влиза в сила по определена процедура. Той е основният и най-важен юридически акт. Успоредно с него като нормативно битие на правото съществуват още актовете на правоприлагане, наричани още „индивидуални актове”, защото не съдържат правни норми, а единствено индивидуални предписания. Тези актове се приемат от редица държавни органи, но най-вече от административните – МС, отделните министри, областните управители и други. Освен ПрНА и актовете по правоприлагане третият вид юридически актове са актовете по индивидуално регулиране на обществените отношения (договори) – не международните, а между местни физически или юридически лица. Чрез тях те се споразумяват относно престиране на благо/услуга срещу определено възнаграждение. ПрНА е носещата конструкция на цялостното нормативно бити. Ако другите актове му противоречат, те са недействителни/нищожни. Има три вида нормативни актове.
6. КОНСТИТУЦИЯТА КАТО ИЗТОЧНИК НА ПРАВОТО
Основен източник на правото е конституцията. Всички други юридически актове трябва да бъдат съобразени с нейните изисквания. Тя е основен източник, защото:
1) регулира най-съществените обществени отношения в четирите сфери на общ. живот
2) извежда на преден план основните права на личността в тяхното разнообразие. Те биват права на човека и права на гражданина. Първите са естествените права на личността (разкриват биосоциалната същност на човека). Вторите разкриват политико-правната принадлежност на едно лице към дадена държава.
3) определя формата на държавно управление, която от своя страна е основен фактор при разпределение на правотворческите функции на държавата
4) определя формата на държавното устройство – административното деление
5) определя правомощията на държавните органи (централни и местни) на принципа на разделение на властите
6) притежава висша юридическа сила и непосредствено действие на конституционните норми
7. МЕЖДУНАРОДНИТЕ ДОГОВОРИ КАТО ИЗТОЧНИК НА ПРАВОТО
След конституцията по юридическа сила са международните договри, които се сключват по конституционен ред, ратифицирани със закон от Народното Събрание и обнародвани в Държавен вестник. Така те стават част от вътрешното законодателство. При противоречие между вътрешното право и международните договори, предимство/примат имат последните. Всички останали източници на правото трябва да се съобразяват с международните договори. Особено актуално е мястото им в момента във връзка с приемането ни в Европейския съюз.
8. ЗАКОНЪТ КАТО ИЗТОЧНИК НА ПРАВОТО. ВИДОВЕ ЗАКОНИ
1) Законите, с които се отменят, изменят или допълват отделни разпоредби на конституцията – за да влезе в сила закона за него трябва да се гласували
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://download.pomagalo.com/85329/d...+biznesa/?po=5
това ми трябва за утре..дано успеете до довечера за да мога да го препиша
...БъДеТе Себе Си, ЗаЩотО ВсичКо, кОеТО се ПовТаря ГуБи СвОя ЧаР...
Доверието или подозрителността е печеливша стратегия в бизнеса
Подозрителността е водеща стратегия в бизнеса . Бизнеса си е бизнес . Едно от важните правила е да не допускаме подчинените близо до себе си . Не бива да се доверяваме наивно на никого , защото всеки би се опитал да ни излъже или да ни измами , за да ни измести или да изкара пари от това . Не бива разсъждаваме като деца и да вземаме всичко за чиста монета , а всичко трябва да обмисляме , защото винаги може да бадем излъгани или подведени . Доверието не се дава на всеки , а само на този който го заслужава и който се е доказал . Но винаги трябва да си имаме едно на ум , защото почти винаги предателите са тези които ние смятаме за приятели и в които сме убедени , че никога не биха ни предали , както гласи една поговорка „ Не се пази от враговете , а от приятелите които са до теб ” . Защото от враговете можеш да очакваш постъпка в твоя вреда и си подготвен за това , а на приятеля се доверяваш , споделяш и не се съмняваш в него за подобно нещо . Доверието си можем да дадем на някого който е зависим от нас и ние да не бъдем предадени и да сме добре . Но към всички трябва да сме подозрителни и предпазливи и най – вече предпазливи за да сме в очакване , че може да бъдем измамени . На никой не трябва да се доверяваме напълно , има неща които никой не бива да знае , например такива от които ни зависи бизнеса . В бизнеса всичко лично . Трябва да не се съобразяваме с нищо и да се стремим да печелим повече и повече. Защото както знаем поговорката ” Колкото и далеч да си стигнал спреш ли другите ще те смачкат . В океана на бизнеса е пълно с акули , има правила , можеш да бъдеш поведен по течението и да загубиш всичко , но и може да спечелиш много . Рецептата на успеха е най – вече опита в дадена насока , но не и на последно място правилната преценка на нещата . Винаги трябва да сме готови за обрат на нещата и за изненади , защото те никога не са изключени и невъзможни . Винаги трябва да сме подготвени за всичко с резервен вариант . Но не е лошо и да се рискува ,но предпазливо , защото там може да се крие съкровище , но и змии . Няма бизнесмени цял живот играли на сигурно и да са постигнали много голям успех , защото в дъното на мътната вода може да се крие съкровище , големия успех в живота ни , но и края на бизнеса ни фалита . Но до колко трябва да се доверяваме на интуицията си или още шестото си чувство , това е наш избор и решение . Лесно спечелените пари могат да бъдат загубени много лесно , но това важи и за парите спечелени с много труд и пот на челото . Възможно е винаги да стане преврат на нещата и да загубиш много за секунда или да спечелиш много . Затова е добре да сме мнителни към всеки , за да не направим грешна стъпка от която да зависи целия ни бизнес и това което сме градили с години да го изгубим за секунда . Всички наши стъпки и решения трябва да се обмислят внимателно . В тази среда няма приятели или това са 1% на 100 . Дори и преди това да сме били големи приятели с даден човек , когато вече сте съдружници или имате общ бизнес или общи интереси хората се променят и се превръщат в егоисти , като стават алчни за пари . За това по принцип хората гледат да не взимат роднини и близки на работа , нито пък да правят общ бизнес , защото по принцип съдружниците накрая се разделят и се скарват заради бизнеса . В бизнеса никои зависим от това ти да си зле и по този начин той да изкарва повече пари не би тръгнал да ти помага когато си паднал . Би ти помогнал само някой които на когото се засягат личните интереси и някой който от цялата работа ще има лична облага . Затова трябва да сме много хитри в тази сфера , за да знаем на кога ние самите да помогнем ако има нужда от нас и от кого ние бихме имали изгода . Но не бива в никакъв случай да ставаме алчни и да мислим само за пари , не бива никога да забравяме приятелите си когато сме на върха на успеха и хората които са ни помогнали по пътя . Не бива да се надуваме докато се изкачваме по планината на успеха и да се държим лошо с хората които срещаме по пътя защото имаме повече пари , по – успели сме или каквото и да било . Защото ако паднем , от което никой не е застрахован , на връщане ще срещнем същите тези хора и тогава те може да са стигнали по далеч от нас самите където сме били . И може точно тези хора или човек с който сме се отнесли зле да е единствения човек който може да ни помогне да се изправим на крака и отново да тръгнем да се изкачваме по високата и стръмна планина на успеха . Колкото и далеч да сме стигнали в бизнеса и колкото и да сме богати , не трябва да се променяме никога и да се държим зле с хората които не са от нашата среда , защото по този начин ще загубим приятелите си и хората , които ни уважават и държат на нас . Защото всички сме хора независимо дали сме бедни или богати . И това няма значение за да съществува приятелство между хората . Защото хората не се оценят по това дали са богати за да бъдат двама човека приятели , а по това дали държат един на друг .
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Ако можее това
http://download.pomagalo.com/220668/...=17584172&po=2
Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!
Здравеите! Обра6там се към вас с молбата ако може някои от вас до утре (01.12.2009 )да ми изпрати интерпретативро сачинение на тема "Вълненията на лирическия Аз , разкрити в стихотворението "Да се завърнеш в бащината къща"на Димчо Дебелянов "
МНОГО ВИ СЕ МОЛЯ ТОВА МИ Е ЗА КЛАСНА А ЗА ПРАВ ПАТ МИ СЕ НАЛАГА ДА ПИША ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВН О САЧИНЕНИЕ
ИСКАМ САМО ДА ВИДЯ КАК СЕ ПИШЕ И САМА ЩЕ СИ ГО НАПИША
\
Ами , много лесно имаш - увод , теза , доказателствена част и заключение (някои казват тезата + док.част = изложение).Просто напиши някъде и чичко google ще те просветли.Другото е просто си кажи, че ти трябва за да има откъде да препишеш на класното , което пък ме кара да си мисля къде отива младото поколение когато не може да изрази теза и да я обоснове...
Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!
Ще може ли тези теми:
http://download.pomagalo.com/343291/...glasena+gusla/
http://download.pomagalo.com/67761/i...17673496&po=34
http://download.pomagalo.com/15804/o...=17673704&po=1
http://download.pomagalo.com/93797/b...=17673704&po=6
http://download.pomagalo.com/54734/g...=17673704&po=7
http://download.pomagalo.com/151355/...=17673704&po=9
http://download.pomagalo.com/184668/...=17673840&po=2
http://download.pomagalo.com/392638/...=17673840&po=6
http://download.pomagalo.com/285218/...17673840&po=10
http://download.pomagalo.com/163415/...=17674025&po=2
http://download.pomagalo.com/67761/i...=17674025&po=3
http://download.pomagalo.com/83239/l...=17674123&po=4
Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.
http://download.pomagalo.com/8872/tr...+na+don+kihot/
tnx predvaritelno
Немили-недраги
В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазва41 т копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България
Идеалите и стремежите на хъшовете,разкрити в речта на
Странджата
Идеалите и стремежите на хъшовете,разкрити в речта на Странджата (Съчинение разсъждение върху III-та глава на повестта “Немили-надраги”) Повестта “Немили-недраги” изобразява съдбата на българските хъшове в Румъния-тяхното мъченичество и страдание, техния героизъм, съкровени мечти и идеали. Голи, гладни, бездомни, народните страдалци често дирят подслон в кръчмата на Странджата. Там те намират роден дом, добра дума, утеха, там живеят в скъпия за тях свят на спомените и мечтите. Странджата е не само благодетел, а обединител и вдъхновител на мъчениците поборници. Неговата патетична реч в трета глава на повестта създава духовен портрет на хъша-на неговото славно минало, страдално настояще, на мечтите му за величава смърт в името на отечествената свобода. В момент на изпитание, когато страстите в наболелите души на героите се разгорещят и се разгорят остри спорове, мъдрите слова на Странджата ги успокояват и им дават духовна сила да преодолеят униженията в чуждата страна, защото им припомнят идеалите и стремежите, на които са посветили живота си-“освобождението на България; ни повече, ни по-малко”. Странджата е вдъхновител на хъшовете. В трета глава на повестта “Немили-недраги” той се явява обединяваща фигура сред другарите си, която излъчва човешко достойнство и гордост, каквито трудно се запазват в тежките емигрантски години. Във възникналия спор Странджата се намесва умело със своята реч, като създава ред у озлобелите си събратя и като им дава духовна сила да преодолеят униженията в чуждата страна. Знаменосеца защитава Димитрото, защото за него той е юнак, защото се сражава за отечеството: “Народен, като вас! Аз го видях в битката... юнак е, нямате право...”. В речта на героя чрез риторичните въпроси, обръщения, възклицателни изречения е внушено силното вълнение на възрастния хъш. Речта му разкрива славното и непризнато минало на хъшовете, тежкото им настояще, стремежите и идеалите им да живеят в свободна България, като свободни хора. В първата й част Странджата кара своите другари да си спомнят за славните си битки и така събужда надежда за свобода в душите им, защото за хъшовете тя е най-значимият човешки идеал, заради когото са принудени да понасят студенината на “чуждите”. В завладяващата си реч Странджата не отрича мизерното настояще на българите в Браила, изпълнено с болка от бездействието, а напротив-внушава им, че трябва да се гордеят, че преживяват всички тези унижения в името на своя светъл идеал. Старият хъш признава, че животът им в Румъния е мизерен и го сравнява с този на хората в Бълтария, където българите са “хилядо пъти по-зле” и където народът “пищи кански в робство и няма какво да стори”. Това сравнение вдъхва надежда и дава духовна сила на хъшовете да се борят за свободата на родината и да избавят българския народ от робската му участ. Ако в отечеството народът е поруган и обезверен, то хъшовете имат най-ценното-свободен дух и желание за борба. Окрилят ги мечтите за свободата на родината, подкрепят ги в саможертвените им дела, защото “Народ без жертви не е народ”. Саможертвата е нравствена ценност, проявеният героизъм- път към свободата-висш идеал за хъшовете. В речта си Знаменосеца внушава на другарите си, въпреки че се ск! итат гладни, болнави и измъчени, все пак са свободни, и че докато имат “ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си” трябва да следват идеала си-отечествената свобода. Така хъшовете забравят озлоблението си, несгодите и униженията. За да внуши още повече величието на тяхната саможертва и за да им напомни идеала, Странджата представя оптимистичен финал на завладяващата си реч. Най-съкровената мечта на патриотите е да умрат в името на родината. Знаменосеца им вдэхва надежда, че тя ще се сбъдне:”И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици”. Романтична вяра и пророческо предчувствие излъчват пламенните думи на Странджата:”Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!”. С тези думи той отново възпламенява в сърцата на младите българи огъня на жаждата за решителната битка. С речта си старият хъш събужда у озлобените души на другарите си надеждата и патриотизма. Тази ентусиазирана и завладяваща реч буди възхищението на хъшовете пред Странджата. Тя облагородява и възвисява емигрантските души. Благорадение на нея патриотите забравят злобата и отново си спомнят идеала-свободата на България ”ни повече, ни по-малко”. Песента “Тръба звучи, Балкан стене” внушава, че героите са възвърнали загубаното си самочувствие и е израз на желанието им за изява в освободителните борби. Чрез развитието на действието в трета глава и най-вече чрез речта на Странджата, която е своебразен идейно-емоционален център на творбата, Вазов дава възможност на читателя да надникне в най-съкровените кътчета на хъшовската душа, разкрива му богатството от благородни копнежи, скрити там. Словото на най-достойния сред тях-Странджата, поддържа пламъка на чистия патриотизъм в душите на изстрадалите мъченици.
Защо Македонски е незабравим образ ?
В повестта “Немили -недраги” Иван Вазов изобразява героичното време и героични характери. Неговите хъшове са едни от най-светлите образи в художествения свят. Те са насители на простото величие на обикновените хора от народа . И сред тях Македонски, който спечелва нашите симпатии с дълбокия патриотизъм и саможертва в името на интересите на народа и родината, със смелостта и ловкостта, с бързия съобразителен ум и умения да се справя бързо в усложнени ситуации.Македонски остава незабравим образ в повестта, когато Вазов го разкрива сред другарите му. Неговото присъствие винаги е свързано с шумни спорове и диалози, с много действителност и приземяване. Героят силно ни спечелва с борческото си минало : “. . . бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония . . . . смелият революционер ни завладява с външността си. с израза на очите му - “лукави дръзки “ писателят внушава гъвкавия му съобразителен ум, а с едрия ръст - голямата физическа сила. сред своите другари Македонски има до! стойно извоювано място. той дели с братята си по съдба лишенията и несгодите. грабва съзнанието ни с дълбокото чувство на другарска взаимопомощ: “щото е мое, то е и твое “. Особено силно Македонски спечелва нашите симпатии и любов с героичния си подвиг при преминаване на Дунава . Ползващ се с доверието на своите другари и на опитен революционер, на събранието у Владиков, всички хъшове му възлагат съдбовната и отговорна мисия да занесе писмото на Васил Левски. В широк повествователен план Вазов успява да разкрие подвига на героя си и да внуши неговото величие и обаяние. Героят не се страхува да отдаде живота си в борба, защото изцяло го е посветил на народното дело. За да внуши по-ярко чувствата на достоверност за събитията и да ни направи съпричастни на повестта на Македонски, Вазов посочва точно датата и часа на случая “20 февруари, 9 или 10 часа”. Героят действа в конкретна обстановка.Майстор на словото, Вазов е осъществил едно подробно описание на студената нощ, за да по! дсили възприемането на героя и да утвърди обаятелния му подвиг! . С няко лко детайла, творецът разкрива предпазливостта на революционера, обрекъл се на конспиративно дело: “Той сега се беше предрешил на същ селянин с гугла и влашки кожух”, с револвер в ръка. Македонски не загубва нито за миг самообладание и е готов да изпълни достойно поставената задача, с което още по-силно и по-дълбоко ни пленява неговото психологическо състояние. Вазов постепенно усложнява обстановката. Първото препятствие, което трябва да преодолее “черната ивица”, “не замръзнала вода”, простираща се “надлъж по течението на Дунава”, Македонски решава благодарение на своята съобразителност. Умело инсценирания диалог с влаха е средство, чрез което писателят утвърждава обаятелната сила на революционера. Той предизвиква възхищение с решителността си, през трупове да премине, но да изпълни поставената задача. Отношението на Македонски към влаха е естествено, човешко, доброжелателно. Борецът не е злосторник, но няма право заради една дъска да провали делото. Преминаването на “инсце! нирания мост” е силно напрегнат момент, чрез който Вазов предизвиква в сърцата ни още по-голямо преклонение и благоговение.Много ярко Македонски се запечатва в съзнанието ни с поведението си на българския бряг. Вазовият революционер излага живото си на още по-голям риск. Ние живо се вълнуваме от неговата съдба, неволно изтръпваме при вида на турския караул, избегнатата среща със солдатина е равностойна на разминаване “лице в лице със смъртта”. След двучасово престояване в долчето, той успява “пълзешком” с прибежки да достигне невредим къщата на баба Тонка. Вазов ярко и подробно разкрива поведението на героя си, за да внуши изключителния му патриотизъм и обаятелна сила. Посрещането у баба Тонка е на-добрата награда за бореца. Македонски е горд от изпълнената задача и за това е кратък. Репликата: “Никой убеждава, че в момента няма никаква опасност за живота на Македонски и революционното му дело. В нея звучи задоволството на хъша от достойно изпълненото дело. При преминаванет! о на Дунава Македонски най-силно се утвърждава като патриот и ! борец. Т ой ни вълнува неотразимо със силата, родолюбието и героизма си. Вазов недвусмислено убеждава, че Македонски е един революционер, хъш, патриот доживял до победата. Завинаги оставаме покорени от силата на обаянието му. Героят на Вазов се превръща в пример за героизъм и саможертва.Постъпката на Македонски се равнява на подвиг. Подвиг - в името на една заветна цел - свободата.
Смъртта на Странджата - една свята смърт
Повестта “ Немили-недраги” на Иван Вазов, създадена в края на XIX век, увековечава паметта на героите, отдали живота си в борбата за освобеждението на родената от турско робство. В V-та глава писателят рисува покъртителна картина- как умира един стар хъш, изоставен от почти всичките си другари, за които е бил водач и икона. Гибелта на стария знаменосец е една свята смърт, въпреки че той не загива в битка за свободата на България, а умира в мизерия, далеч от отечеството. Последните му мисли са мисли за родината, на която той е посветил всичко. В последните минути на своя живот хъшът запазва най-светлите си мечти и стремежи, и завещава на другарите си знаците на свободата- мемоар и къс от знаме. Смъртта на Странджата е достоен завършек на един достойно изживян живот и последен урок по родолюбие за младита хъшове. Към разказа за последните мигове на Странджата и за неговата смърт писателят пристъпва чрез описание на кръчмата. Худажествените детайли градят представа за самота и създават предчувствие за трагичен край “...съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разтройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. В обезлюдения дом, където хъшовете са мечтали за нови подвизи и слава, при болния хъш е само Бръчков. Явно гладът и нуждите са се оказали по-силни от съчувствието към страдащия. Странджата понася физическо страдание: лицето му добива “смъртна бледност”, очите му са “избистрено и необикновено лъскави”, гласът му е”слаб и пресеклив”. Този вид е мъченически. Но още по-голямо от физическото страдание на хъша е душевното. За един герой като него болничното легло е недостойно смъртно ложе. Последните мигове от живота на героя са свързани със спомени за минали битки. Той говори “само за битките в Стара планина” и за”хъшуванията си”. Странджата е неутешим, че смъртта го стига в чуждата страна, грохнал от болест, забравен и изоставен. Той се чувства самотен и страда, защото неговите приятели не са до него в предсмъртния му час. Хъшът тъгува и затова, че няма да доживее, за да види как най-съкровената му мечта-свободата на България, ще се сбъдне. Въпреки болката, че не е изпълнил докрай мисията си, Странджата очаква смъртта с гордост и достойнство: той я очаква като “своя гостенка”, защото патриотизмът на героя не може да бъде победен от смъртта и защото смъртта не веднъж е съпътсвала този горд и самоотвержен човек. Знаменосецът не умира напразно, защото в очите на Бръчков той завинаги остава герой. Младият хъш успокоява Странджата с признание, което България му дължи: “България няма да забрави своите храбри синове”. А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Старият хъш завещава на Бръчков мемоар и къс от знаме, защото той е единственият, който е до него в този момент. Тези величествени документи, сами по себе си свещени за революционера, стават за Бръчков още по-святи заради посвещението от такъв герой, какъвто е Знаменосецът. Странджата завещава на младия хъш не само спомена за своето минало, но и своята мечта- свободата на България. Целувката върху знаме! то и мемоара е прощална с живота и завет към младежа: “Помни Странджата! Умри за България!...”. Смъртта на Странджата е свята, защото той умира като родолюбец с единствената мисъл, че това трябва да се случи не на чужда земя, а в Балкана, в битка за свободата на родината. Смъртта му е свята и защото е подчинена изцяла на вярата, че България ще бъде свободна. Тази смърт е пример за подражание.
. Македонски по пътя на патриотичната си мисия
Македонски по пътя на патриотичната си мисия (съчинение-разсъждение) Вазовата повест “Немили-недраги” пресъздава атмосферата на най-българското време. Време, в което достойни и родолюбиви българи посвещават живота си на патриотичния дълг в името на свободна България. С преклонение патриархът на нашата литература разкрива възвишения образ на хъша- старадалец и мъченик в чуждата страна, но истински родолюбец,когато с носталгия си спомня родината, и самоотвержен революционер в моменти на изпитание. Такъв е и Македонски, най-колоритния и пълнокръвен образ в повестта, който завладява с магнетичното си присъствие и героични постъпки. “Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта”- с тези думи героят най-точно характеризира себе си. Пред трудното ежедневие той е по човешки слаб. Често постъпките му са осъдителни- краде, лъже, лесно се разпалва, не уважава чуждото мнение. Но в десета глава на повестта Македонски показва безрезервната си отдаденост на всяка революционна задача. Слаб пред лишенията, хъшът се възвисява до героичен подвиг, за да доведе до успешен край мисията си- да премине Дунава през ледовитата февруарска нощ и да предаде революционно писмо на Левски в Русчук. В този драматичен момент на върховно изпитание героят забравя страха, себе си, готов е на саможертва, за да опази достойнството си на изпитан в борбата революционер. Преодолява много препятсвия като проявява смелост и решителност, съобразителност и издръжливост, духовна сила и себеотрицание. За да премине през Дунава и за да изпълни мисията си, Македонски тръгва в една студена февруарска нощ. Замръзналата река, с “вкаменени и безчувствени гърди”, крие непреодолима заплаха и създава усещане за самота, страх и отчужденост. Зловещите ледени вихри на безмилостния вятър, които приличат на “погребално пение на един мъртвец”, създават усещане за близка опастност. В нощта “дрезгавия мрак”създава чувство на тъга и потистнатост. Зловещата пейзажна картина създава тягостно предчувствие. В такава мразовита нощ може да издържи само човек, решителен, съобразителен, издръжлив и с духовна сила, който знае каква задача трябва да изпълни. Преди да започне мисията си Македонски стои неподвижен на влашкия бряг с очи, вперени в отсрещните караули. Хъшът не помръдва нито за миг и стои като “замръзнал на поста си солдатин”. Този портрет внушава смелостта, решителността и находчивостта на героя. Македонски поема към отсрещния бряг без колебание и страх, защото е решен да изпълни една смъртно опасна и рискована мисия, която ще приближи часа на мечтаните битки и свободата на България. Решителността и смелостта на хъша му помагат и да е непоколебим, да преодолее неочакваното препятствие, което се появява пред него: “една черна ивица... един вид тясна река”, която не е замръзнала. Когато героят се изправя пред незамръзналата водна бездна, пред него не стои въпросът, дали да се откаже, а как да продължи напред. Без да губи време и самообладание, героят бързо взима решение и се връща назад. В този момент е важно само едно- на всяка цена да изпълни задачата. Нищо не може да го спре: “Някакво вдъхновение, види се, му дойде”. Той решава да откърти една дъска от пуста на пръв поглед дъсчена колиба. Глаголите, които използва Вазов, подчертават неговата непоколебимост- “пусна тоягата”, “посегна към стряхата, хвана една дъска, ... дръпна я, разклати я, дигна я нагоре”. В този момент Македонски е готов да се справи със всяка трудност. Появата на румънеца е второто неочаквано препятствие, но хъшът не се спира пред нищо. Завидна е бързината, с която той взима решен! ие за действие. В конфликта с влаха героят опитва всичко- и заплаха, и молба, и отстъпчивост, и груба физическа сила. Македонски дори предлага да си плати дъската, но не и да си тръгне без нея. Той, който никога не плаща доброволно, сега изкушава влаха с висока цена. Очевидно отговорната задача го е променила. Доказателство за това е и, че хъшът приема спокойно обидите “разбойнико!”, “харсъз”. Той дори говори “ниско” и нарича румънеца “побратиме”. Благодарение на съобразителността и смелостта си Македонски надделява над неотстъпчивия влах. Със засилената употреба на глаголи авторът внушава драматизма на ситуацията: “стана прав, хвана дъската... опря си крака... измъкна я... ,издигна я...” и я стовари по главата му с една страшна сила. В този момент хъшът убива румънеца, без да мисли за последствията. Ненужно е това престъпление, но обстоятелствата го налагат, защото революционното дело е в опасност, а то е най-важно в този момент. Мисълта за него дотолкова е завладяла съзнанието на Македонски, че той без да има време за размисъл се устремява напред към черната ивица незамръзнала вода. След като хъшът се изправя отново “пред зеющата яма” внимателно хвърля дъската на двата бряга на водната бездна и знаейки, че една нищо и “никаква случайност, едно малко кривнуване” може да го провали, той не се отказва. Преди да стъпи на дъската, Македонски за пръв път от години се прекръства, прави го с желанието да бъде подкрепен в мисията си. Хъшът, човек със силна воля и твърд дух, за пръв път от години търси упование в Бога, но не за живота си се страхува героят, а за това, че ако загине той, загива и патриотичното дело. В този момент човешката воля не е достатъчна. Трудностите, които Македонски преодолява благодаре- ние на силния си дух, не свършват с преминаването на реката. На другия бряг го очаква заплаха от турските часови и от замръзване. Тези опастности хъшът преодолява благодарение на смелостта, съобразителността и хладнокръвието си. Героят запазва самообладание и изчаква с “ напънат слух, с опулен взор и без дихание” да се отдалечи турския караул. Природното описание допълва представата за страшното изпитание, на което е подложен героя. Чрез градацията на епитети- “намръщено небе”, “грозно, мълчаливо, застрашително”, Вазов подчертава самотата на Македонски в неговото благородно начинание. Събрал силите си, преодолял болката, хъшът отново се устремява към крайната цел. По пътя към дома на Баба Тонка Македонски прилича “ на един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете”. Чрез това сравнение писателят внушава решимостта и силата на героя да извърви докрай пътя, да изпълни делото си. В края на патриотичната си мисия Македонски пристига в дома на Баба Тонка и на въпроса й:”Кой си ти?”, той отговаря с гордост и достойнство:”Твой син”. В отговора му са събрани и удовлетворението от изпълнената мисия, и гордостта от преодолените препятствия, и естественият страх, и радостта, че именно той е съумял да извърши всичко това, и чувствата на синовна привързаност към отечеството. В лицето на Баба Тонка хъшът вижда родината майка и с гордост показва своята саможертвена любов. В нощта, когато преминава замръзналата река, Македон- ски се разкрива като смел патриот. Определената цел го подтиква да даде най-доброто от себе си. Рискувайки живота си, той доказва, че скиталчеството в Румъния не е превърнало хъшовете в бездейни страхливци, че не са забравили своя идеал- свободата на отечеството.
Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят
Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят (съчинение разсъждение върху I и II глава на повестта “Немили-недраги) Вазовата повест “Немили-недраги” е картина на една епоха, вълнуваща биогра- фия на едно поколение, оставило светла диря в историята ни. С много любов Иван Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния като изгражда незабравими образи на тези мъченици и герои за свободата на България. Те са различни хора, но обединени от мисълта и любовта към родината, от готовността да жертват живота си за нея. В първа и втора глава на повестта “Немили-недраги” Вазов представя мрачното и унизително настояще на българските емигранти в Румъния, и светлите им надежди да се борят за свободата на България. През това мизерно и недостойно съществуване любовта на българските хъшове към отечеството ги крепи. Тя е тяхната хъшовска сила в един чужд свят, която им помага да съхранят човешкото си достойнство, да запазят вярата и надеждата си, че отечеството им ще бъде свободно. Представата за страдалческия живот на хъшовете в чуждата страна е заложена в самото заглавие на творбата- “Немили-недраги”. Тежкото и мрачно съществуване на българските емигранти е внушено и от пейзажа, с който започва повестта. Градът е потопен в мъглата на еднообразието. Той е мрачен и неприветлив. Метафоричните глаголи и епитети в пейзажа: “влажна”, “мрачна”, “пустееха”, “напластила”, “задушаваше с отровния си дъх” изграждат картина, която внушава трагизма на житейската участ на героите. Единственото място, където хъшовете намират спокоен пристан в нерадостната си съдба, спасение от студа и глада, е в кръчмата на Странджата. Описанието на обстановката потвърждава тежкия живот на хъшовете. Изразите “дълбока изба”, “подземие”, “полуразбита лампа” внушават, че това помещение е негодно за живот и насочват към мизерното съществуване на героите. Мизерията напомня за студения пейзаж навън и отново създава чувство на потиснатост. Ярък е контрастът между мрака навън и светлината от прозорчето в кръчмата на Странджата, светлина, която създава усещане на сигурност, уют и топлина. Тя ни отвежда към един друг свят- на хъшовете, който те изграждат, за да могат да надживеят несгодите във враждебната страна и да съхранят своето мъжество, гордост и човешко достойнство. В този свой свят на идеали те се чувстват истински свободни. Там могат да мечтаят, да изявят истинската си духовна същност и да споделят искрената си любов към родината. Представата за тия героични български мъже се дообогатява и от пряката портретна характеристика. Робството е оставило своя отпечатък върху външността им- те са страдалци, облечени в дрипи, бледи, изнемощели от недоимъка. Чрез страданието, на което се подлагат, тези герои доказват любовта си към отечеството. Но въпреки трудностите хъшовете са запазили светлия си оптимизъм, героизма си, чувството за чест и достойнство и преклонния си гняв. Споменът за скъпото отечество е жив и ги крепи н тежките дни. За да ни внуши още повече преклонението и любовта на хъшовете пред България, Вазов спира читателското внимание върху надписите на кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки: “Българский лев”, “Филип Тотю, храбрий Български войвода”, “Свободна България!!!”. Те са свързани със славното минало на хъшовете , със съкровените им мечти за бъдещето .Надписите са израз на дълбоката и чиста любов към родината и на силната им омраза към турците. Изображението на османец с “изчовъркано” око или на застрашен “чалмоносец” от сабята на хайдутин са плод на готовността за изява в националните борби. Всичко това е израз на вярата в освобождението на родината и на дълбоката обич към нея. Доказателство за любовта на хъшовете към България са и литографическите картини, окачени по стените в кръчмата. Те напомнят за героичното им минало и така възвръщат загубеното им самочувствие на достойни хора и българи, дават им сили да понесат тежкото настояще, напомнят им идеала-“свобода или смърт”. Тези думи са изписани под една от литографичните картини, на която е изобразен Странджата-достойният патриот, съдържател на кръчмата. Възрожденската живопис увековечава героите и те остават в паметта на народа. Не само литографическите картини напомнят за героичните им подвизи. Те водят интригуващи диалози свързани със славното им минало, към което не могат да останат безучастни, тъй като то е тяхна обща съдба. Вазов описва един енергичен диалог, в който хъшовете спорят. Този разговор внушава несломимите хъшовски характери и бурните им души. За героите е необходимо да си спомнят едни и същи моменти от миналото, които да ги крепят и да ги накарат поне за малко да забравят суровата реалност. Хъшовете се чувстват самотни и отхвърлени в чуждата земя. Българските емигранти успяват да преодолеят мизерията, самотата, глада, мъката към близките и страданията благодарение на образът на родината и на обичта им към нея. За да подчертае любовта към отечеството като движеща сила на живота в тежката чужбина, Вазов си служи с лирическо отстъпление. В него чрез риторичните въпроси поетът внушава огромната носталгия на хъшовете по изгубените близки, роден край, бащино отечество: “Докога ще продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?”. Образът на родината е одухотворен и олицетворен в техните мечти и спомени. Тя е онази разбираща ги, скърбяща, изоставена майка, за която всеки хъш страда. Патриотите изпитват силна и искрена обич към отечеството. Като ярък израз за любовта им приемаме и тълкуваме израза: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!...”. Тежко е за патриотите да бъдат до родината, а да не могат да се з! авърнат в нея: “Една крачка само- в нея си, един вик само-ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!”. Желанието им да се върнат в България е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като “една бара”. За хъшовете родината не е само географско понятие, а жив образ, близък и скъп. Българските емигранти мечтаят да се завърнат в родината и да участват в борбата за освобождението й. Сънят на Бръчков във втора глава най-красноречиво очертава мечтите, стремленията на хъшовете. В съня си младият човек не само наблюдава битката, а и участва в нея. През героизма и саможертвата минава пътят на хъшовете към свободата и безсмъртието. За да дочакат този звезден миг, те доброволно понасят страданията и трудностите. Това ни дава основание да кажем, че животът в Румъния е жертва в името на България. Трудното и страдалческо съществуване превръща думите на хъшовете в светци. Те са поставили пред личното си благоденствие свободата и любовта към България, любов, която ги крепи, която е хъшовската им сила в един чужд свят! Така те остават в паметта на народа като висш пример за подражание. Това е знак за гордост и преклонение пред паметта на хилядите борци, за които любовта към отечеството и свободата е най-висшата човешка ценност
Повестта “Немили-недраги” и драмата “Хъшове” от Иван Вазов
Повестта на Вазов “Немили-недраги” е била четена и все още се чете с оглед на “верността й с истинския живот, с фактовете, събитията и обстоятелствата” /П. Пешев, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец”, кн.Х, 1884 г./. Миналото обаче не е обект на безпроблемно съхраняване, то подлежи преди всичко на интерпретиране, така че целта на текста е да наложи една интерпретация, която да изрича “истината” за него.
Ето защо “вход” към света на миналото са различните му речеви практики. Заглавието на повестта цитира представителното за революционния “речник” на времето Ботево стихотворение “На прощаване”, т.е. насочва към един текст, който спори върху интерпретацията. Повестта на Вазов се включва в спора по името и неговия смисъл. Драмата “Хъшове” изнася името в заглавието си, за да уточни смисъла му в разноречието.
Повестта въвежда революционно-пропагандния “език” на миналото от дистанцията на настоящето. В срещата на настоящето с миналото значенията на думите и техните употре*и трябва да бъдат разяснявани. Повествованието трикратно огражда в кавички думата “народен”, за да отбележи принадлежността й към “речника”. Повествователят се държи като преводач-посредник между минало и настояще. От друга страна обаче можем да разпознаем иронията му по отношение на употре*ата на думата. Думата “народен” е модна. Измерение на патриотизма са “гръмливите или безсмислени” надписи по браилските кръчми, изображенията, квалифицирани като “много обикновена и първобитна живопис”, гръмките прякори. “На мода по онова време” се оказва определен тип поведение и говорене.
Думата “хъш” също принадлежи на модния революционен “език” и се нуждае от разяснения. Проблем на разбирането възниква не само в диахронията минало-настояще, разночетения са налице вътре в рамките на самото минало. Героите на Вазов са “немили-недраги” преди всичко в неразбирането на своите и чуждите.
Битието на хъшовете и името “хъш” трябва непрестанно да бъде “превеждано” и да се “самопревежда”. Героите, които си дават това име, също се нуждаят от разяснения на значението му, от припомняне/произвеждане на смисъла му. Речта на Странджата може да бъде тълкувана като стратегия по производството на смисъла, по установяване на “речниковото значение” на думата /“...А хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”/ Употре*ата на съответния “език” сама по себе си вече огражда територията на хъшовското.
Предоставяйки смисъла, речта на Странджата осъществява трансформацията на “устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха” във “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава – не като другите смъртни”. Благодарение на словото Бръчков успява да види в Македонски, който вече го е обрал на карти, “человек благороден, человек голям”. Речта на Странджата трансформира модния патриотизъм в “чист патриотизъм”.
“Кръщението на Бръчков в хъшовството” се извършва по аналогичен начин – чрез употре*ата на “език”, различен от този на повествователя. Повествователят и Македонски казват доста различни неща за пристигането на Бръчков в Браила: “Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник – той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото”, твърди повествователят. ”Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. /.../ Той е наш брат и достоен син на майка България”, твърди Македонски. Повествователят като че ли въобще не знае за сърцето, което “не трае да гледа турчин, че бесней...” Докато Македонски е познавач на поезията не само защото “с догматическа увереност” се изказва относно римата в сатирата на Попчето, а и защото скрито и явно цитира поезията на Бръчков/Ботев: “Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през “тиха бяла Дунава”, както ти си го писал в книгата си...” Така Бръчков се оказва “славен хъш” именно в превода на случилото се на съответния революционно-пропаганден “език”. А и защото владее употре*ата му. Както казва стария Бръчков в драмата “до едно време беше все това четене, па удари на писане!” Показателен за революционно-пропагандния “речник” е списъкът от изрази, които бащата е запомнил: “оковани левове”, “петстотингодишно робство”, “балкански юнаци”, “турски тиранства”. Множественото число в изказа на бащата означава честотата на употре*ата в изказа на сина, втвърдяването на алегориите в клишета.
Речта на Странджата е мотивирана от един спор по “речника”, резултат от “сгрешените” му индивидуални употре*и. Заради усъмняването във валидността на метафората – “народните изедници” “се хранят с потта на сиромасите” - Дерибеев автоматично получава нарицателното “мекере” и в двата текста. Между “мекере” и “народен” се разполага владеенето на “речника”, пък било то и не съвсем “правилно”: на въпроса от каде е забогатял Македонски отговаря “Не от лихварство като Христовича, а с потът на челото си”, под което има предвид нечестна игра на карти.
Че революционният “език” може безпроблемно да функционира без да се съотнася с нещата, става очевидно в драмата. Тук Дерибеев ще трябва да пише дописка от Видин за вестника, редактиран от Бръчков. “Какви новини да туря там?” – пита той. “Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиетата подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи – туряй и имена...” В контекста на такава откровена направа на действителност в словото става проблематично казаното от Владиков в повестта: “Турските тирани са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в “Свобода”. Народът е готов да се дигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка.”
Проблемът за разбирането на този тип социална и речева практика преминава през различните национални езици. ”Бугари беци!” е неразбиращата реплика на зрителите власи в повестта. Драмата ще разгърне този епизод от трета глава в самостоятелна сцена. Тук намерението на Македонски “Тръба ечи” да се изпее “яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султана” получава своя явно неадекватен “превод” /“А какви са тия песни, дето ги ревете?”/ Отговорът на Бръчков изрича неразбирането като резултат на езиковите различия: “тия песни са песни за свобода, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен”. Хотелиерът от повестта и полицаят в драмата обаче се оказват в позицията на “хората”, изговарящи обидно-неразбиращото “нехранимайка излезе” от Ботевото “На прощаване”: “Ще ви предам на полицията като нехранимайко.”; “Скитници и нехранимайковци!” Румънското говорене за българите “знае” Ботевата дума, пък и според списъкът от междуезикови омоними на Македонски, се оказва, че българският и румънският са много сходни езици, така че основания за неразбиране няма. Но румънското говорене явно не “помни” цялото Ботево стихотворение: “Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къща и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги, нямаше да кажеш такива горчиви думи”.
Сръбското говорене за българското също сбъдва Ботевите съмнения относно разбирането: “Българите изведнъж се видяха, че ги третират не като безкористни съюзници, а като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка...” Може би не е случайно, че стихотворинието “Подъл ли е българският народ?” призовава именно Ботев при аргументацията на достойнството. Междуезиковите разногласия всъщност повтарят стария вътрешноезиков спор.
Ботев се появява във фигурата на адвоката и в “Немили-недраги”. Защото един от възможните отговори на директното питане на драмата “вие какво разбирате всъщност под думата хъш” е: “тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш – това е.” В спора върху назоваването, както в повестта, така и в драмата, на “чапкъни”, “вагабонти”, ”сган разбойници” са противопоставени “нещастни жертви” и “народни мъченици”. Тук Ботев се явява във фигурата на адвокат на “чистия патриотизъм” този път в буквалния смисъл, на сюжетно равнище. Повестта му позволява да бъде адвокат и на самия себе си, предвиждайки може би появата на Вазовата статия “Христо Ботев”, в която за него е казано горе-долу същото, което може да бъде казано за героите на повестта и драмата: “у него крайностите в хубавото и грозното се прикасават, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила. Героят у него върви ръка под ръка с нощния касострошител...”/Иван Вазов, “Христо Ботев”, “Денница”, г. ІІ, 1891, кн. 6/.
Ботев обаче може да се окаже и във фигурата на обвинителя. Третата глава на повестта и второто явление от първо действие не само активно цитират Ботевата поезия, те сюжетно следват Ботевото стихотворение “В механата” и статията “Празнуването на Кирил и Методий”, но по-скоро за да променит аксиологията. Тук също “патриотите четат слова и речи”, “пеят “народни” песни, пият, ядат и се веселят”, но тези действия, противоположни на високото свръхдействие у Ботев, легитимират “хъшовското”, независимо от факта, че в изказа на повествователя Ботевото “дух за борба” пародийно означава “хващането за косите” и “давченето”. В някакъв смисъл тук Вазов се оказва в ролята на адвокат на хъшовете след Ботевата обвинителна реч – “В механата”.
Драмата осигурява последния си защитен аргумент чрез “живата картина”, т.е. отказва се от словото и “дава думата” на делата. Във финала си повестта “проговаря” на проблематичния революционен “език” – “тоя лев в Стара планина и тоя герой на Гредетин”, за да упрекне настаящето си, че изтривайки думите от “речника” си, изтрива и една действителност.
Хъшовете – герои и мъченици
В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазват копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България
ИВАН ВАЗОВ - ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Още приживе наричат Вазов "Патриарх на българската литература". Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място 6 нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.
Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското Време не само Като литературна, но и Като Всеобхватна духовна традиция. Превърнал В свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.
Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, Който превърна литературата 6 свое единствено призвание и съдба. Като художник от възрожденски тип, Вазов мисли В подчертано народностни Категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото душевността на своя народ. В многообразието на живота той търси преди всичко големите националноисторически събития. Художествената стихия на Вазов е изображението на социално- битовата и историческата обусловеност на човешкото битие, но Винаги и при всички обстоятелства свързани с България. така творчеството му се превръща в епос за бита и народопсихологията на българина и за историческите сътресения и преломи В националната съдба. Най-представителните творби на писателя са рожба на националния патос- разбиран не само като-прослава, но и Като начин на виждане и възпроизвеждане на света. И това определя подчертано възловото място, Което то заема В нашата литературна история. възрожденските традиции, които то доразвива, се преплитат с нови тенденции, в изключителното математично, идейно- емоционално и жанрово разнообразие мажем да открием основата, или отделни елементи на почти всички явления в българския литературен живот до края на Първата световна война.
В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов няма възможност да получи някакво системно и пълно образование, но неговата любознателност цял живот допълва пропуснатата. Още в юношеските години той се запознава с тогавашната оригинална и преводна литература и у него се пробужда поетически дар. Общо взето,първите му стихотворни творби все още не издават перото на бъдещия майстор на стиха. Неоспоримо доказателство за появата на един истински поет е единствено стихотворението "Борът ", което му донесло и първата популярност. Решителна роля за съзряването на идейните и естетически позиции на младия поет изиграва неговият досег с революционните български емигранти в Румъния. В Браила се среща и с Христо Ботев и неговата пламенна революционност опалва душата му. Завърнал се в родината написва стихотворението "Новонагласената гусла"- израз на една оформена естетическа програма. С тази творба Вазов поема предначертаната си роля на "народен поет", като от този момент нататък неизменно остава верен на своите позиции на гражданин, патриот и демократ. От навечерието на Априлското въстание до самата си смърт писателят отбелязва всички събития в историята на своя народ. Половин век той носи в сърцето си неговите тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Художественото му дело- това е половинвековната история на България, превърнала се в творческа биография на поета. Дните на революционен подем раждат стихосбирката "Пряпорец и гусла", а, трагедията на потушеното въстание намира израз в "Тъгите на България". Първата стихосбирка е непосредствен лирически изблик на масовото въодушевление, дебело до Април 1876 година.
В повечето от своите най - представителни творби, създадени след Освобождението, Вазов се връща към ближото минало, което му дава възможност по-дълбоко да осмисли поривите и борбите на възрожденската епоха. Така той създава цикъла стихове "Епопея на забравените", където повечето творби засягат събития, от които не са изминали и десетина години. В "Епопеята" дистанцията от изобразяваното бреме не е календарна, а идейно - етична - дистанция между две епохи с различни идеали и обществен морал, между две ценностни системи. Тук Вазов изобразява дейците на националноосвободителните борби от позицията на преклонение пред техния подвиг. Творбата е прослава на великото и възвишеното, на големите синове на България и най-хубавите качества на народа. И същевременно като под текст тя е и един горчив упрек към новото неблагодарно и недостойно за великите си предшественици време. Укор, подплатен от възрожденска вяра във възраждащата сила на великите примери. Героите са изобразени във върховни моменти от своя живот, богато се решава не само тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Те се явяват в ореола си на герои, застават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците.
Съвсем различна по своята художествена физиономия е създадената едновременно с "Епопеята" Вазова повест " Немили - недраги ", въпреки че 6 най - общ смисъл ни въвежда в същата тематична сфера на ближното минало. Героите на повестта действат в едно всекидневие, което става история само със своите най - общи черти. В нея споменът на двете Вазови пребивавания сред българските емигранти в Румъния оживява в поредица от колоритни образи, всеки от които живее сам за себе си и същевременно се слива с другите в един ярък образ: образа на българския "хъш" - мъченик и герой.
Творчеството на Вазов от първото десетилетие след Освобождението е преплело героизма и социалната критика в едно непрекъснато противопоставяне и напрежение. И тъкмо за да се разтовари от него създава битово -. хумористичните си творби от това време " Хаджи Ахил " и " Чичовци ". " Чичовци " - това е малкият живот на малките .хора, миналото като всекидневие, историята като бит. " Чичовци " - това значи прости, изостанали хора, но това означава и наши роднини, наши ближи. Вазов се подиграва с тяхното невежество, с тяхната страхливост, но в смеха му няма студенината на отчуждението,а звучат и топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той все пак прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и е далеч от световното културно развитие. Вазов всъщност обича своите "чичовци ", обича ги не защото са кой знае колко добри, а просто тъй - защото техните недостатъци и пороци имат своето историческо обяснение и преди всичко, защото са част от българското, защото са родната среда на неговото детство -изостанала, примитивна, но все пак симпатична.С яркия си национален колорит, с вярно уловената атмосфера на последното десетилетие от робството, повестта вече плътно приближава своя автор до идеята за " Под игото ". Но за да стигне до това върховно дело на своя живот, Вазов трябваше да премине през още едно изпитание - болката по изгубената родина.
в основната си част романът " Под игото " е създаден по време на Вазовото емигрантство в Одеса, под стимула на обзелата духа на писателя дълбока носталгия. Ижристализиралият в спомените му образ на родината го кара да търси по нов начин мястото и смисъла на Априлското въстание. Този роман е роман за цялостния битово -исторически живот на България от навечерието на Освобождението - за нейните звездни мигове и за нейното всекидневие, за опиянението на патриотичния възторг и за робското наследство на страха, за симпатичното и несимпатичното в националния характер-в " Под игото " е пресъздаден целокупния бит на някогашното подбалканско градче, обагрен в светлите тонове на една патриархална идилия и помрачен от тежката сянка на робския страх. Но това е и роман за едно революционно движение, навлязло вече в самия бит на народа. От епизода с чорбасрки Мичовата дъщеря на изпита в училището до смеха и възторга при появата на дръжия Безпортев, авторът проследява подема на революционната вълна в навечерието на въстанието. В това се състои и най - голямата сила на романа. Самото Априлско въстание е изобразено главно откъм неговата трагична страна - като грах на светлите надежди.
След Освобождението Вазов не може да се примири с новите "дребни характери", "тесни чела” и "широко разтворени джобове". Той, е отвратен от духа, обхванал обществото, от липсата на идеали. Това са и основните мотиви в стиховете му от 80 - те години на миналия век. В противовес на всичко, което го заобикаля, той създава прекрасните си стихове " Български език " и "Отечество любезно", като отправя укор към съвременниците си за непознаването на родната земя. С тези мисли са пропити стихосбирките му "Скитнишки песни " и " Под нашето небе ". На обществено - политическата и нравствена поквара са посветени новите му романи " Нова земя " и " казаларската царица".
В края на 19 и началото на 20 век основна форма за творческа изява на Вазов е станал късият разказ. В издадените по това време сборници " Драски и шарки ", " Видено и чуто ", " Пъстър свят " и др. , основно настроение е също недоволството от съвременния живот.
Търсейки примери за нравствена поука на своите съвременници, в началото на 20 век Вазов се обръща и към далечното историческо минало на България и създава цикъла балади " Легенди при Царевец ", романа и Светослав Тертер ", повестта "Иван Александър ". Една от основните теми в неговото творчество стават и войните, заели такъв голям дял в българската история. Особено хубава е стихосбирката му " Сливница ", която дава израз и на всенародния патриотичен подем, и на болката, която събужда в сърцето на българина изненадалата го Сръбско - българска бойна.
като планинско ехо Вазов откликва на всичко, което става около него, умее да почувства живота и да го пресъздаде. Особено силна е чувствителността му към природата. Която той пръв в нашата литература превръща в самостоятелна тема и й посвещава голям дял от своята дейност - стихове, проза, пътеписи.
Единствената лирическа стихосбирка на поета е и неговата равносметка за изживяното, на сбогуването с дивота и света.
Иван Вазов е роден художник с живо въображение и верен усет. Картините, които рисува, са многоцветни, характерите, които създава - убедителни и живи. Но най-голямата заслуга на неговото дело е в дълбоката му с национално историческото битие. Затова наричат творчеството му малка вселена, която е изградена от формите и звуците на българската земя, а писателят става завинаги част от нея.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Хан Крум
Според късно свидетелство от Х век, Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България се установили в Панония – днешна Унгария. Там неговият род робува на аварите, по-късно се прехвърлил южно от Дунав и една негова издънка станала хан.
Хан Крум (803-814) е считан за родоначалник на нова ханска династия забележителни владетели от Първото Българско царство, както и за голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползвайке се от нарушаването на добросъседските отношения, Крум на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 на 11 юли византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от Крум мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. В Плиска по негова заповед е избито и част от мирното население, включително жени, деца и старци. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. Крум успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Наред с тях, хан Крум привлича на своя страна и славянските племена, като "въоръжил по мъжки и жените". Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 811, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението Крум заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него Крум вдигнал наздравица в чест на своята победа. През пролетта на 812 г. хан Крум превзема крепостта Девелт и преселва жителите й в оттатъкдунавска България. Същата година са превзети и Анхиало, Проват, Филипи, Малка Никея и Берое. Новият император Михаил I Рангаве, търсейки съюз с Карл Велики срещу българите признава императорската титла на франкския владетел. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа К. стигнал безпрепятствено до Цариград. На 11 юли 813 г. за византийски император е коронован Лъв V Арменец (813-820). На 18 юли 813 г. хан Крум е пред стените на Константинопол, където извършва жертвоприношения на хора и животни; потапя нозете си в морето и поръсва войниците с вода. Като условие за прекратяване на военните действия хан Крум поставил следните искания: да забие копието си в Златните врата на Константинопол, да получи копринени одежди и злато и да му бъдат предадени отбрани девойки като наложници. Между двамата владетели е уговорена среща за подписване на мирен договор. В организирания заговор загива кавхан Иратаис, а в плен попадат неговите зет и внук. В отговор хан Крум опожарява цялата околност заедно с къщи, църкви, манастири и крепостите от Абидос до Адрианопол. Изселени са близо 10 000 военнопленници, между които и бъдещият император Василий I. Избити са много духовници, включително и епископи. Превзети са градовете Теодоропул, Студион, Дидимотика, Аркадиопол, Скутарион и други. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. За обсадата на Константинопол хан Крум организира 30 000-на облечена в ризници армия и обсадна техника, натоварена на 5000 коли и теглена от 10 000 вола. На 14 април 814 г. хан Крум умира от вътрешен кръвоизлив.
По отношение на "Крумовото законодателство" в по-новите изследвания се изказва тезата, че съобщението се отнася за разпоредби на върховната власт във връзка със заздравяване на дисциплината, а не за наличие на законодателство.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
