Отговор в тема
...БъДеТе Себе Си, ЗаЩотО ВсичКо, кОеТО се ПовТаря ГуБи СвОя ЧаР...
/80634/profesiograma+medicinska+sestra/
Не мога да сложа целия линк но пред него е download.pomagalo..МОЛЯ помогнете!
Моля http://download.pomagalo.com/76108/m...=18687260&po=1 Спешно ми трябва
Какво е смелост? - Да тичаш по релсите срещу влака и да викаш "Дръпни се, ще те блъсна"
Мотивът за самотата в “Майце си”
С елегията “Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник “Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение “мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...”
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчената клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическиа герой за разбита младост.
“...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...” Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
“...и срещам това, що душа мрази!” Действителността не удовлетворява тпзи “скиптик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред “мили другари”. Безгрийността и непринудеността в отношенията им е привидна:
“Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.” Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
“...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!” Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с “мили другари”, ще сподели с майката.
“...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.” Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи –
“мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалнотоосвобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: “Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Не обикновенното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трагателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
“Освен теб, мале, никого нямам...” И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
“Една сал клета, една остана:в прегръдки твои мили да падна,та туй сърце младо, таз душа страднада се оплачат тебе горкана...”
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по – точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
“Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба,пък тогая нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба...” Личи влиянието на романтизма.
Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния “Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно йелание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва. Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://download.pomagalo.com/14951/bogomilskata+eres/
моля истеглете ми тази тема благодарЯ!
Много ви моля http://download.pomagalo.com/197909/...yata+na+botev/
Какво е смелост? - Да тичаш по релсите срещу влака и да викаш "Дръпни се, ще те блъсна"
трябва ми спешно тази тема
Маската - необходима ли ни е ? (Тартюф)
http://zamunda.pomagalo.com/download/49226/
Много ви моля до края на деня ми трябва http://download.http://www.teenprobl...yata+na+botev/
Какво е смелост? - Да тичаш по релсите срещу влака и да викаш "Дръпни се, ще те блъсна"
Ако може да ми изтеглите тази тема ще е супер
http://zamunda.pomagalo.com/download/122950/
Мерси предварително
Трябва ми за понеделник така,че не бързам..
Темите на всички ви са пратени на лични съобщения
http://download.pomagalo.com/11147/s...obinzon+kruzo/
моляяя някой да ми я изтегли
и мерси предварително
Себедоказването на човека в романа “Робинзон Крузо”
През осемнайсти век в Европа най-мощното философско литературно общественополитическо направление е Просвещението.През този период се утвърждават нови морални принципи и черти като разумност, отговорност, трудолюбие, устойчивост на характера. Водеща е идеята за естественния човек и за неговите естественни нужди-близост до дивата, непокварена от обществото природа. Литературните творби на просвещението се отличавт с нравоучителните поуки заложени в творбите.
Един от представителите на тази епоха е Даниел Дефо. Негова показателна творба на просвещението е романа “Робинзон Крузо” . От момента на появяването си до сега този роман пленява човешкото въображение със силата на човешкия дух.
Робинзон е моряк, над който Бог е решил да се смили и да му даде шанс за нов живот далеч от цивилизования алчен свят ма лъжи.Като попада на острова героя променя своята ценностна система. За него спират да имат значение златото и парите-на острова те са му безполезни –и той започва да цени малките неща ,които до момента е приемал като даденост. Преди един хляб за него е бил просто храна , с която се сдобива , купувайки я от магазина. Но сега след като полага толкова много усилия хлябът,който успява да направи му се вижда като дар божи.
Принципите и чертите утвърдени в епохата на Просвещение са напълно изявени в този роман. Благодарение на своите разумност, отговорност, и трудолюбие Крузо успява да направи острова обитаем и да съжителства с дивата природа. Той съумява да измисли начин за защита от недоброжелатели, сам прави покрив над главата си с наличните материали и с много труд и усилие се учи на различни занаяти с , които да преживява на острова. С думите :”Макар че животът ми не беше лек, духът ми започна да укрепва” , той показва ,че е превъзмогнал духовното падение и започва да възвръща борбения си дух за оцеляване. Героят губи надежда да се измъкне от острова , който едновременно е и цар, и затворник , но все пак е благодарен ,че е жив и продължава да се бори за живота си. Той се доказва като борбена личност. Доказва духа, волята, разума и устойчивостта на характера си. Доказва се като трудолюбива и пълна с идеи, можещи да спомогнат оцеляването на човек, личност. Въпреки всички трудности и препятствия, поставени му от живота, Робинзон оцелява и пригажда и природата около него към себе си, и той самият се пригажда към природата.
Финалното възнаграждение за всичкият този труд е най-сладко. Години наред Крузо има за приятели животните на острова.Липсва му човешкият говор и дори се опитва да научи един папагал да говори. След толкова много години самота далеч от себеподобни става чудо и се появява Петкан. Благодарение на този дивак живота на острова става по лек .
След завръщането на главния герий в цивилизования свят,той вече е променен и не обръща много внимание на материалното.За него вече е по-важно и ценно духовното-приятелите.
След толкова години на самота той е доказал себе си като честна, отговорна, разумна и трудолюбива личност и като че ли накрая е възнаграден за това с пари , които не цени толкова много. Но по-важното е , че има верен другар до себе си, на който може винаги да разчита.
Себедоказването на човека в романа “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо е неизбежно защото, ако героя не се беше доказал в сферите споменати по горе , той нямаше да оцелее. За да човек се сети да се доказва като героя трябва да попадне в ситуация, налагаща това. Трябва да се трудим, да сме упорити, силни и пълни с нови идеи дори когато това не ни се налага спешно в живота . Всеки може да докаже себе си, чрез постоянство и борбенност, в различни сфери така както е направил и героя. Този герой е носител на идеята на Просвещението.
Много моля някаква дори кратка информация на тема: "Алтруизъм и Егоизъм" по Етика и Право, трябва ми за вторник .
Благодаря предварително!!!
Life is not a circus, it's a fuckin cabaret...
Егоизма е болест, която изглежда добре и предпочита кориците на лъскави списания. Но колкото и добре да продава своя образ, егоизмът не може да защити своите почитатели от онова, което влече всяка гордост след себе си - безумието. Човешката мисъл, човешките дела, отдалечени от Бога, довеждат до безумие. Егоизмът никога не може да е основа на морала. В интересите моралът изчезва- там всичко се купува и продава.
Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел. Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.
Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността – човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладеният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.
На хората се натрапва, че първата им грижа е да облекчат страданието на другите. Но страданието е болест. Ако човек се натъкне на него, той се опитва да даде лек и помощ. Ако го въздигнем в най-висша проява на добродетел, ще превърнем страданието в най-важната част от живота. Тогава човек ще иска другите да страдат, за да бъде добродетелен. Такава е същността на алтруизма. Творецът не се интересува от болестта, а от живота. И все пак постиженията на творците премахват болест след болест, и в тялото, и в духа на човека, и лекуват страданията много повече, отколкото може да си представи алтруистът.
На хората се натрапва, че е добродетелно да се съгласяват с другите. Но творецът е човек, който не се съгласява. На хората се натрапва, че е добродетелно да плуват по течението. Но творецът е човек, който плува срещу течението. На хората се натрапва, че е добродетелно да са заедно. Но творецът е човек, който действа сам.
много моля за дълго съчинение по история на тема Велико преселение на народите..
http://download.pomagalo.com/36456/v...e+na+narodite/
и ей тва да ми го свалите ако може
Нека спрем войната по пътищата заедно. /В памет на Милена Б./
За малкото добро отвръща се с голямо’’
Всяко едно живо същество е дарено с това благородно качество наречено добро.Освен него, навсякъде около нас, съществуват и други лоши качества.Това са : злото, лицемерието, омразата.Още от древни времена, до днес.Те по всякакъв начин се опитват да се промушат, да надделеят над доброто, но то почти винаги побеждава.Това е много добре изобразено в приказките, басните, случва се и в живота.
Когато човек прави добрини, независимо какви са те, големи или малки се чувства щастлив, доволен че е помогнал на изпаднал в беда.И нека не забравяме, че малкото добро, отвръща се с голямо.Може да стане така, че на този, който е правил добри неща, да се случи нещо лошо, и тогава идва благодарността и връщането на неговото малко добро с голямо.
Ние трябва да ценим това качесто и да не позволяваме на злото да надделее в нас, защото, доброто се връща с добро, а злото със зло.
Правете добро, за да се чувствате щастливи.Добрият човек изглежда винаги красив и слънчев.Красотата е събрана в една малка скъпоценна кутийка – неговата душа.Тя се оглежда в лицето му.
Не забравяйте, че ,,малкото добро отвръща се с голямо’’!!!
Обикновенно приятелите си приличат по характер. Не може един добър и един лош човек да бъдат другари. Дори и хората, които изповядват различни религии или са от различни раси, с различен цвят на кожата, могат да бъдат прекрасни и верни приятели. Достатъчно е да имат еднакво разбиране за това, кое е добро и кое е лошо, кое е истунско и кое е безмислено. С приятел можеш да споделиш всичко, което те вълнува, дори и нещо,което не си със собствените си родители. Добрият другар ще те изслуша, ще поеме част от мъката ти, ще ти подаде ръка за помощ в наи-трудния момент, даже ако той самият е в беда. Неслучайно има поговорка “Приятел в нужда се познава.”
Често между приятелите възникват спорове и противоречия, но това не означава, че връзката между тях е прекъсната. Те намират сили да си простят и да се сдобрят.
Приятелството много трудно може да се разруши, но понякога и това се случва. Причините са наи-различни. Ако някой се е променил, станал е по-груб, арогантен, досаден, отегчителен и не се разбира със събеседниците си, трудно може да бъде изтърпян. Често алчността и завистта пречат на добрите взаимоотношения. Понякога трети човек също може да развали една дружба.
Приятелството е ценно и затова трябва да се пази. Девизът на тримата мускетари: “Един за всички, всички за един”. Нека бъде девиз на всички, които уважават приятелството.Ако имаш приятели значи си богат, а за да имаш приятели трябва да си добър.
За мен приятелството е като въздуха, който дишам и водата, която пия. Аз живея, чрез своите приятели, споделям с тях болките и радостите си. Опирам се на тях за подкрепа в трудни моменти. Има случаи, когато те са моето семейство. Ето това са истинските приятели. Те са тези, които ще търпят лишения, но ще помогнат в труден момент. Ще направят тази саможертва в името на човека, който уважават. Ще се лишат от съня си, за да се притекат, когато има нужда от тях и ще бъдат безкрайно щастливи, когато тяхната помощ е била навременна и видят щастливо и благодарно лице насреща.
В нашия труден и объркан живот, такива хора – истински приятели се намират все по-трудно. Те стават все по-малко.Самото общество и времето в което живеем, прави хората злобни и завистливи.
Според мен човек трябва да има поне едно голямо приятелство, на което да може да разчита винаги. Аз го имам, то не е само едно и това ме прави щастлив и свободен духом. И в лоши моменти, когато сякаш целия свят се срива под краката ми моите прятели са насреща да ми помогнат и да ми вдъхнат вяра и надежда в живота.
За къде сме ний без най-добрите си приятели. Те са част от смисъла на нашия живот. Правят го по-щастлив, по-богат и по-възвишен! И колкото повече такива приятели имате, толкова по-богати духовно можете да се чувствате.
Хора опомнете се! Нали чрез своите приятели вие живеете и се радвате на малкото щастливи моменти, които ви се случват в нашата измъчена държава. Не оставяйте истинските приятели да изчезнат и да бадат заменени от двулични лицемери, които гледат само собствената си изгода или да извлекат полза за себе си от всяка ситуация и за сметка на някой друг. Не оставяйте алчноста и зависта да ви заслепят. Уважавайте и почитайте добрите си приятели, постарайте се и вие да бъдете добри и повярвайте ми така животът ви ще стане по-лесен и по-щастлив!
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Масовото преселение на варвари е съдбоносно събитие в историята на древността.
То ускорява залеза на Римската империя и покрива с развалини много от провинции- те, където културата е достигнала до завиден разцвет.
Варварски нашествия са познати още на стария Рим. През 390 г. пр.н.е. при нападение на галите, градът е опустошен от тях и трябва да се откупи със злато. Известни са борбите на Марий с кимврите и тевтоните, тези на Цезар с галите и германците и на Марк Аврелий срещу квадите и маркоманите. Всичко това е една далечна прелюдия за бурята, която се разразява над империята през III в., и която от своя стана отваря една вековна епоха на разорение и упорити войни.
Проблемът за „Великото преселение на народите” и варварските нашествия е отра зен в трудовете на историци и хронисти съвременици на събитията - „Хроника” на Евсе вий Хиероним, „История” на Амиан Марциелин, „История” на ранновизантийския историк Зосим.
Първите достоверни сведения за германските племена датират от ок. 325 г. пр. н.е. и са съхранени в съчиненията на Плиний Стари.
В „Записки за галската война” Гай Юлий Цезар разказва и за германците, с които се сблъскал на север от р. Рейн.
Публий Корнелий Тацит в съчинението си „Германия” подробно се спира на отделните германски племена като посочва местообиталищата им в Германия и Скандинавия, разказва за общественото им устойство и бита им. Авторът се опира на съчинения на Страбон, на разкази на римски търговци и пълководци, на сведенията на германски наемници и роби.
Данни за обичайното право на различните германски племена ни дават варварските законници-Lex Salica (оригиналният ръкопис не е запазен, изворът е познат в повече от 80 преписа).
В ново време въпросът за „Великото преселение на народите” е изследван от много западни учени - Фюстел дьо Куланж, Фердинанд Лот, К.Щрохенер, Т.Майер, К.Бозъл, Питър Браун. От руската медиавистична школа проблемът е отразен в изследванията на С.Д.Сказкин, А.Неустихин, Ростовцев.
Варварските нашествия са описани в трудовете на българските историци П.Мутаф-
чиев, В.Гюзелев и Й.Николов.
В края на Късната античност и в началото на Ранното средновековие етническите общности на Азия, Европа и Северна Африка навлизат в един от най-сложните и динамични периоди на своята история. Възниква масов миграционен процес,познат под името „Велико преселение на народите”. Хронологията на явлението е сравнително широка.Миграцията протича най-интензивно от IV до VII в., но в една или друга степен, тя прекрачва границата на тези столетия.
До II в. Римската империя има големи военни успехи, които спомагат за разширени
ето и върху три континента. В края на II в., обаче настъпват значителни промени в рим-
ското общество.Постепенно започва да угасва величието на империята,което води до
недоволство във всички обществени слоеве. Променят се робовладелските отношения,
общественият строй и дори моралът на римските граждани. Кризата започва от най- горния слой на обществото – от властта, но постепенно прониква във всички сфери на
стопанския, културния и религиозния живот.
Отделните провинции на империята не са обхванати от стопанската криза в еднаква степен. Тя е по-силна в западните провинции и Италия, където робовладението има дълбоки корени. Разрухата в стопанския живот неизменно води до разруха в духовния. Вилите и градовете по протежение на границите опустяват. Периодът е белязан с множество граждански войни. Белег на кризата са постянните борби за върховна власт. В края на III в. императорите се изреждат един след друг умирайки от насилствена смърт.
Особено голяма опасност за империята представляват граничещите с нея по обширната и периферия варварски племена. Към най-големите етнически групи на варварите, които са влизали в досег с Рим спадат келтите, германците и славяните. Основните области, в които се заселват келти са Северна Италия, Галия, Испания и Британия. След като Рим завоюва тези земи, келтското население влиза в състава на Римската робовладелска държава.
Германските племена в началото на н.е. населяват територията между р. Рейн и р. Висла, Алпите и р. Дунав, Северно и Балтийско море, а също и южната част на Скандинавския полуостров. През I в. някои германски племена преминават р. Рейн и се опитват да се заселят в Галия, но са отблъснати от Рим.През II – III в. стават размествания на германски племена в източна и централна Европа, което води до
засилване на натиска по границите на Римската империя .
Основа на прегрупирането и последвалите придвижвания на германски племена е нарастването на производителните сили. Съседните племена и народи, оказвайки натиск върху тях също ги карат да се придвижват.
Великото преселение на народите се чувства от стария свят най-напред с движението на източногерманските племена - готите. От своите първоначални место -жителства по бреговете на Балтийско море, готите през втората половина на II в. се спущат по Руската равнина и в началото на III в. заемат земите северно от Черно море-от р. Дунав до р. Дон. Тук за пръв път изпъква делението им на две групи - остготи и вестготи (източни и западни готи). Оттам на големи тълпи предприемат опустошителни нападения срещу дунавските римски провинции. Император Деций се опитва да ги възпре, но през 251 г. претърпява страшно поражение от тях и загубва живота си. До тогава готските нашествия се ограничават в Дакия и Мизия, в средата на III в. те успяват да унищожат Боспорското царство, което обхваща Крим и побрежията и по такъв начин добиват база за действие против отдалечените презморски земи. След завземането на Северна Дакия делението на готите на източни и западни окончателно се установява, поне веднъж те предприемат общи военни действия, но основните им съдбини поемат по различни пътища. Остготите, в голямата си част остават в руските степи, докато западните им сродници се установявят в бившите римски територии.
В края на IV в. започват масови предвижвания на варварски племена. Настъплението на германски и негермански народи срещу империята е предизвикано от задълбочаването на имущественото и социалното неравенство, обособено от нарастването на производителните сили и от стремежа да увеличат богатствата, да заграбят земи и военна плячка. Територията на римската империя с нейните обширни добре обработени земи и богати градове има особено притегателна сила за варварите. Нарастването на населението, като последица от повишаването на жизненото равнище в резултат на преминаването към заседнал живот, също е един от факторите за “Великото пресиление на народите”. Същевременно германските племена са подложени на натиск отвън, отстрана на съседите си, които се нуждаят от нови земи за заселване. Особено остра нужда от територии изпитват номадските племена от Азия, които във връзка с техния начин на производство ( номадско скотовъдство ) се стремят
да овладеят обширни пространства. Земеделските племена като не са способни да окажат успешна съпротива на многобройната конница на номадите, изоставят
удобните за живеене територии и на свой ред влизат в борба с други варварски племена или с Рим за областите, годни за заселване.
Придвижванията на варваските племена от края на IV до VI в. се отличават от предишните преселения както по мчащабите си, така и по характера си. В тях участвуват особено значителни варварски маси, които се предвижват на хиляди километри. Варварите не се ограничават с нападения на пограничните области на римската държава, а нахлуват и във вътрешни райони на империята.
В условията на все по-задълбочаващата се криза на робовладелският начин на производство, отслабналият от социални противоречия и от непрестанната борба на народните маси против потисниците си, Рим не е в състояние да окаже на завоевателите ефикасна съпротива. Изпитвайки най-тежкия гнет на римската робовладелска държава, експлоатираните маси - роби, колони, икономически заробвани селяни - оказвали под една или друга форма подкрепа на варварите.
Начален тласък за „Великото преселение на народите” е придвижването на хуните. Още към средата на II в.пр.н.е. те са отхвърлени от китайците на запад и заемат степите около Каспийско море и р. Волга. През втората половина на IV в. на територията между р. Волга и р. Дон се образува племенен съюз от хуни и други племена от тюркски, ирански и монголски произход. Придвижвайки се на запад хуните разгромяват в басейна на р. Дон племето алани, което влиза в състава на хунския племенен съюз. Според описанието на римския писател Амиам Марцелин хуните са скотовъдци-номади и живеят в родовоплеменен строй. През 375 г. хуните нападат готския военноплеменен съюз в Причерноморието, който по това време обединява остготите и някои други племена, и го разгромяват. Вождът на остготите Ерманарих слага край на живота си. Техните сродници вестготите, разтревожени от приближаващата опасност, се групират около вожда си Атанарих, но виждайки, че не са в състояние да се съпротивляват на хунската стихия, решават да искат от римляните разрешение да минат южно от р. Дунав и да се заселят в тамошните значително обезлюдени провинции. За империята поселението на германци в нейните области не е нещо ново и тогавашния император Валент приема молбата на готите.
Обещани са им земи в Тракия със задължението да служат като съюзници в римската армия. Като федерати или съюзници на империята на варварите е улеснен пътят до войската. Единствената движеща сила на тази армия, която няма нито признателност
към владетеля, нито обвързаност към земята, която защитава, са парите. В досега си с Рим варварите получават географски, занаятчийски и научни знания. Разкрити са им важни търговски пътища и политически центрове. Те приемат латинския език, а по-късно във „варварските” кралства законите лежат не само върху родовите традиции, а и върху базата на древното римско право. Тези закони са обвързани с римските правни традиции, но са доразвити в новата историческа обстановка.
Още в началото на заселването на готите в Мизия възникват безредици. Римските власти, въпреки обещанията си, не ги осигуряват с продоволствие. Готите вдигат въстание. Към тях се присъединяват отреди от други германски племена и част от хуните, които са преминали р. Дунав. Значителна помощ им оказват и много варвари, които са роби на римляните. През 378 г. в битка при Адрианопол римската армия е разгромена от готската конница, а император Валент загива. След 395 г. вестготите опустошават значителна част от Балканския полуостров. Оглавява ги предприемчивият военен вожд Аларих. Въстанието е трудно потушено и Рим е принуден да даде на вестготите за заселване богатата провинция Илирия. По-нататъшната им борба с империята се премества на запад. Италия привлича вестготите и в началото на V в. те нахлуват в нея. Редица години военните действия против Рим периодично се сменят с договори за съюз. Но от 408 г., след като римското правителство сваля пълководеца Стилихон, натискът на вестготите се засилва. На страната на Аларих преминават много варвари от войските на Стилихон, а също и голям брой римски роби. Няколко пъти Аларих стига до Рим и го обсажда. През 410 г. градът е превзет от вестготите и разграбен. В Италия варварите не могат да се задържат поради недостиг на продоволствие. След несполучлив опит да се прехвърлят в Сицилия и от там в Африка вестготите под предводителството на приемника на Аларих Атаулф преминават в южна Галия.
Процесът на възникване на новите по етнически произход държавни формации започва през V – VI век. Римската империя е разделена на 2 половини. Варварските народи са коренно променени от предходният период. Михаловская разделя възникването на раннофеодалните държави на два типа: при първите военно-демокра -
тичните системи прерастват във военнойерархични ( пр. Норвегия ), а във вторият има симбиоза между древногерманските религиозни тенденции и християнските, късноримски политически институции (пр. Западноевропеиските държавни образования ). Утвърждаването на феодалните структури е подпомогнато и от една ва-
жна закономерност, развиваща се малко или много във всяка една от новите европеиски политически структури. Става въпрос за контакта между останките от късноримските отношения и етно-социалните организми. В същото време всяка от новите държави е заплашена от завоеванията на по-силен съсед. Това забавя процеса на феодализация в по-слабите страни, които за да се запазят понякога запазват архаичните си военно-демократични системи. В нововъзникналите държави религиозно-политическите доктрини имат много сходни черти. На първо място се търси пряка връзка с доктрините на по-старите държави, известни исторически събития, легендарни предшественици и т.н. Във Франкската държава например се разпространява учението, че Римската империя не е загинала, а е пренесена при франките. По-късно при упадъка на франките теорията преминава в Германия, с което германците оправдават нападенията си над Италия. В Средна, Източна и Югоизточна Европа се търси връзка с легендарни личности от езическото време или големи завоеватели. От друга страна религията на средновековието е християнската монотеистична религия, проповядваща търпимост. Тази религия е продукт на късната античност, станала емблема за средновековието. В периода на раждане на първите раннофеодални държави светската и духовната власт все още се борят за първенство, но в по-късното средновековие първенството утвърдително заема духовната власт. Феодалното общество имитира йерархията на Християнството, а властта се приема като осветена от Бога т.е обикновените селяни нямат право да се опълчат срещу властта, което е в помощ на процеса на феодализация. Все пак първите държавни образования са продукт на амбициите на варварските племена да заживеят отделен етнически живот.
Вестготско кралство. Вестготското кралство е основано около 418 г. в Аквитания (Югозападна Галия) със столица Толоза (дн.Тулуза). Скоро след заселването си вестготите разделят земята с местното население като получават две трети от орната земя и половината от другите използваеми земи, принадлежащи на римски земевладелци. При управлението на крал Ейрих (466-484 г.) вестготите значително разширяват териториите си в Южна и Средна Галия и Испания. През 507г. значителни части от кралството са присъединени към Франкската държава. Центърът на вестготското кралство се премества в Испания. В състава на държавата освен испанските земи влиза и областта в южната част на Галия-Септимания. Вестготското кралство в Испания е едно от най-дълго просъществувалите германски държави. Неговият край е белязан от арабската инвазия през 711 г. То се отличава с преходни елементи на държавно устройство.
Вандалско кралство. След вестготите кралство на територията на Римската империя създават и вандалите. Вандалското племе обединява много общности от които се открояват адсинги и силинги. Предполага се, че прародината им е в скандинавският полуостров и Ютландия. От там започнали да се разселват по долна Елба, Висла, Одер. През III век нападнали Панония и Реция, но претърпели неуспех. През 335 г. Константин Велики им позволил да се заселят в Панония като федерати на империята. През IV век в съюз с аланите те се насочили на запад и се установили в Испания. Константин III сключил мир с тях, като било постигнато съгласие асингите да се заселят в Източна Галисия, селингите в Бетика, аланите в Лузитания и Картаген.
Вандалите са робовладелци, издържащи се чрез средсвата на войната. През 432 г. вандалският крал сключва нов мир с Рим. В резултат на преговорите алани и вандали останали като федерати на империята. Били им предоставени Проконсулска Африка и провинциите Нумидия и Мавритания. Обстоятелството, че Картаген не влиза в посочените земи довело до влошаване на отношенията. Крал Гейзерих завладял Картаген, както и Проконсулска Африка и Бизацена. Формирано било кралство със столица Картаген. През 455 г. под ударите на вандалите паднал Рим. Устройството на кралството било изградено по модела на Римската империя. Вандалите били ариани, а католическото духовенство било подложено на преследване. Това е и причината за постоянните нападки на други държави поддържани от папата. Кралството пада през 546 г. под ударите на Юстиниян. .
Бургундско кралство. В Югоизточна Галия през V в. се образува Бъргундското кралство. Бургундите са източно германско племе. Прародината им е Южна Норвегия. През II век се преместили на остров Борихолм, а след това на територията между среден Одер и долна Висла. През III век достигнали Майн. През 413 г. са обявени за федерати на Западната Римска империя. Предоставени им били земите около Вормс. Те възприели латинският език, римските правни норми, усвоили опита в селското стопанство, скотовъдството и занаятите. През 443 г. се заселили в алпийските области на Южна Галия отново като федерати на империята. През 461 г. за столица на кралството е избран град Лион, а бургундите постепенно започнали да увеличават границите си. В кралството била преодоляна робовладелската система и били създадени предпоставки за феодализация. През 534 г. кралството пада под ударите на франките. През 843 г. възникнало Бургунското херцогство, а през 1477 г. бившата провинция Бургундия е присъединена към Франция.
Остготско кралство. Остготите са източно грмански племена. През III век те обитават местноста около Днепър и Дон. Племенен съюз образуват през втората половина на IV век. Известно време са под властта на хуните. През V век отхвърлят власта им и започват да изпълняват функциите на наемници на империята. Вождът им Теодорих има римските звания патриций и консул. През 488 г. той обединява под своята власт по-голямата част от остготите и организира поход в Италия, където по това време управлява Одоакър. Императорът търпи поражение от остготите. През 493 г. в Италия се образува Остготското кралство. То включва и територията на днешен Тирол, Швейцария, част от Бавария, Австрия, Панония и Илирия на източното крайбрежие на Адриатическо море (Далмация). Столицата на кралството е Равена. Остготското кралство съществува сравнително кратко. През 533 г. в Италия нахлуват войските на Византия и след продължителна война кралството е завоювано от Източната Римска империя и престава да съществува.
Кралство на лангобардите. Византия не успява да запази за дълго време господството си над цяла Италия. Още когато води война срещу остготите Източната Римска империя използва като наемници германското племе лангобарди, което преди това живее по левия бряг на р.Елба, а после се преселва в Панония. През 568 г. лангобардите под предводителството на крал Албоин нахлуват в Италия, за да я отвоюват от Византия. Към началото на VII в. лангобардите успяват да завладеят по-голямата част от Апенинския полуостров. Те се заселват в северната и средната част на страната и в планинските области на Южна Италия, където са образувани лангобардските херцогства Беневент и Сполето. По-голямата част от морските пристанища, областите около Равена и Рим остават в ръцете на византийците. Лангобардското кралство просъществува до 70-те г. на VIII в., когато е завоювано от франките.
Англосаксонски кралства в Британия. Развитието на Британия от I в. до началото на V в. е известно като време на римска окупация, когато римската култура е пренесена и въведена на острова. В началото на V в. римското правителство напряга всички сили за отбраната на Италия от варварите и е принудено да изтегли легионите си от Британия. След това келтските племена пикти и скоти засилват своите нападения от север по югоизточните райони на страната. От средата на V в. започват и масови нахлувания на германски племена от северното крайбрежие на Германия и Ютландския полуостров - англи, сакси, юти, фризи. Бритите - келтското население на Британия-оказват на завоевателите упорита съпротива. В резултат на борбата значителна част от келтите са избити или поробени; част от бритите запазват свободата си и се смесват с германските завоеватели, друга част се преселва в Галия (Бретан). Келтите запазват самостоятелността си само в западната покрайнина на острова (в Уелс и Корнуъл) на север (Шотландия), а също и в Ирландия.
На територията на Британия завоевателите образуват около петнадесет варварски англосаксонски княжества, които постепенно се консолидират в седeм кралства - Кент, Есекс,Съсекс и Уесекс, Мерсия, Нортумбрия, Източна Англия.
Според германския историк К.Щрохекер съществува приемственост между късноантичното и ранносредновековното общество. Кралствата на остготи, вестготи, вандали представляват последната фаза в развитието на античното общество. Според Т.Майер във „варварските” кралства по-голямо е значението на германския елемент. Германският крал е „ядро на новата държава”: той е създателят на държавния народ; социалното положение на отделния човек зависи от позицията му спрямо кралската власт. Главни носители на държавни функции по време на преселението са знатните и техните дружинници, робите са заменени с прикрепени към земята дрбни държатели. Тези историци в една или друга степен отричат съществуването на свободна териториална община у германците, както и съхраняването за по-кратък или по- продължителен период от време на някои институции, характерни за родовото общество.
Според съветската медиевистична школа основната част от германците през периода на „варварските” кралства са свободни общинници. По това време се заражда индивидуалната семейна собственост, възникват имущественото разслоение и социалното неравенство, но все още не съществува класово деление. ”Варварското” кралство не разполага с държавен апарат в истинския смисъл на думата - той е или много слабо развит или въобще липсва. ”Варварските” кралства имат двойствен характер: в тях се съчетават в различна степен късноримски и германски елементи, като делът им при формирането на новите феодални общества е различен в отделните кралства.
„Великото преселение на народите” има много важно значение за историята на Европа. Резултат от варварските нахлувания е падането на робовладелската Западна Римска империя, подкопана от дълбоките вътрешни противоречия, от кризата на робовладелския начин на живот и борбата на народните маси. Политическата карта на Европа се изменя. На територията преди заета от Западната Римска империя, се появяват държави, в които се създават условия, необходими за развитието на новите обществени отношения. ”Варварските” кралства стават основа за формирането на нови феодални държави, в тях се зараждат нови народности на Западна Европа.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
detelina101 ,СУПЕР СИ!!!! Мерси много
Нека спрем войната по пътищата заедно. /В памет на Милена Б./
Съчинение разсъждение по научен проблем : Големите различия в начина на живот – един от проблемите на Азия
Състоянието на икономиката зависи от степента на развитие на отделните страни.Така се оформят силно и слабо развити страни в Азия ,както и в останалите континенти . Най-силно развитите страни в Азия са:
Китай , Япония , Корея , Тайван , Сингапур и др .
Най-слабо развитите са :
Непал , Афганистан , Пакистан , Камбоджа и др .
Те са по-слабо развити и с
ниска степен на образование , като основните отрасли при тях са примитивното земеделие, добивна промишленост и н
някои занаяти . В силно развитите страни се развиват най-модерни производства: автомобили , кораби , компютри , нови химични продукти и свръхбързи влакове . Това води до големи контрасти в начина на живот на хората .
До средата на ХXвек стопанството на страните от континента е слабо развито и изостанало . Единственият отрасъл е земеделието . Изолирането от международната търговия , влиянието на колониалната им зависимост , са основните проблеми . Но едва през втората полувина на XXвек се извършват много важни промени в икономическото развитие на континента . Започва откриването на нови находища на горива и руди в Персийският залив и около Каспийско море , в Сибир и Далечният изток . Освояването им оказва значително влияние на стопанството , част от тях се изнасят в чужбина което им носи и големи приходи . По това време в Азия се намират и страни , които изостават в своето развитие и са едни от най-бедните в света . При тях средната гъстота на населението (Бангладеш)е 1002д.кв.км. и дяла на неграмотните е 57% , а приходите са едва 440 щатски долара , докато при силно развитите страни (Япония) средната гъстота е 338д.кв.км. и само 1% неграмотни , а доходите са доста повече 37 180 щатски долара на човек .
Следователно развитието на стопанството в отделните страни
на континента се извършва неравномерно .
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Спешно ми трябва тази тема от помагало: http://download.pomagalo.com/69342/o...ta+mitologiya/ моля някой който има абонамент да ми я изтегли.
http://zamunda.pomagalo.com/download...terialzaglavie много че ви бъда благодарна ако ми го изтеглите
http://download.pomagalo.com/230321/...smanska+vlast/Първоначално написано от Tedi4ka
Ако на някой му трябва тема от помагало,но няма регистрация и не може да си я изтегли да даде линк тук на темата и аз ще му я изтегля,вместо да пуска нова тема
Sleda ot liubovta
Положението на българския народ под османска власт
Последици от османското завоевание и налагане на чуждата власт в
българските земи. Стопански живот в българските земи през ХV – ХVІІ век
Османското завоевание и налагането на османската власт в българските земи унищожава много от сътвореното в епохата на самостоятелната българска средновековна държавност. Наложена е нова и чужда на населението обществено-икономическа система от отношения.
Завладяването на българските земи води до разрушаване на градове, села, културни паметници, масово избиване и унищожаване на българи. Хиляди българи са продадени в робство, други търсят убежище в недостъпни райони, трети търсят убежище в Сърбия, Унгария, Трансилвания, Влашко, Молдова, Русия.
Унищожени са държавните институции на България. Нанесен е удар на българската аристокрация – една част е избита, друга се преселва в други свободни християнски държави, трета част се влива в османския елит, опитвайки се да запази до ХV век християнската си вяра /спахии – християни/.
Преустановени са или са сведени до минимум стопанските и културни контакти на българите с останалия европейски свят. Лишен от собствена държава и църква, българският народ се оказва под властта на една източна деспотия, която независимо от огромния си военен потенциал и мащабните си завоевания стои на страна от европейската култура и икономика. Османската власт векове наред поставя трудно преодолими прегради за проникване на европейската култура и прогрес в българските земи. И това става по време, когато в Европа се осъществява исторически преход от Средновековие към Новото време.
Завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. представлява повратен момент в историята на османската държава. Обстоятелството, че султан Мехмед ІІ, наричан Завоевател, успява пръв от всички мюсюлмански владетели да сложи ръка на столицата на Византийската империя става условие да претендира за световно господство. Завладяването на града на Босфора означава, че ислямската държава поставя напълно под свой контрол контактната зона между Азия и Европа и слага край на всички политически комбинации на антиосманските сили, които разчитат на християнското присъствие в Проливите. Втората половина на ХV век в историята на османската експанзия е време, в което една по една изчезват независимите балкански държави.
При управлението на султан Сюлейман І Великолепни /1520 – 1566/ Османската империя утвърждава своето господство на три континента: Европа, Азия, Африка. Териториалното й уголемяване във всички посоки означава, че българските земи се оказват далеч от огнищата на християнско-ислямския двубой, далеч от онези политически сили, които със своите действия могат да разколебаят османската власт в тях. Българските етнически територии – Мизия, Тракия, Македония – се превръщат в хинтерланд на имперската столица, в които османската власт зорко следи и смазва всякакъв опит за съпротива.
Историята на българския народ в ранните столетия на османското владичество, хронологично обособени между края на ХІV и началото на ХVІІІ век, се утвърждава като самостоятелен дял в научното дирене. В общественото мнение отначало се налага мнението, че това е време, което не трябва да се изучава, защото в него няма нищо, което би могло да повиши самочувствието на българина.
Но вековете на османско владичество са твърде дълги, за да могат да се пренебрегнат. Паисий е първият, който внася в историческото дирене една значима и неизчерпаема до днес тема – обособяването и самочувствието на българина и българската нация. В периодичния възрожденски печат, особено от 60-те години на ХІХ век, се откриват публикации на български ръкописи – паметници от ранните векове на османското владичество – братята Димитър и Константин Миладинови, Г.С.Раковски, П.Р.Славейков, Л.Каравелов и др., които записват и публикуват песни, предания, поговорки през отминалите столетия.
След Освобождението, още в началото на ХІХ век и до наше време започва публикуването на изворите от европейски произход – дневници, писма, пътеписи на хора, прекосили земите ни през ХІV – ХІХ век. Пръв публикува такива документи К.Иречек, последван от Ив.Шишманов, П.Р.Славейков, Хр.Кисяков и др. в наше време се публикуват под редакцията на Бистра Цветкова. Започва публикуването на български извори от Б.Цонев, Л.Милетич, а османско-турски – Д.Ихчиев. Пръв, който прави цялостно научно изследване върху историята на българите от този период, е К.Иречек. върху отделни моменти работят Ив.Селимски, Г.Кръстевич, М.Дринов, К.Михов, Н.Милев, В.Златарски, Ив.Сакъзов, С.С.Бобчев, Г.Генов, П.Ников, П.Мутафчиев, Ив.Шишманов, Б.Пенев, Й.Иванов, Ив.Дуйчев, П.Динеков, Хр.Гандев. това са историци, езиковеди, фолклористи.
След Втората световна война започва дискусия чрез различни статии на Д.Косев, Хр.Христов, Хр.Гандев. особено ценни са изследванията върху аграрните отношения на Б.Цветкова, В.Мутафчиева, Стр.Димитров. изследва си и градската икономика от К.Тодоров, Б.Цветкова, С.Панева и др. Обръща се внимание и върху обществения живот на българите от Хр.Гандев, Ел.Грозданова, Т.Ив.Живков.
Установяването на османската политическа и стопанска система в българските земи започва непосредствено след завоеванието, но придобива по-конкретни измерения едва през втората половина на ХV век.
В първите десетилетия на османското владичество управлението на българските земи може да се определи според Цв.Георгиева като военна окупация. Настанените в градовете военни гарнизони и техните командири, наричани воеводи, имат пълна власт, за да задържат в покорство завладените райони и тяхното население. За разлика от Византия, която през ХІ век налага в българските земи своя отдавна формиран управленчески модел, османците разрушават българската административна система, но нямат собствена, с която да я заменят.
При изграждането на османската управленческа система има три основни компонента, придобивайки вид на близкоизточна средновековна деспотия с пълна централизация на властта. Първият от тях е племенният строй на тюрките огузи, който се развива на основата на номадския начин на живот. Той се представя преди всичко от племето кайъ – ядрото на османския етнически конгломерат. Вторият компонент е управленското наследство на Селджукския султанат, обединил тюркските племена и жителите на Мала Азия във времето между ХІ и ХІІІ век. В него се вплитат опитът на византийска Мала Азия с този на тюркските номади, Арабския халифат и Иран. Третият компонент е системата на славяно-византийския свят на Балканите, достигнал до сложна обществено-административна организация. На базата на тези три компонента се изграждат основните принципи на османската политическа система.
Първият от тях е централизмът – деспотична теократична монархия. Икономическата основа на този абсолютизъм е върховната собственост на държавната хазна /бейт-юл ман/ върху земята. Едноличният принцип на управление е толкова силно вкоренен в османския начин на мислене, че позволява на османската династия да управлява в продължение на шест века. Всичките 36 султана принадлежат на Османовия род, основател на бейлика.
Още в ранния период от съществуването на Османската империя се формира една важна инстанция в системата на централното управление – владелският съвет /Диван/. В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за ресорите на управление. Това са великият везир – пръв заместник на султана, кадъаскерът - отговорен за правните и религиозните проблеми, пазителят на държавния печат /нишанджията/, завеждащият финансите /дефтердатерят/ и др. Султанският диван до ХVІ век има съвещателни функции и не може да оспори султанското право на еднолично управление. От втората половина на ХVІ век великият везир поема основните управленчески функции, включително и командването на войските.
Държавната собственост върху земята и централистичният принцип на управление са факторите, които обвързват земевладението и армията и създават сложен административен апарат. В класическия период на османската система военната сила на империята се състои от спахийска конница и платена еничарска пехота. Чрез правото да ползват за своя издръжка доходите от спахилъците /тимарите/ спахиите – конници бързо се превръщат в най-масовата прослойка на османската аристокрация. Спахийското конно опълчение дълго време следва бойния ред, завещан от тюркската бойна традиция. То е разделено на две големи части: румелийско и анадолско. Всяко от тях се подразделя на три крила.
Другата основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари /буквално “нова войска”/. Нейният първообраз възниква през ХІV век чрез формиране на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби-християни. От средата на ХV век еничарският корпус започва да се рекрутира от специален “кръвен данък” /девширме/, който се състои в събиране на момчета от християнските семейства. В продължение на три века девширмето обезкръвява българската народност. Последното сведение за събиране на девширме в българските земи датира от 1705 г.
Събраните чрез кръвния данък момчета преминават изключително сурова подготовка, което цели тяхното помюсюлманчване и народностно обезличаване. След това след вторичен подбор част то младежите /т.нар ичоглани/ са изпращани в двореца като лична прислуга на султана. По този начин малък брой от тях получават достъп до висши държавни длъжности. Друга група /аджемиогланите/ преминават военна подготовка и са вписани в състава на еничарския корпус. Там те са лишени от семейна среда, от право да имат собственост и да създават семейства. Възпитани са в дух на мюсюлмански фанатизъм и презрение към първоначалната етническа среда. Със своите бойни качества и предаността си към султана еничарите не само са едно от ударните ядра на турската армия, но са и крепители на османския деспотизъм.
Военната организация представлява съществена страна от османската държавна система. На тази база бюрократичната система е силно развита само в столицата, откъдето се назначават, уволняват и получават своите заплати провинциалните чиновници. Подкупите, изнудването, спекулата са норми на отношенията на представителите на османската власт с обикновените хора – мюсюлмани и християни. Останалият апарат се основава на военна организация, която се превръща в основа на нейното административно деление. Военните командири изпълняват функциите и на управители на съответната административна единица.
С разширяването на владенията им на Балканите, османците все повече оценяват постоянните приходи от труда на хората и богатствата на земята. В съответствие с това започва да се изгражда административната система. В ранния период на османското присъствие в българските земи завоевателите запазват границите на заварените от тях български владения, превръщайки ги в санджаци /знамена/. Като санджаци са оформени териториите на Видинското царство с център Видин, Добруджанското деспотство, Велбъждското деспотство. Следвайки опита на Византия по-късно османците разделят териториите си от двете страни на проливите в две големи провинции и ги наричат с тюркския термин бейлербейства – Анадола /от Анатолия/ и Румелия. До 40-те години на ХVІ век Румелийското бейлербейство е напълно оформено, чийто административен център отначало е Одрин, а след това е София. Бейлербеите имат свой административен апарат, който копира в основните си положения централния апарат. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици – санджаци, начело със санджак бей: Чирмен – земите в Тракия, Силистра – земите на Добруджанското деспотство, София – земите от Ихтиман до Ниш, Никопол – териториите на Търновското царство на север от Балкана, Видин – върху териториите на Видинското царство, Кюстендил – върху владението на Константин Драгаш па течението на Струма, Охрид – най-югозападните български земи и Паша санджак в Беломорска Тракия и Македония. До края на ХVІ век санджаците се поделят на вилаети и субашилъци. По време на Сюлейман Великолепни е въведена нова административна единица “кааза”, начело с кадия.
Каазата е основната административно-териториална единица в провинциите. Тя включва един град и неговата селска околност. В града резидира кадията – лице с образователен ценз, чиято длъжност има широки юридически пълномощия. Едновременно с това кадията е координатор между властта и другите длъжности в каазата – данъчни чиновници, полицейски органи, представители на образователните и религиозни институции. Каазите имат по-малки подразделения, наречени нахии, които са основните териториални звена на данъчната система. Названията им – Киево, Черна река, Загора и др. – показват връзката им с българското административно деление.
Основен крепител на централната власт в провинциите са военните корпорации. Непосредствено след завоеванието на българските земи в тях са настанени военни части, под командването на воевода. По-късно се създава специална пехотна част, която поддържа гарнизони във всички градове и се нарича мустахфъзи. От втората половина на XVI век в провинциалните гарнизони се изпращат войници от османското конно опълчение. Те се издържат от тимарите. През XVI век в българските земи се заселват трайно еничарите, които изцяло поемат провинциалните полицейски функции.
Така се оформя втория основен принцип на държавата – силна милитаризация, която обхваща целия управленски апарат и живота.
Докато в столицата Истанбул се създава огромна бюрократична машина, провинциалната власт остава слабо организирана. Отделните служебни лица са назначавани от центъра и са пряко подчинени на съответните централни институции. Липсва местен орган на управление. Единствено кадията изпълнява задачите на координатор на местната власт. Контролът се осъществява от изпращани от столицата инспектори. Това дава възможност за бързото развитие на корупцията и бюрократичната безотговорност, потърпевшо от които е местното християнско и мюсюлманско население. Особено се засягат интересите на местната аристокрация. През XVI век нейните представители започват да се обединяват и формират неформален орган на локалната власт, чиито представители се назовават аяни. С това се поставя началото на децентралистичните тенденции в османската управленческа система. Това са местни, назначавани от властта органи на управление. През XVII век провинциалните аяни вече разполагат със собствени въоръжени отряди и започват да се противопоставят на централната власт. Така на Балканите и в Анадол започва създаване на османска провинциална аристокрация.
Не мюсюлманите, включително и българите са лишени от достъп до управлението. Те са изворът за богатствата на държавата, на владетеля, на управляващите и на привилегированите класи – военните, чиновниците и улемата /мюсюлманската интелигенция/. Освен това те отбягват прекия допир до властта. Като резултат в продължение на векове българите не изграждат свой управленчески опит. В тях се създава отрицателно отношение към властта и към държавата, която я олицетворява.
Османците не променят българското селско стопанство с неговите особености. Но организацията на икономиката, осъществявана чрез отношенията между производители и експлоататори, претърпява коренни изменения, които я извеждат от европейската стопанска система и я свързват с близкоизточните общества. Основната разлика е държавната собственост върху голяма част от поземления фонд. Чрез нея се осигурява издръжката на войниците от спахийската конница и на бюрократичния апарат.
Османската стопанска система по принцип се крепи на два основни постолата. На първо място това е правото на държавата и лично на султана на върховна собственост върху земята. Тя е наречена мерие или мерийска земя. Султанът има право да я преотстъпва за временно ползване. На практика тази земя е поделена на различни по статут и размери спахийски владения – ленове. Османската държава е колективен собственик, който преотстъпва на отделните представители на османската аристокрация част от приходите на фиска. На второ място има подчертано условен характер. Това е т.нар. военно-ленна система или тимариотска система /спахилък/. Пречупена през азиатския начин на производство се характеризира с неустановени права на собственост върху основното средство на производство – земята. Липсата на яснота по основния икономически проблем за собствеността е един от факторите за забавено икономическо развитие.
Спахилъкът се налага и укрепва като основна аграрна институция във връзка с необходимостта да се поддържа значителна по численост конна войска. Срещу задълженията да изпълнява конна военна служба спахията получава като приход определени данъци от точно фиксирани селища и прихоизточници, като в зависимост от размера на дохода спахилъците се делят на три категории: тимари с доход от 20 000 акчета, но обикновено не надвишава 5 000 акчета, зиамет с доход от 20 000 до 100 000 акчета и хасове с доход над 100 000 акчета.
Държателите на спахилъци в българските земи са преди всичко военното съсловие. До към края на XVI век османските регистри за българските земи споменават за съществуването на християни – спахии, които с течение на времето са помюсюлманчвани и потурчвани.
Вниманието на османските спахии е насочено не толкова към стопанската дейност в дадения му тимар, колкото към екстензивното увеличаване на приходите чрез разширяване обхвата на тимара. Това е възможно само, ако спахията проявява усърдие във военните походи, което централната власт възнаграждава чрез даряване на нови финансови източници. Именно поради това османската спахийска система функционира безотказно в условията на успешна военно-политическа експанзия.
В османския тимар се отразява цялата сложност на собствеността отнесена към условията на Османската империя. По своя характер той е по-скоро държание, отколкото собственост. За него не важи безусловното право на наследяване. Спахията е лишен от възможността да го продава и се ползва само с ограничени финансови пълномощия. По своята същност тимарът отговаря на западно-европейския феод и византийската прония в ранния период на тяхното развитие. Непълното право на собственост прави спахията незаинтересован от икономическото развитие на своя тимар, което се отразява неблагоприятно върху възможността за икономически просперитет чрез стопанската дейност.
Редом със спахилъка в българските земи се разпространява и пълна безусловна собственост – мюлк. Чрез мюлковите султанската власт осигурява огромни приходи за членовете на султанското семейство, за изтъкнатите пълководци и администратори, за мюсюлманските религиозни мисионери. За разлика от тимарите, зиаметите и хасовете, мюлковете представляват неограничена лична собственост. Утвърждаването на централизма като основен принцип на управлението прави и тази област нестабилна. Централната власт с лекота я присвоява. Особено активен в това отношение е султан Мехмед II, който я разпределя с тимарите. Но все пак на основата на мюлковете в българските земи се оформя и укрепва потомствена османска аристокрация, представители на която са родовете на Михалбеевци, Фирузбеевци и други. За а избягат вмешателството на централната власт и възможността за конфискация на мюлковете, техните собственици често прибягват до т.нар. вакъфиране – даване на част от доходите на мюлка за издръжка на някакво мюсюлманско религиозно учреждение – джамия, медресе, имарет. Същевременно те запазват част от доходите за себе си и за своите потомци, като се само назначават на ръководни длъжности във вакъфа. Например вакъфа на Евренос бей, един от газибейовете на Мурад I, съществува до 1912 година. В българските земи около една трета от обработваемата земя е вакъфско владение
Редом със спахилъците, мюлковете и вакъфите, султанската власт запазва за себе си най-доходните области в подчинените български земи. Такива султански вакъфи са разпръснати на много места по течението на река Струма, в Софийско, Самоковско, Пловдивско, Видинско и други.
Така османската аграрна система обединява държавната собственост върху земята с частната, но обликът на стопанската организация се определя главно от тимарската система.
Българските селяни, които в основана си част остават да пребивават на бившата си земя, получават документи /тапии/, осигуряващи им правото да ползват земята, да я обработват, да я предават в наследство, да я преотстъпват т.е. да упражняват владетелски права върху нея, но ограничена в определени рамки. Те обаче са лишени от собствеността върху земята. Плащат данъци и такси, както на притежателя на лена, така и на централната власт. По този начин се установява един омагьосан триъгълник към една и съща земя да имат претенции за собственост върху земята три страни: централната власт, спахията, селянина. Централната власт е собственикът, спахията – временен държател, а селянина – формален владелец. Отношенията върху тези три страни се изграждат върху сложна бюрократична система от данъци, такси, които плащат християните. Така нито държавата, нито императорът имат нужда да развиват производство, на което гледат като източник на доходи. Прекият производител – селянина, е ограничен в желанията си да промени производството или да го развитие. Двойната експлоатация не стимулира усъвършенстването на производството. Увеличаването на броя и размера на данъците засилва икономическия натиск, който става особено силен през втората половина на XVI век. Те са принудени да крият производството, а не да го увеличават. В българските земи, както и в останалите османски територии се запазват производителната техника и технология, така също и социалните отношения и начина на живот. Ниският жизнен стандарт, лошата хигиена и селската бедност впечатляват всички европейци, преминаващи през българските земи след XV век. Германецът Ханс Дершвам отбелязва, че тук наторяването и милиоризацията не са познати. Французинът Пуле се учудва, че се оре с четири вола и огромни човешки усилия поради използването на примитивен плуг. Българите изгубват предимствата си в аграрното стопанство и изостават в техническо и технологично отношение от своята естествена историко-географска зона – европейския свят.
Османската спахийска система, която през XV век заменя твърде развитите форми на собственост от времето на независимата българска държава, представлява социален фундамент за османската военна феодална система, крепи османския абсолютизъм и е един от основните канали за включване на българското селско население в системата на феодалната експлоатация. В същото време тя носи всички белези на обществената недоразвитост и забавя развитието на българското общество.
Положението на българите в османското общество е унизително. Зависимото положение е узаконено с поземлената регистрация.
Българските селяни владеят своите стопанства при редица ограничения. Пълна собственост те имат върху къщата и дворното място. Обработваемите дялове земя се считат за държание, отпуснато им от централната османска власт. Законодателството допуска отделяне на селянина от земята срещу заплащаното обезщетение на спахията, чийто размер варира от 62 до 300 акчета. Има още един момент в законодателството, според които се ограничава имотът на селянина като размер. Според документите, които отразяват покупко-продажбата на селските имоти средният им размер рядко надхвърля 40-50 дюмюна /1 дюмюн = 1декар/. Това означава, че индивидуалният селски имот може да се определи като дребен. При триполната система на обработка на земята една част от нея ежегодно остава необработена. Но главната причина за вековната мизерия си остава системата на данъците, която лишава производителя от значителна част от доходите му.
Експлоатацията на българските селяни се осъществява посредством данъците – около 80, които се плащат на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местните спахилъци е поземления личен данък за християните – испенче, за мюсюлманите – чифт. Размерът на испенчето е 25 акчета независимо от категорията на земята, докато за мюсюлманите 9-20 акчета. Значителна част от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления фонд – юшур – от една осма до една пета от производството. С данък е облаган и добитъка, като само християните плащат специален данък за отглеждането на свине. По определени поводи еднократно се събират такси и глоби, означавани със събирателния термин “бадухава”. Не изчезват напълно и отработъчните задължения към спахията, които се изразяват в превоз на събрания натурален данък, вършитба, строеж на къща и други. Общата тенденция, която се забелязва още през XV век са ангарийните задължения постепенно да бъдат заменяни с парични откупи.
Освен с данъчни задължения към спахията, българското селячество е обременено и със задължения към централната власт. Не мюсюлмани от мъжки пол между 15 и 75 години плащат данък джезие, което отива във фикса. През 1690 година джезието е налагано на домакинство. В края на XV век неговия размер е от 40 до 60 акчета, а в края на XVI век нараства на 140 акчета. Съществува и поземления данък харадж. Особено тежък за българското население е данъка девширме / кръвен данък/ - данък непознат в европейската история. Изграден е на основата на традицията на Иконийския султанат. Първоначално се събират момчета – не мюсюлмани от 8 до 15 години на всеки три години, а по0късно с разрастването на военните действия на две-три години. По различни поводи централната власт налага извънредни данъци. Освен това селяните изпълняват различни държавни повинности: строеж и поправка на крепости, пътища, мостове. В XVIII век нарастват на 800 акчета. Съществуват данъци от типа: за изхабени зъби, за изтрити подкови или за изцапани кафтани, които спахийските еничарски началници произволно искат при своите посещения в селата. При всеобщата корупция, при която бакшишът и рушветът са норма на живот, икономическият натиск върху селяните е огромен. Неговата реакция е да се скрие производството, за да може да оцелее.
През XVвек и първата половина на XVI век степента на експлоатация все още не е висока. Това се обяснява и с обстоятелството, че сравнително по-слабо заинтересувани от спахилъците си служебни феодали не упражняват извънреден фискален натиск върху ратая, тъй като военната плячка все още им е добър източник на доходи. Отежненията са по-скоро в режима на не мюсюлманските селяни. Режимът на дискриминация поставя преграда между мюсюлмани и не мюсюлмани, въпреки почти еднаквия статут на поземлено владение. Тази фискална политика осигурява максимална експлоатация на българина. Едновременно с това тя ги поставя в унизено положение спрямо мюсюлманите, у които се създава самочувствието на господстваща народност.
Въпреки че българите са считани според нормите на шириата за еднородна християнска рая, османското завоевателство предвижда съществуването на множество категории население със специален статут. В това отношение властта приема, узаконява и поставя в своя услуга някои групи население, съществуващо и в свободните християнски балкански държави. Срещу облекчения в данъците се използва потенциал на българския народ.
Една от тези групи е т.нар. военизирано население. Друга група са войниците. Според летописната традиция групата е създадена още в края на XV век, а самото й название говори за връзката с българската войска. Вероятно води началото си от пред османската аристокрация. Те служат в султанките конюшни и при поход се явяват във войската като помощни отряди. Организирани са в звена от трима души, като началниците им са мюсюлмани. Законът им позволява да владеят 40 дюлюма не обработваема земя, а имат и други данъчни облекчения. Значителни групи войници са концентрирани покрай пътните артерии Солун – Ниш, Видин – Браничево. С особен статут са т.нар. “дервенджии” – пазителите на проходите от разбойници. Имат определени данъчни облекчения: не плащат данък на държавата и са освободени от особено тежкия кръвен данък. Власите са третата група население, свързана с османската военна машина. През XV век те са организирани в отряди, които нахлуват в съседни християнски територии и поддържат гранично напрежение. Основното им задължение към хазната е данък във влашки монети – филури. С отдалечаването на фронтовата линия през ΧVI век влашките отряди стават излишни, загубват правата си и се изравняват с обикновената рая.
Другата голяма група е на професионалните общности. С особен статут са “челтукчии” – оризари, “ягджии” – маслари, “ястребари” – със задължение да улавят и дресират соколи и ястреби за султанския двор, “тузчии” – производители на морска сол, “кираджии” – за превозване на товари с каруци и други. Те също владеят бащини, но са облагани с определени данъци. Особеностите на производството ги обособява в селища, които имат различен статут като Чипровци, Етрополе и Самоков. С добра историческа перспектива е групата на “джелепкешаните” които имат задължението да снабдяват големите градове и армия с дребен добитък, главно с овце. Те пряко се свързват с търговията, постигат добро имуществено положение, признат авторитет.
Всички тези промени, които се извършват в стопанско отношение Вера Мутафчиева сравнява със “аграрната реформа”, тъй кат всеки селянин има право на чифтлик – селскостопанска земя, която може да се обработва с чифт волове. Площта й е различна за различните български краища в зависимост от плодородието. Тъй като има право да се продава и унаследява, то първоначалния й размер се променя. Започва имуществено разслоение. Част от селяните се обезземляват, а друга част забогатяват. Обезземлените “хаманета”, се устремяват към едрите поземлени вакъфски владения, които се нуждаят от рая или аргати – наемни работници.
Българите се включват в една чужда за тях система на държавна организация, където разделението на населението се изгражда не на етнически, а на религиозен принцип. Двете основни религии – ислямът и християнството едновременно се противопоставят и съжителстват.
В началото на съществуването си те намират доста общи черти. Възникнал през VII век, ислямът е последната монотеистична религия. Същността му е изградена на особеностите на арабския бит и култура, свързани с номадския начин на живот. Вярата в Аллах, която възвестява неговия пророк Мохамед, съдържа следи от християнството, юдеизма, но има и своя религиозна система и мироглед. Идеята, ислямския свещен закон е преплетен с правото, образованието, културата и е отразен в Свещената книга - Корана.
Ислямът се утвърждава като официална религия в османската държава в началото на нейното съществуване. Той играе голяма роля във вътрешната и външната политика. Османското завоевание има своя идейна опора в ислямската догма за Газават – свещената война срещу неверниците. Върху него е изградено правото и правовата система на Османската империя. Той е водещ фактор срещу не мюсюлманското население.
Отначало пророкът Мохамед не включва християни и евреи в неверниците, тъй като са единобожници. Но арабската агресия срещу византийските територии, последвалите я война, кръстоносни походи създават силна конфронтация срещу представителите на двете религии. Двете религии са свързани с две различни цивилизации – земеделската и скотовъдската /номадската/, в които начинът на живот е различен: семейство, храна, календар. До идването на мюсюлманите противоречията се натрупват във вековете.
Противодействието между християнството и исляма е особено силно за Балканите. Военните действия протичат с голямо ожесточение. Наред с общите за войните убийства и разрушения, в тази се разграбват християнските храмове, плячкосват се свети реликви, опожаряват се манастири. Християнските църкви са превърнати в джамии. Пълното противопоставяне проличава в епитетите – “агаряни”, “безбожници”, с които в българските извори се определят османците. Различието е пълно – в начина на живот, храна, облекло, типа семейство /османците са многоженци – право на четири жени/. Противопоставянето се поддържа и от османската държава. Тя включва всички българи в системата на данъчното облагане, като производително население – рая. Не мюсюлманите не се допускат до управлението. Плащат специален данък – джезие, или по-високи като испенчето. В кадийският съд имат достъп всички поданици, но преди това трябва да се закълнат в Корана, която се счита за по-свещена книга от Библията. Османската държава поддържа все по-високо самочувствие на мюсюлманите. Серии от османски заповеди изискват от християни и евреи да не носят скъпи дрехи, да нямат оръжие, да слизат от коня като видят правоверен и да поздравяват смирено. Християните нямат право да строят нови църкви, а само да възстановяват старите. Привилегировано положение има исляма като официална държавна религия. Османската държава се стреми постоянно да разширява влиянието на исляма като важно идеологическо оръжие за утвърждаване на своята власт, тъй като покореното християнско население, наричано рая превъзхожда. Това обстоятелство обуславя двата ръководни принципа на ислямската държава: за т.нар. свещена война – джихад – война на мюсюлманите срещу християните и за насилствената ислямизяция и асимилация на многобройното християнско население.
Непосилната данъчна политика се съпровожда с официално провежданата от държавата ислямизация, която застрашава реално българския народ с асимилация. Целта на завоевателите е чрез налагане на исляма да бъде разрушено съзнанието на българите на верска, а оттам и на народностна основа и така да се разруши обособената българска общност.
Ислямицазията е системно осъществявана от органите на централната власт и от местната власт, от армията, от духовните и религиозни институти цели пет века. Много са начините и средствата за постигането на тази цел – доброволно и насила. С насилие се осъществява ислямизацията чрез отвличане, преселвания, кръвния данък и еничарските корпуси, принудителни женитби на българските девойки, ислямизиране та новородени и малки деца. Освен това става и чрез опрощаване провиненията на нарушилите закона, раздаването на служби и помощи на християните, които доброволно приеман исляма, привличане на българите като домашни прислуги. Запазените молби на новоприетите показват, че финансовите мотиви играят важна роля за промяната на религията. Стремежът за бягство от бедността – да не се плаща джезие също води до промяна на религията. Голямо средство за това са браковете – по любов, по принуда или по сметка – имат един и същ резултат. Християнската невеста може да запази християнската вяра, но децата й са мюсюлмани. В планинските райони на Балканите, в Родопите, в Македония, в Албания, в Босна първоначално бавно, а през XVI – XVII век масово се прима исляма. Обясненията са различни. Балканското население се мъчи да намали данъчните тежести, но традиционната им привързаност към богомилството и павликянството ги противопоставя на православната църква и прави по-лесен прехода към чуждата религия. Преданията разказват за насилствената промяна “главата или чалмата”. Тази коварна система включва масови, групови или индивидуални помюсюлманчвания, засвидетелствани чрез безброй исторически извори, документи, народно творчество, спомени, описания на съвременници, на чужди пътешественици. От османските регистри могат да се проследят ясно етапите на ислямизационният процес през XV – XVII век, защото новите мюсюлмани, чиито родители са християни престават да плащат данъка джезие. Първото масово помюсюлманчване става през 1515 година при султан Солим I; второто през втората половина на XVII век в района на Родопите; третото през 1689 година и т.н. Подобни насилия са извършвани по времето на султански ловни развлечения, където са събирани стотици християни. По време на такъв лов в края на 1679 година и началото на 1680 година са помюсюлманчени 379 българи. Единичното помюсюлманчване е ежедневно явление през всичките години на турската власт.
Променили вярата си, християните не са признавани за истински мюсюлмани и са наричани с името “дьонме” , което означава обърнал се. Жителите на планините, които при масовата ислямизация не променят езика си, традициите и културата са наричани “помаци”. Все пак османската власт не забравя, че основните данъкоплатци са християните, които плащат джезието, което е главният доход в хазната. Често продължава да се събира и от новите мюсюлмани, поставяйки финансовите интереси над нормите на шириата.
Османското владичество се оказва най-трагичния период в българската история, защото чрез ислямизацията се цели фактическата асимилация на българския народ. Тяхната принадлежност към християнската религия се определя като етнодиференциращ признак по отношение на османския завоевател – мюсюлманин. Обяснимо е защо в съзнанието на тогавашния българин християнството се смесва с българското, а мюсюлманското с турското. От тук ислямизирането се смесва с потурчването, т.е. ислямизирането се схваща като отпадане от българската народност. А това води в последствие до отчуждаване в различна степен на българина мюсюлманин от българската народност, а по-късно и от българската нация. Това много добре са разбрали хиляди българи, които макар и принудително да са приемали исляма, запазват своята обредно-празнична система и традициите на българската култура, съхраняват в различна степен народностното си съзнание. Ала има и друга част, която в течение на вековете, като смесва религиозното си самосъзнание с народностното, при тежки условия на принудата малко или повече се приобщава към османската власт. В науката се твърди, че въпреки непосилните условия на живот и невероятната бедност и нищета, масово обезкървяване и азиатско насилие, българският народ се запазва в основната си цялост, продължавайки да обитава етническите си територии. Успява да се само съхрани, като извършва истински исторически подвиг.
Ислямизацията започва още с установяването на османската власт. Пример за това е трагичната съдба на жителите на престолницата Търново. Със силата на принудата стотици българи, особено от по-големите градове, трябва да признаят вярата на завоевателя. Османските описи от края на XV и началото на XVI разкриват динамиката на ислямизаторския процес. При всяко от поредните описания се сочи нарастващия брой на мюсюлманите, назовани “син на Абдулах”. Това са християни принудени да признаят исляма. За разлика от мюсюлманите обръщениците приемат не само новата вяра, но тяхното поколение вече бива записано с новото име на бащата. По този начин след градовете са ислямизирани стотици села в Силистренско, Шуменско, Търговищко, Габровско, Ловешко. Завоевателите скоро се натъкват на съпротивителните сили на ново помюсюлманчените. Оказва се, че ислямът наложен чрез принудата, само привидно е приеман от хиляди християни. Всъщност те продължават да се чувстват българи и християни, да тачат старите си народностни обичаи, християнските си светилища, да вярват в лековитата сила на пръстта, да съхраняват празнично-обредната система. Много от нонообръщениците не се молят като мюсюлманите, като често заявяват “ на сън ми беше казано, че старата ми вяра е истинската”, извършват различни обреди по християнски, жените не спазват мюсюлманските норми за облеклото. По същество това е пасивна съпротива на българите против ислямизацията и опитите на завоевателите да ги асимилират. Това е т.нар. скрито християнство. Не случайно в т.нар. фетви на османските тълкуватели се препоръчва повторно помюсюлманчване, жесток побой или смъртно наказание. С течение на времето насилствено е премахнато скритото християнство, но редица християнски елементи се запазват в празнично-обредната система.
Съпротивата срещу исламизацията намира отражение в практиката на християнската църква да канонизира имената на християнски българи ново мъченици Такива са св.Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Мъченик Димо, Иван Българина, Иван Нови Търновски, Димитър Славенски и други. Тези и редица други ново мъченици се опълчват мъжествено срещу асимилаторите. Примерът им поддържа живо народностното съзнание и са тачени като борци на род и вяра, за запазването на българщината.
Срещу конфронтацията и конфликта, натрапвани от властта, обикновените хора създават и развиват правилата на своето съжителство. Постепенно се изгражда сложна ритуална система, която признава различията и поражда толерантност в отношенията между християните, мюсюлманите и евреите, разделени от различни религии, но свързани от общия живот в пространството и времето.
В отношенията между християнството и исляма има определена роля и църквата. Българската църква има в православния свят дълга и самостоятелна история. Заточението на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 година означава ликвидиране самостоятелността на българската патриаршия. В това смутно време Вселенската патриаршия в Цариград присъединява нейните епархии. Търновската патриаршия става митрополия. Охридската архиепископия от столетия има самостоятелен статут, а центровете Пловдив и Дръстър са подчинени на Цариградската патриаршия. Така църковната организация е разкъсана и духовният й живот се оказва зависи от различни центрове. През следващите десетилетия църковната организация многократно се променя. Без помощта на държавата и аристокрацията спада нивото на религиозната и общата образованост. Във всички звена на църковната организация и в българските епархии обикновено се назначават гръцки духовници. Църковните длъжности се продават и купуват. Но значителна част полагат грижи за своето папство и за християнската вяра. За съхраняването на християнството съдейства и мрежата на манастирите.
Многовековното съжителство на християни и мюсюлмани постепенно ражда контакта. Самата османска държава е принудена да се съобразява с християнството. Разпростирайки се на територии с християнско население, тя трябва да реши един много сложен за средновековието и обществото проблем – изискването да се изповядва официалната религия. Но мюсюлманската империя включва голямо християнско население и признава не мюсюлманите, включително и българите. Официалният акт е полагането на патриаршеската митра на Евгений Сколарис от султан Мехмед II, след превземането на Константинопол през 1453 година. Всички негови наследници получават правото да ръководят духовните и някои граждански дела на своето православно паство. На това се основава запазването и развитието на църковната организация. За разлика от арабите, османците възприемат практиката да поделят поданиците си на “джемаати” – общности по религиозен признак. Изгражда се постепенно системата на миллетите. Това са самоуправляващи се общности, изграждани по религиозен принцип, под властта на своя духовен глава, който отговаря за тях пред централната власт.
Последователно изгражданата мрежа на съжителство е демонстрирана от заселването на преселници от всички краища, християни и мюсюлмани в Цариград. Тази тенденция в държавната политика има своите проявления и в живота на провинциите. Съвместяването обхваща всички сфери на живота. Започва взаимно проникване на двата начина на живот – номадския и земеделския, балкански и средиземноморски. На нивото на обикновения живот и комшулука става промяна в храненето и бита, на чаршията заедно работят занаятчиите. Французинът Пол Люка разказва за общо почитане на извори от християни и мюсюлмани в Родопите.
Двете съвместно създадени и функциониращи тенденции – на противопоставяне и взаимодействие – оказват огромно влияние на историческата съдба на българския народ не само в Късното средновековие, но и в следващите столетия.
С включването на българските земи в границите на Османската империя се променят не само стопанските и политическите отношения. Променя се етническият облик на Балканския полуостров, а оттам на селищната мрежа, аграрното и градското производство, пътната мрежа.
За българските земи в епохата на Късното средновековие има относително богата информация, която се съдържа в османските данъчни регистри.
Българското население плътно обитава земите, заключени между Черно море и р. Вардар, северния бряг на р. Дунав и Беломорското крайбрежие, като в граничните зони то е смесено с гърци, албанци, власи и сърби. Постепенно стихийно или целенасочено се заселват и мюсюлмански пришълци от Мала Азия- татари, юруци, туркмени и др.
Преобладаващата част от хората /около 30 %/ живеят в селата, които са и основният елемент на селищната мрежа. Мрежата от селища се простира от крайбрежията на р. Дунав, Черно и Бяло море до Стара планина, Родопите, Пирин, Осогово, Руен и другите български планини. В граничните крайбрежни ивици селищната мрежа е доста плътно Селата са с относително многобройно население. В тези райони броят на градовете е значителен. В хода на завоеванието градовете преживяват тежко разоряване и са разрушени многократно, но бързо се възстановяват. В хода на завоеванието те се запазват, но и се променят. Стават европейски по много показатели. Запазват и развиват градския си характер Видин, Никопол, Свищов, Варна, Каварна, Несебър, Созопол и др., възникнали още в древността. Появяват се и нови градове като Русе и Лом. В равнинните райони на Добруджа, Тракия и Централна Северна България селата са по-малко, с по-малобройно население, обособени в повечето случаи в махали. Това е така, защото там минават основните пътища на войската и безчинствата са безброй. Именно в тези райони през ХVІ – ХVІІ век възникват нови селища. Увеличава се броят на селата и градовете като днешния Добрич. Най-гъста е селищната мрежа в подножията на планинските и високите полета. Най-гъсто са населени районите по северните склонове на Стара планина и Родопите, Софийско, Кюстендилско, Трънско, полетата по течението та р. Струма, Места, Вардар. Над 800 м надморска височина в планините селищата постепенно оредяват, за да очертаят границата - горна на поселищната мрежа с малък брой села високо в планината. Множеството от градове постепенно се увеличава. Появяват се Базарджик /дн. Пазарджик/, Горна Джумая /дн. Благоевград/, Неврокоп /дн. Гоце Делчев/ и др.
Очертанията на поселищната мрежа са трайно оформени още през ХV век, но в следващите столетия тя динамично се развива. Някои селища изчезват, появяват се нови селища, села се превръщат в градове и др.
Огромната част от населението се занимава със селско стопанство, главната от което с обработването на земите. Поради благоприятните климатични условия, релефа, почвите, натрупаният дългогодишен човешки опит е овладял отглеждането на всички аграрни култури, познати в Средновековна България. От десятъчните регистри проличава разнообразието на земеделски култури. Основно се произвеждат зърнени храни – пшеница, ръж, ечемик, просо. Отглеждат се лен и коноп, а в южните райони – памук. Всеки дом има зеленчукова и овощна градина. Значително е производството на мед и восък. Силно е развито лозарството до 700 – 800 м надморска височина и производството на вино. В най-южните части се отглеждат маслини, сусам, смокини. Със заселването на турците в българските земи са пренесени и редица източни култури – ориз, черничеви насаждения за отглеждане на копринени буби, праскови и кайсии, дини, мак, рози за розово масло. Разширят се обработваемите площи. Масово се използва водната енергия във воденицата.
Всичко това създава условия да не се преживеят големи демографски трусове, генетични деформации на поколенията и масова гладна смърт. Българите от това време разбират и ценят предимствата на своето стопанство и на своята земя, която според приказките и легендите е част от рая, дарена им от добрия бог.
В Късното средновековие се развива и скотовъдството. Към старата традиция за отглеждане на дребен рогат добитък се прибавят и нови стимулиращи фактори. Един от тях е свързан с особеностите на османския бит, чиято основа е номадска. Овчето месо е ежедневната храна на мюсюлманите. Огромни са нуждите за овче месо в големите градове като Цариград /ХVІ век – около 600 000 жители/, Солун и Одрин, в султанския двор и за войската. Към опита на местните овчари се прибавя и тази на тюрко – номадите и татарите. Оформят се обширни пасищни райони, които включват през лятото високите била на планините, а през зимата – равнините и крайбрежните райони. Утвърждава се официално овчарската професия. Появява се простата производителна кооперация. Възниква прослойка от българи, собственици на стада, свързани с османския пазар – джелепкешани. Наред с това обработката на млякото, вълната, кожата става основа за развитието на различни занаяти. Джелепкешаните се отделят от прякото производство, плътно се свързват с османския пазар, организират пласмента и преработката на скотовъдната продукция. Те натрупват богатства, които им носят социални предимства в българската среда. Цветущите възрожденски селища Копривщица, Котел, Жеравна свидетелстват за “скотовъдния” просперитет на българите.
Значително по размери е отглеждането на едър рогат добитък – крави, волове и биволи, чиито кожи са ценени от европейския свят. Биволите вероятно са внесени от османците, възприети от Иран. През XV век французинът Бертран дьо ла Брокиер се учудва на тези невиждани от него животни. Тези животни се използват от селското стопанство като теглителна сила, в транспорта, за месо, мляко и кожи. Най-бързият транспорт остават конете. В южните райони есе използват за транспорт понякога и камили. В българските села традиционно има свине, чието месо е основен резерв за зимна храна. Многочислени са и домашните птици.
Тясната връзка между скотовъдството и аграрното производство създава общия стопански фонд, които осигурява живота на населението.
След преодоляването разрухата на завоеванието, от началото на ΧVI век градовете по българските земи се укрепват като средища от военно административен характер и центрове за стопанска дейност. Населението им е пъстро по етнически и религиозен характер. Подложено е на постоянна асимилация, което е основната причина за чувствителното нарастване на мюсюлманското население през XV – XVII век.
През XV – XVI век големите потребителни нужди на османската държава и особено на османската армия налага разгръщането на интензивна занаятчийска дейност в градовете. Работните условия на занаятчията – българин са тежки. Поради това, че чаршиите са собственост на богатите вакъфи, той е принуден да наеме от тях не само дюкяна или работилницата си, но често и своите сечива. Задължителните държавни доставки по цени по-ниски от пазарните, които съсипват селянина важат и за занаятчиите. Така те обуват и обличат армията, изготвят сбруи за конете им, подковават. При това за разлика от селянина не може да се скрие, при съседи турци работи и е под надзор на османската власт. Съвместяването на местните традиции с тези, които донасят османците, довежда по изключително разнообразно занаятчийство. Многочислени са и занаятите, свързани с обработката на желязо и други метали. Прочути са мините в Чипровци, Самоков, Етрополе. В средновековието широка употреба намира и дървото. При обработката на желязо и други метали са познати занаятите: железарство /производство на оръжие и оръдия на труда/, медникарство /употреба на съдове за ежедневна употреба и култови съдове/, златарство и т.н. От дърво се правят транспортни средства /кораби, лодки, каруци/, къщи, култови сгради, оръдия на труда и домашни съдове. Развито е грънчарството. Голяма роля играят занаятите, които обработват скотовъдна продукция в два големи клона – текстилно производство и кожарство. Над 30 занаята се сформират в текстилния бранш, а българските груби вълнени платове са прочути в цялата империя. Кожарите българи са търсени в Средна и Западна Европа. Османската власт регламентира занаятчийството със закони и го контролира със специални държавни чиновници, които събират данъчни приходи от производството и търговията.
Градовете се оформят и като центрове на търговската дейност. Занаятчиите се оформят в специални квартали и улици – чаршии. Занаятчиите продават стоката си в дюкяните на чаршията. През XVI век започват да се оформят и строят покрити чаршии – безистени. Производителите сами продават стоката си. Чрез градските пазари се осъществява търговския обмен между града и селото, подтикван от ръста на градското население, от нуждите на османските чиновници и от търсенето на занаятчийските произведения, свързани със селското стопанство. След XV век мястото и денят на пазара са точно определени. В големите градове като София, Пловдив, Русе има пазари за зърнени храни и добитък. Османските закони за пазарните такси представят голямо разнообразие от стоки в около 40 български града, което свидетелства за интензивен обмен.започват да се обособяват панаирите в Пирот, Сяр и други. Те се провеждат на определени места, традиционно наложил се период от годината, обикновено свързан с църковен празник. На панаирите се осъществява и международен обмен. Търгува се в големи количества. Особено прочути са панаирите в Узунджово /Хасковско/ и Доляни /Гоцеделчевско/.
Българските градове привличат с възможностите си за стопанска изява и чужди търговци. Това са най-вече търговските партньори на Османската империя, като италианските републики Венеция, Генуа, Флоренция е адриатическата република Дубровник. В края на XVвек и началото на XVI век възникват колонии на дубровнишките търговци в София, Видин, Търново, в повечето крайдунавски градове. Османската империя се простира толкова на широко, чак до Александрия, Дамаск, Багдат, Белград, Пеща и тези градове се явяват вътрешни за империята. До тях българският търговец достига без да плаща мито, стига да притежава “берат” – патент за търговията. Вътрешният пазар на империята е толкова ненаситен, че не насърчава българите да търсят пазари извън нея. Но в тази империя съжителстват по принуда много народи така че пътищата отвеждат българина практически в чужбина - сред араби, босненци, гърци, арменци. Най-ранните сведения за прекрачване на границата по български търговски дела датират от XVI век и засягат традиционно познати пазари: Влашко, Трансилвания. През XVII век търговците проникват в Унгария под Хабсбургска власт.
Постепенно в къщата на забогателия занаятчия или търговец навлиза средиземноморски бит.към основната храна хляб, лук, сирене и мляко се прибавят сърми, мусака, гювеч. Глинените съдове се заменят с медни, внася се и стъкло. Започва да се използва дюшека.
Разрастването на търговските връзки е свързано с пътищата и мрежата им, която съществува. Селата и градовете са свързани с мрежа от пътища, която функционира от векове. Няколко големи пътни артерии пресичат българските земи: от римската епоха е пътят Ниш-София-Пазарджик-Пловдив-Одрин-Цариград, като по този начин свързва Европа с Цариград; от Солун до Одрин през Беломорска Тракия; от Дунавските пристанища през Стара планина до бяло море. Градовете и тяхната околност се обединяват от мрежа от тесни и черни пътища, а през планините и селата се вият пътечки.
Основното транспортно средство е каруцата. Има специална категория българи – кираджии, които изкарват хляба си с превозването на стоки и храни. Пътуването е трудно и рисковано. Често има нападение от разбойници. В градовете се строят староприемници за отмора на хора и животни. Те, както мостовете, чешмите, баните, мюсюлманските храмове са вакъф, дарение за религиозни и обществени цели.
Въпреки преживеният тежък удар българската народност запазва основния етнически елемент в своите историко-държавно утвърдени традиции – Мизия, Тракия и Македония. Българинът успява да оцелее благодарение на малките и големи социални групи: семейството, селската община, градската махала, училищното и църковно настоятелство. Съхранява се традиционната по селищна система, запазени са и редица градски средища с подчертано български народностен облик. Българинът успява да се приспособи към стопанските условия, независимо от препятствията, които спахийско-ленната система създава. Оцелява благодарение и на противоречията в нея, особено между спахии и вакъфски собственици. Наследствените аристократи се стремят да отклонят изпълнението на държавните доставки и ангарии. В техен интерес е населението да произвежда повече, от което има полза земевладелецът, за да създаде местен пазар или годишен панаир. На него пристигат стоки от вън. Относително свободен в предвижването си и в избора на местоживеенето си, българинът се насочва към едрите владения и овладява тяхната икономика. Там се издигат често на празни места селища като Дряново, Елена, Арбанаси, Карлово, Карнобат, Самоков, Малко Търново и други. В замяна на това заглъхват благодатни по времето на Втората българска държава области като Софийско, Никополско, Търновско, където действа спахийската система и незаинтересоваността на походния конник в стопанството на селянина, понеже неговият син го наследява рядко е условно.
Не погасва религиозното съзнание и църковния живот, не секва народното творчество. Народът, жител на историческото битие е възобновителна сила, която несъмнено ще оздрави нанесените рани, без обаче да може да възстанови завинаги изчезналите материални и културни ценности. В условията на чуждото владичество българският народ набира сила, за да живее, твори и се бори за своята свобода.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
