ПОМАГАЛО!!!!!

[Tedi4ka]

За или против абортите




Това е една наистина много интерестна тема. Доста неща могат да се напишат по нея. И така нека започна. В целия свят, както и в България хората правят аборти, било то по собствено желание или не.
За или против абортите?! Всеки би отговорил различно в зависимост от неговата възраст, зрялост и пол. Ако питате мен обаче абортите трябва да се правят в краен случай. Сега нека да развием тази тема, за да видим дали изобщо има нужда от тях.
Нека започнем с това как мисли по този въпрос едно 15-годишно момче като мен. В днешните доста трудни времена има много случаи на бременни момичета, които все още не са пълнолетни. Откъде идва цялата тази бърхотия, обаче?! Е, това вече го знам. Всичко идва от това, че някакви си, дечица са решили, че сексът е за всички, независимо от тяхната възраст. То няма нищо лошо в това да се прави секс, но не и без предпазни средства. Все пак за какво са измислени всички тези видови презарвативи, противозачатъчни и т.н. Може би, ако научаваме по-късно, какво е това секс ще бъде по-добре, а?!
Сега ще разгледаме един доста срещан случай на забременяване на непълнолетна. Нека вземем момиче и момче, които са гаджета и са започнали да водят полов живот. Но един ден решават да го направят без предпазни средства и става белята. Тогава, ако не се вземат някакви мерки, било то медикаменти става едно доста нежелано нещо – момичето забременява. След това решението има два изхода – да го задържи или да направи аборт, ако не е достатъчно късно за това. В повечето случай обаче се взима решението да се направи аборт. Но това правилно ли е?! Да убиеш едно човешко същество все още неразвило се и плод на едно безумно решение. Ако двойката задържи детето, то целият им живот се прецаква, поради неразумните им действия. Но има и вариянт, в който момичето изчаква да се роди детето и го изоставя. Според мен това да се изостави едно беззащитно съсдание не е правилно. В какъв свят то ще израстне?! Само мисълта, че е изоставено ще го побърка. Е, вярно, че има и деца, които биват изоставени и преуспяват в живота, но това е много рядко срещано. А има и трети вариант, в който момичето трябва да абортира. Но трябва ли да се унищожава този невинен живот?! Аз мисля, че тази двойка ще трябва да задържи детето, колкото и трудно да им е.Въпреки, че всеки трябва да понася последствията от действията си, най-добре ще е те сами да си решат дали трябва да се направи аборт или да запазят детето.
Но нека го погледнем и от страната на възрастните. Доста от жените неискат да запазят децата си, а да направят аборт, понеже немогат да им осигурят бъдещето, което заслужават. В този случай мисля, че решението си е изцяло тяхно.А някой жени правят нежелани аборти, което е доста трудно да се преодолее, ако наистина това дете е плод на една чистта и невинна любов. Не съм нито за, нито против абортите при зрелите жени.
Въпреки, че се унищожават невинни човешки животи чрез абортите, те понякога са нужни. Но мисля, че абортите в света трябва да се намалят до минимум и това да се прави само в краен случай. Защото все по-малко хора искат деца, а по този начин цялото население бавно ще изчезне.

[Tedi4ka]

НА ТЕМА: МОЕТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ АБОРТА ПО ЖЕЛАНИЕ






Изготвил: Евгения Асенова Евгениева Проверил: доц. Д-р Чинчева
Специалност : Социални дейности
Iви курс; задочна форма на обучение;
Фак. № 0742509




Гр. Благоевград
Почти няма жена, която да не мечтае да стане майка. Мечтата за новороденото бебче се заражда от ранна възраст при жените и много често години наред живеем с нея. Оказва се обаче, че желанието е едно, а готовността съвсем друго. Не са единици случаите, когато жени с ужас и сълзи на очи виждат двете чертички на теста. Моментът не е подходящ, не е от специалния партньор или просто сега не искат да сa бременни и да раждат. Причините може да са много, но начинът по който се чувства жената в такъв момент е кошмарен и неописуем. Противоречията са много, емоциите ескалират и най-лошото е, че никой реално не може да ни помогне за най-доброто решение в такъв момент. Да носиш живот в себе си и да знаеш, че насила ще го отнемеш – това е драма за всяка жена. Колкото и да е сигурна, че това е правилното решение, мисълта не може да я напусне и да осъзнае, че това е разумният ход, защото, все пак, това е една човешка съдба. Това е едно дете. Нейното дете!
Всяка година в България около 50 000 жени правят аборт.Това е стресиращата, но реална ситуация за нашата страна и общество. Основната причина за абортите са неправилната контрацепция и ниската информираност за предпазване от бременност, което си е направо потресаващо. В крайна сметка живеем в XXIви век, където вече има много и разнообразни методи за контрацепция и всяка жена може да избере сама за себе си и с помощта на гинеколог най-подходящият от тях.
За мен абортът се равнява на една средно тежка операция и оставя психологическа травма за цял живот. Моето конкретно отношение спрямо абортът по желание е отрицателно. Аз немога да си представя как в мен ще е заченат живот и аз ще го убия, защото дори и до третата седмица (до когато е желателно да се прави аборт ) да не се е формирал човек, то си е нещо живо, то е истински живот. Смятам, че още когато ембрионът е много малък, още в самото начало на зачеването, жената се привързва към това същество и тя започва да го възприема като нейното собствено дете. Мисля, че психологическата травма, която преживява жената, направила аборт по желание или по медицинско предписание е една и съща. Може би тук доста хора биха се противопоставили на моето мнение, защото в единият случай бебето е желано, а в другият – не, но нали и в двата случая манипулацията е една и съща, и в двата случая се извършва убийство на нещо живо, нещо неповторимо. Чрез абортът ние отнемаме шанса за живот, ние не позволяваме на един индивид да се наслади на живота, да се реализира, да види това, което ние сме видяли. За мен това е проява на животинска жестокост и изключителен егоизъм и безотговорност. Та нали целта на човека е точно тази – да се роди, да порастне и да остави поколение? Нали човекът се социализира едва, когато създаде семейство? Да, за мен е точно така и мисля, че няма нищо по-свято от това да имаш възможността да дариш живот, да дариш шанс. Толкова много жени по света нямат тази вазможност за цял живот. Те немогат да изпитат насладата и неповторимото удоволствие от това да дадеш шанс на едно малко същество да се роди и да живее нормално сред своите себеподобни. Тези жени чакат детенцето си като най-висш дар. Толкова много го искат, че животът им може да се осмисли само от появата на новороденото. На фона на тези човешки драми стои другата крайност – тези, които доброволно се разделят с възможността да дарят живот.
Нали децата са бъдещето на нашия свят? Защо толкова много жени забравят, че и те са дошли по този път и ако тяхната майка е взела същото решение и те нямаше да съществуват? Защо така често решаваме, че моментът не е подходящ за нов живот, а е подходящ за смърт?
Тъй като нашата държава е с тенденцията на застаряваща нация, аз смятам, че ако се намалят абортите по желание, значително ще се намали и степента на застаряване на обществото. Разбира се основната причина за застаряването на нацията е емигрирането на младите хора от държавата (което е реалност поради редица икономически проблеми в страната), но нека поне тези които оставаме в страната не допринасяме за по-бързото развитие на тази демографска ситуация.
Освен това всички хора в България са недоволни, че страната ни е на такова дередже, че сме малко население и че все повече и повече намаляваме, че българският етнос се стопява, но никой не си дава сметка, че ние самите сме отговорни за това. Искаме да настъпи промяна и нещата да се стабилизират, но никой не полага усилие за това. Всички чакаме някой друг да ни помогне и когато това не се случва отново сме недоволни. Смятам, че затова допринася и факта, че младите жени предпочитат да направят първо кариера, да се развият професионално и чак тогава да имат деца. Това е една от главните причини и за абортите в границата на 19-25 годишните жени. Съответно в по-късни години раждат по едно дете и с това се приключва тяхната репродуктивна дейност и функция. Дори има случаи, в които майките забременяват и с второ дете, ни правят аборт по желание по редица причини, които аз лично не одобрявам. Та нали раждането и отглеждането на дете е най-важното и най-хубавото нещо за една жена? Нали бъдещето ни са нашите деца? Аз не съм привърженик на тезата, че трябва първо да се развиеш в професионален план и чак тогава да започнеш да мислиш за семейство. Раждането в по-късна възраст крие и друг негатив. Според мен колкото по-голяма е разликата между родителите и детето, толкова по-големи са различията при техните поколения и често пъти се получава така, че се губи нишката на пълноценното общуване и „разбираемия” език между тях.
Разбира се това е моето мнение, но подкрепям тезата, че всеки сам си преценява дали може да осигури живота на детето си, защото не бива да си позволяваме да раждаме деца и да ги изоставяме в домове за отглеждане. Но нека младите бременни дами да не взимат прекалено егоистични решения, а да помислят и за нероденото си дете, а не само за себе си и за всичките проблеми на нашето общество и поресаващите цифри от статистиките, които никога няма да се подобрят и проблемите никога няма да се решат, ако всички бягаме от тях. Нека не допускаме нежелана бременност, като се предпазваме с различните контрацептиви. Абортът оставя белези, които не могат да се видят!!!

[Tedi4ka]

Ния Константинова Ф№ 11215
Непълнолетната майка – къде е границата между личната свобода и обществената отговорност
Младите хора днес говорим за права. Какви ни били отнети, кои не са ни осигурени и какви по принцип имаме, но не се спазват. Често обаче се забравя, че освен права, имаме и отговорности. Дори да не са правно регламентирани или наложени отвън има неща, за които дори да имаме „право” на личен избор, носят след себе си отговорност пред обществото и на обществото. До 18 години всички са деца. Деца, които имат свои проблеми, свои чувства, свои истини. Деца, които имат нужда от разбиране и помощ във всеки един момент. За някои думата отговорност се свързва с „напиши си домашното”, но има и такива деца, които имат свои деца. Как се стига до там? Къде е границата между личната свобода и обществената отговорност?
Децата правят секс. Долната граница пада с всяка изминала година., много хора се шокират, критикуват, „вдигат ръце” и т.н. Но решението не е в това да се забранява или отрича нещо, а да се говори. За това, което се случва с тялото на децата и техните желания, за опасностите, които крие секса и отговорността, която всеки трябва да поеме. Сексуалната култура е един изключително важен елемент от общата култура на човека, за нея няма възраст и тя не бива да бъде табу, както в семейството така и в обществото. Всичко това е обществена отговорност - да се подготвят децата за това, което ги чака и в сексуален план. От тук вече може да говорим за личен избор – дали да правя секс, как да го правя, с кого да го правя и т.н. Правата и отговорностите, които седят пред човека след като е получил необходимата информация вече могат да бъдат осъзнати и осмислени. Проблема в нашия казус е че говорим за определена възрастова група, за която е по-присъщо да говори за права, а не толкова за отговорности.
Когато говорим за секс, не трябва да забравяме, че основната му биологична функция е репродуктивна. Рискът/възможността от забременяване винаги съществува. За непълнолетните българчета днес, семейното планиране звучи стряскащо, защото изключително малко са тези, които биха искали дори да се представят с бебе. Това пак е отказ от отговорност, следователно семейното планиране отново става основна задача на обществото. Какво би коствало на двойката ако станат родители, какво ще се очаква от тях, икономическата необходимост, семейната подкрепа - всичко това е от съществено значение при създаването на семейство и/или отглеждане на дете. Чие трябва да е решението в такъв момент? По закон до 18 години родителите или настойниците са тези, които взимат крайните решения. Нуждата от диалог между поколенията по въпроси като този е наложителна. При непредвидена бременност опциите, които седят пред непълнолетното момиче са три - аборт, да даде детето за осиновяване или да го запази и да поеме пълната отговорност за отглеждането и възпитанието му.
Абортът в България е легален и достъпен за лица над 18 години, в противен случай е необходимо писменото съгласие на един от двамата родители. Това е и основна причина непълнолетните да търсят алтернативни начини за отстраняването на плода или аборт на „тъмно”. Липсата на комуникация между родители и деца или пък срама на родителите могат да доведат до сериозни проблеми от немарливост. Икономически, религиозни, морални, консервативни,здравословн� � и др. фактори могат да са причина за незачитането на този метод и да се стигне до раждане.
Причините роденото вече дете да се даде в дом може да са много. От страхът на майката до не достатъчна социална помощ на държавата. На този етап обществената отговорност към новороденото дете е много голяма, както и личната на родителите. При родено дете вече говорим за живота и правата на друг човек, и ако при предишните етапи ставаше въпрос за личната свобода тук трябва да говорим за обща отговорност. Дори дадено в дом, често родителите не се отказват изцяло от правата си над него, което прави невъзможно неговото осиновяване.. Конкретно родените от непълнолетни майки и настанени в ДМСГД деца са 4.2% от към момента на оценката (ДАЗД-2004 год.), но само 2447 от общо 8796 деца растящи в приюти са вписани в регистрите за пълно осиновяване. Това е един най- ярките примери за липса на отговорност, дали от страна на родителите или държавата, няма значение. Невъзможността над

[Tedi4ka]

За или против абортите ?



Аз съм против абортите. Това за мен е все едно да убиеш собственото си дете. Все пак това е едно живо същество, което живее вътре в теб! Иска ми се да забранят абортите! За щастие не ми се е случвало да забременея и се моля да не става в период, в който не съм готова и нямам човек до себе си. Но недай си боже ако стане бих си го родила. Макар и да съм самотна майка! Все пак това ще е моето дете- от моята плът и кръв! И съм сигурна, че родителите ми ще ме подкрепят! А аз ще направя всичко възможно да му предоставя най-доброто от живота! Ако трябва ще стоя гладна, за да има то какво да яде..
Грях е да направиш аборт! А процентът на абортите е толкова голям! Много жалко.. А по-голямо щастие от това да станеш майка сигурно няма! Това че се е случило по рано от колкото трябва, явно е имало причина за целта, и хубаво или лошо, на четиринадесет,петнадесет,ш естнадесет или двадесет години няма значение от възраста, последствията трябва да си ги поемеш ти, а не това което си сътворил да плаща за твоята "грешка" ако може да се каже, че едно дете е грешка, аз не бих го нарекла така.
Твърдо съм против тях, независимо от обстоятелствата, създаден е живот и не трябва туко така да се прекратява. Просто не смятам че е нормално, независимо дали е било плод на грешка, прибързани действия или просто невнимание.
Все пак фактите са си факти. Всяко нещо има както хубави така и лоши страни. Не смятам че е нормално да се отнема живота на дете, макар и неразвито в 1-я месец на бременноста примерно та дори и преди 3-я...но пък от друга страна, найстина ще е жалко това дете да има такъв живот след като се роди, за това нещата трябва да се преценят внимателно. Но пък трябва да се замислим, какво бихме избрали между варианта да бъдем живи или това че родителите ни ги е било преди време страх да си поемат отговорноста независимо на колко години са били, и нас да ни няма.

Голям резерв за преодоляване на демографския срив на българското население може да бъде осъзнатата обществена подкрепа на отказа от аборт.
Статистиката показва, че населението на България бързо намалява поради ниска раждаемост, висока смъртност и емигриране на млади хора. В същото време в страната има много бездетни двойки.
Сега броят на абортите у нас надвишава значително броя на ражданията. Абортът е прекъсване на бременността предимно поради нежелание на детето от страна на родителите.
Решението на една жена да направи аборт е винаги съдбоносно решение, което крие рискове и се отразява на по-нататъшния и живот, Затова е нормално тя да има колебание и да претегля аргументи “за” и “против”, т.е. често нещата са “на кантар”. Това подсказва възможност за обществена подкрепа на отказа от аборт, без да се нарушава правото на жената да направи собствен избор и да се разпореди със собственото си тяло и съдба. Не бива да се пропуска, че съществува висока вероятност нежеланото от майката дете да бъде твърде желано от някой друг, а при тази демографска криза то е със сигурност желано от обществото.
Ключовата роля би трябвало да принадлежи на медицинските заведения, към които жените се обръщат за извършване на аборти, Медицинските заведения, към които се обръщат бременни жени за извършване на аборт, трябва да могат да предлагат алтернативи.Например има много бездетни двойки, които биха искали да осиновят това дете, а не майка му да прави аборт. Това от дуга страна може да накара дадената бъдеща майка да не прави аборт.
Темата за абортите е много деликатна! От една страна са майките, които понасят най-голямата тежест от създаването на поколението - не само като бременност, но и като понататъшно отглеждане. Те сигурно настояват за свобода при вземане на това толкова важно житейско решение. От друга са нуждите на обществото - бездетни семейства, които дават мило и драго за рожба, и всички, които са притеснени от демографското развитие на България. Не могат да се оставят на страна от този въпрос и самите деца - те не могат да изразят "собствено становище" дали да се появят на този свят, или не, но веднъж появили се, предоставят изисквания, които не търпят възражения.
Всеки сам си преценява, но има ситуации, в който абортът се явява единственото решение на проблема. Да си представим, че примерно това дете е в корема на друго дете! И примерно не е плод на любовта,а плод на изнасилване?Едно е, че ще съсипе живота на момичето,решило да го роди. Друго, че майката и бащата на преждевременната мама трябва да гледат бебето, защото едно четиринадесет-петнадесет годишно момиче едва ли може само да отглежда дете.
Мога да кажа най-общо че съм против абортите,особено когато жени се решават на тази стъпка за да запазят кариерата си или защото това щяло да им попречи на обучението.Това е толкова егоистично.Има също така и млади хора които казват, че са още незряли за тази стъпка,за това да родят дете на петнадесет годишна възраст и мен много ме е яд на тях,защото според мен те не са зряли и за зачеването на това дете, в смисал за правенето на секс.Така че след като си решил, че си достатъчно зрял за секс, ще си поемаш и отговорността. Това е зародиш и от него произлиза живот. Когато си отнел шанса за развитие, си убил.
Това имах предвид, че щестнадесет-седемнадесет-годишните не са готови за секс, щом не могат да си поемат отговорностите, които може да настъпят след това. Едно такова същество още не е изградено, като човек, камо ли да отгледа друг такъв, но най-лесното е след като си направил грешката, да направиш аборт. Начини винаги има и зависи как ще погледне семейството ти на това, но само защото начините са трудни, това не значи, че трябва да ги отхвърлим. Има едно нещо наречено "Престъпление и наказание"- метафорично казано. Това винаги се отразява в живота на всеки.
Твърдо съм против и заради факта, че само след третата седмица сърцето на детето започва да бие.Това е от медицинска гледна точка.
А от духовна. Бог не прави разлика между детето в утробата и извън нея. За Него това са еднакви личности.
И все пак всяка българка трябва да роди поне две деца
И след това да се ползва аборта, ако се наложи,но пак не го подкрепям.Ние българите изчезваме със страшна скорост.И скоро няма да ни има,няма да ги има и тези които са “за” абортите! Бог да пази и да дари с любов българските деца.

[Tedi4ka]

Истинската Любов е да познаваш човека до себе си , да знаеш хубавите и лошите му страни и въпреки недостатъците му да го Обичаш ! Да го Обичаш заради това , което е , а не заради дрехите му ... не заради това , което има {коли , пари и т.н.}, а да Обичаш очите му , погледа му , смеха му , държанието му ... да изпитваш Любов към него тогава , когато е нервен , когато е тъжен , когато е весел , и когато е дори пиян ... да Обичаш всички малки и дребни неща , които той прави ... Да изпитваш истинска Любов значи да бъдеш готов да дадеш живота си за този човек ... да искаш да бъдеш с него и в Радост , но и в мъка , да искаш да споделяш всичко с него ! Означава да искаш да плачеш с него , да страдаш с него , само и само да го боли по-малко ... означава да се смееш с него ! Да изпитваш Любов означава да не можеш да заспиш вечер , защото този човек го няма до теб ... да не искаш да се събудиш сутрин , защото няма да видиш лицето му ... Когато Обичаш някого истински имаш нужда от него за да станеш сутрин и да започнеш деня си с усмивка ! Когато Обичаш някого , този човек ти вдъхва сили да се бориш , кара те да се усмихнеш , когато плачеш , кара те да вдигнеш глава и да си кажеш - е , живота не е толкова гаден ... ! Но когато изпитваш истинска Любов трябва да си готов да правиш компромиси - трябва да си готов да простиш грешките на Любимия човек , защото няма безгрешни хора и защото Обичаш този човек и го Обичаш заради това , което е , а това включва и недостатъците му ! Да Обичаш истински не е лесно ... боли мнооого , но истинската Любов устоява на всичко , и когато човек мисли , че Обича някого , но го боли и незнае какво да направи и по кой път да поеме , трябва да послуша Сърцето си , защото когато човек поеме по пътя на Сърцето - накрая всичко се нарежда и Щастието идва и напълно излекува всичката насъбрана болка ! Когато изпитваш истинска Любов трябва да си готов на всичко за да опазиш Любовта си - да си готов да простиш , въпреки , че те боли , да си готов на всичко !... за да си с този човек , за да си Щастлив и да изживееш всички прекрасни , сладки и незабравими мигове с Любимия човек ! Почти винаги , когато човек го боли , той избира по-лесния начин , защото иска да спре да го боли , но преди окончателно да вземе решение , трябва да се запита какво всъщност иска , какво иска Сърцето му и ... трябва да избере пътя показан от Сърцето , да се бори , да бъде наистина жив , защото тези , които Обичат и са Обичани живеят истински , другите просто съществуват ... ! Да , от Любовта боли и знаеш ли защо ?? Защото няма идеални хора и всеки прави грешки , и всеки постъпва понякога глупаво - даже в повечето случаи го прави несъзнателно и така наранява Любимия човек , но и него го боли , защото е наранил Най-Любимото , най-Хубавото нещо в живота си и тази болка убива ... ! Но ако помислиш със Сърцето си , а то иска да бъде Обичано , ще се бориш за Любовта си и няма да позволиш една глупава грешка да унищожи всичко , бори се ... ! Позволи на човека да те Обича ... , Обичай и ... живей пълноценно , живей истински , Обичай и бъди Обичана , името ти нека е Любов ! Любовта е всичко - пази Я ... хвани Я здраво и не И позволявай да си отиде ... !

[Tedi4ka]

"Защо са безценни свободата, знанието, любовта, приятелството?"


Всеки човек е свободен да избира своите ценности, своята вяра, своите морални ограничения както и своите разбирания за всичко около него. Ако днес реша, че съм свободна дали наистина ще се чувствам така, дали няма да ме спира нещо, което не се определя от мен... Знанието, което всеки има за всичко, което го заобикаля се изгражда от една страна от възпитанието и от друга страна от личният морал и собствените възгледи. Любовта за едни хора представлява всичко, а за други всичко е любов. Има значителна разлика макар и почти невидима на пръв поглед. Приятелството, мисля, се поставя на високи позиции от всеки един от нас.. Изглежда за почти всички то е едно от най-важните признаци за оцеляване и постигане на щастие. Когато нямаме любим до себе си ние сме постоянно с приятели, когато сме на работа или в училище отново сме обградени от тях. Въпроса е не дали всички са ни приятели, а кои от тях бихме приели като истински, добри и верни.
Всеки от нас определя ценностите, които да спазва като ги избира по един общ признак. За повечето хора това е щастието. Ако притежаваме свобода на духа и разума, ако имаме знания, които споделяме и мнения, които са изслушвани от всеки, ако любовта ни заобикаля и ако приятелството живее с нас и ни окуражава, то нямаше ли да се чустваме най-щастливите хора на света.
Темата за свободата е обсъждана от много време и продължава да се засяга и до сега. Главната причина за нейната неизчерпателност е това, че самата свобода не може да бъде пълна, въпреки това че живеем в свободен свят, с право на избор на всички, възможности за всичко и навсякъде. Проблемът идва от там че не всичко е според уменията ни и не всичко според желанията и правата ни. Свободата не означава само да си свободен да избираш, тя не може да се разглежда само от външна гледна точка. Вътрешната свобода някои хора поставят на първо място пред всички други ценности. Други даже не подозират колко е важно да се чустваш свободен първо от вътре, от сърцето, и след това да се оглеждаме отвъд него. Защо свободата е признак за живота? – защото чрез нея постигаме щастие, което пък постигаме чрез правата да избираме, да правим това, което искаме. Чрез свободата се чустваме живи, а това е равносилно с щастието. Следователно свободата е една от разновидностите на щастието.
Стигаме до въпроса защо знанието се свързва с щастието. Много е просто. Когато научим нещо, независимо какво и от къде и започнем да усмисляме това нещо, да го анализираме, да прилагаме опити към него, да се опитаме да си го докажем че реално е така, както са ни го казали ние усвояваме всичко за това, което сме разбрали и го добавяме към разума си. Има два варианта или ще го запазим в ума си и някой ден, когато ни потрябва ще го използваме, или ще го изхвърлим от себе си и няма да се занимаваме повече с него. Когато изберем първият вариант ние ще спечелим от това, а ако желаем вторият вариант да се изпълни значи това, което са ни казали и това, за което сме мислили е било напълно излишно, без смисъл и просто сме загубили част от времето си, а ние не контролираме времето. Ще се опитам да дам пример: Идва ваш/а най-добър/а приятел/ка при вас и ви казва: “ Днес разбрах, че повторението е майка на знанието.” И вие започвате да се чудите, да анализирате дали това, което ви е казал/а е наистина вярно или ви лъжат. Решавате, че наистина е така и го запазвате в себе си. По-късно ви се случва така, че по една или друга причина трява да използвате това, което вашият приятел/ка ви е споделил/а и ще се почуствате по-добре като знаете, че това е изпитано и от друг човек, че наистина като повтаряте нещо ще го научите и ще направите това, което сте утвърдили тогава – да повторите. След това идва опитът. Изпробвате казаното върху себе си и когато видите че резултатите са същите ще се зарадвате първо, че не са ви излъгали и второ, че са ви помогнали в научаването на нещо ново. Ако пък видите че резултатите не са същите – или за ви излъгали или сте анализирали погрешно още в началото...Не знам дали примерът ми ви е помогнал да разберете какво имам в предвид, но той е един от многото които мога да напиша.
А защо любовта е безценна и защо постигаме щастие чрез нея? Мисля, че този въпрос е прекалено риторичен, тъй като всеки от нас поне един път се е влюбвал и това го е направил щастлив. Въпреки че както повечето от вас са се уверили от любовта боли, което се оправдава с това, че не всеки е идеален за другия, ние все някога ще намерим истинска любов, която ще ни радва.
С прителството е почти както с любовта. Ако питаме защо е безценно това е риторичен въпрос, както и ако питаме защо ще сме щастливи, ако имаме приятели.
Всеки от нас винаги би имал нужда от приятели, тъй като на тях бихме споделили всичко онова, което ни тежи, бихме споделили и разкрили дори и най-големите тайни, които не сме казвали на никой друг. Истинският приятел би ни помогнал винаги във всичко, би се жертвал за нас, би разбрал всичко онова, което вършим. Защо казах, че с приятелството е почти както с любовта. Къде е разликата? Според мен тя се крие в това, че от приятелството по-рядко боли и по-рядко то е несподелено, тъй като с любовта някакси по-бавно се разбира дали е споделено или не, ако е несподелено то само по себе си няма да е приятелство.
Разбира се всеки човек може да избира своите ценности и би подреждал всичко както поиска, дали да сложи любовта на първо място или приятелството, дали да определи знанието за по-важно от свободата или обратното. Основния критерий е щастието, защото то дава смисъл в живота. Кой търси смисъла на живота? Този, който е открил щастието в нещо, или този който страда, който няма приятели, който не вижда смисъл в това да научи нещо, този който не е обичан, или този който не чуства свободата в себе си.
Този който няма собствено мнение или има, а не го споделя, този който се страхува да разкрие гледната си точка по даден въпрос, той не може да се чуства свободен.
Този който е егоист, лицемер, който не цени братството и гледа на хората и ги определя само по външен вид, той няма да има приятели никога.
Този който дава по-малко от колкото иска, който иска всичко, а не дава нищо, който обича любовта на другите, който мисли че любовта е просто личен контакт и по-точно казано държи само и единствено на физическата връзка (хващане за ръка, целувка, интимност), той няма как да обича и съответно да получи любов. Защото любовта се изразява не само чрез физически сили, а и чрез вътрешността [ би трябвало да чустваме човека до себе си по-силно от другите, но да го имаме и за добър приятел, на който да споделим всичко; което сметнем за редно да бъде казано да го кажем и изобщо да го правим щастлив човека до нас и да го караме да се чуства комфортно в кожата си...има още поне 10 важни неща, които ще са нужни за да съществува любов...( и естествено мнението на всеки е различно но в основни линии това е главното)].
Този който не желае да научи нещо и не търпи промени с поведението си с течение на времето, не би бил нормален човек. Затова не този, който не учи няма да е щастлив, ами този който не иска да научи нещо повече, което по-късно би го направил щастлив.
Темата "Защо са безценни свободата, знанието, любовта, приятелството?" е неизчерпателна, но тъй като аз се чуствам свободна да споделя мнението си, бих поела всякакви упреци стига те да не представляват оценки от рода на “това не е вярно”, защото това е мое мнение и бих изслушала мнението на другите и разбира се дори и да е абсолютно обратно на моето няма да ви упреквам.

Гергана Дончева, 16 години

[Tedi4ka]

Да обичаш значи да излезеш от предела на себе си”

Луй Арагон

Любовта е движеща сила. Тя е на всякъде около нас и има своите различни измерения. Всеки е бил завладяван от нея и я непрекъснато я преоткрива – било то в детската усмивка, в благата дума, в бащината ласка, в майчината милувка, в поезията, в музиката, в картините. Всеки човек си е задавал въпроса „Какво е любовта”, но никой не е могъл да я опише - няма и да може, защото любовта е различна, индивидуална, неповтаряща се и неповторима.
Какъв е предела на човешката същност? Нима съществува граница? Всеки човек си има както свои, така и общоприети норми и сам решава колко важна е любовта в живота му и до каква степен е готов да жертва нещо значимо за себе си, в името на това да запази истинската си любов чиста и непокътната. Ала любовта надхвърля очакванията и спират да съществуват ограничения и предел на човешката същност. Според народната поговорка между влюбения и лудия човек няма почти никаква разлика. Те са безнадеждни хора, изгубили нормалната представа за действителността. Любовта няма граници, тя не подбира. Кара човека да върши понякога глупости, без да мисли за последствията от това надхвърляне на мярката и прага на същността си.
Любовта притежава една мистериозна и спонтанна сила. Тя идва, без да обяснява защо, без да се оглежда. Като че ли неяснотата и мъглявостта са нейното царство. Тя никога не мисли за последствията. Тя е по-силна от всичко, дори и от предела на човешката същност.
Любовта е като носната кърпичка – мека и чиста. Грижливо я сгъваме и прибираме в джоба си, така както пазим любимия човек в сърцето си.
Не винаги обаче това, което човек изпитва е истинска любов. Ако не е готов да надхвърли нормата и да излезе от размерите на собственото си Аз, след време осъзнава, че е само временно привличане и когато се опознае дадения човек не всичко е така както изглежда.
Възпламналата любов не винаги може да намери взаимност. Често нейният омаен зов среща безразличие,понякога дори и насмешка. Това е страшна болка на сърцето, адска мъка, изгаряща влюбения. Той често загубва съня си, потъва в една мрачна меланхолия, в очите му напират сълзи. Всичко в човека сякаш боледува, дори лицето изгубва жизнеността си. Но дори и невъзможната любов изкарва човек „извън релси”.
Обичта е навсякъде. Както вятърът вее дърветата, така и любовта „разлюлява” живота ни. Трябва да се обичаме, защото никога не е имало и няма да има по-красиво и „окриляващо” нещо от неизгарящата във времето любов.
Мария Керчева Маринова
МГ»Баба Тонка»-Х»г»-№16
27 Ноември 2006
Заповядай

[Tedi4ka]

“Е Л Е К Т Р А”
от
ЕВРИПИД




През Античноста трагедията е единственият жанр, чрез чието посредничество се разказват митове пред събраната /обикновено за някой божески празник/ племенна или по-късно общност в Древна Елада. Тогава персонажите свързани чрез неизменния механизъм, на който е подчинен мита. Нищо не може да спре, смути или преориентира развоя на събитията, които изграждат използвания от трагическия поет мит.
“За явната склонност към разсъждения Еврипид си спечелил прозвището “философ на сцената”. Неговите герои често разсъждават в реалистичен тон върху съвременни проблеми…Актуална, със силно нарушена художествена илюзия, Еврипидовата драма прилича на енциклопедия от възгледи и с това напомня противоречивостта на Омировия епос.” /1, с.142/.
Стратегията на трагедиографа Еврипид е много по-различна от изкуството да се представят митовете на сцена, развито преди него от атинските драмописци Есхил и Софокъл. Той попада под влияние на софистите, отначало наемни странстващи учители по красноречие, а по-късно авторитетни философи, които предават на младите хора най-удачните подходи за постигане на успех и щастие в живота.
“Софистите донесли ново разбиране за човешката природа. За старата аристократическа етика благородството и добродетелта били неизменна даденост, за софистите те стават постижими. Воден от добър учител, всеки би могъл да достигне житейската мъдрост. Така била демократизирана представата за човешката природа и се създала нова демократична педагогика, според която политическите добродетели стават достъпни за всеки. Затова софистите особено държали на умението да се говори и доказва.”/1, с.148-149/. В драматургията на Еврипид откриваме често морална загриженост, повлияна от софистите, дали боговете са достатъчно солидни гаранти на нравствеността.
Наистина Еврипид все още се придържа към древните легенди и митове, но той се одързостява да ги преценява много по-прецизно, да ги видоизменя много по-свободно и да ги критикува много по-открито. Очевидно е, че той не вярва във всемогъществото на боговете и на предопределящата им намеса в участта на хората. Той вече не е склонен да схваща митологията като единствено валидния за всички хора мироглед.
Неговите персонажи приличат на повечето от съвременниците му. Те разсъждават самостоятелно и не изпитват особен респект към традиционните вярвания. Героите на Еврипид не се чувстват безропотно подвластни поданици на всесилната, според доскорошните представи, Съдба. Те са много по-често жертви на собствените си емоционални избори и страсти.
Докато Есхил се стреми да предизвика у зрителите ужас, а Софокъл – ужас и състрадание, Еврипид пробужда чрез творбите си само състрадание у хората. Не без основание комедиографът Аристофан го атакува заради увлечението му да разнежва зрителите чрез представянето на нещастни хора, облечени в дрипи и подпиращи се на патерици. Сред съвременниците си Еврипид се прославя като проникновен анализатор на майчинската обич на Андромаха и Хекуба, на страстната и ревнива любов на Медея и Федра и на пожертваната любов на Алцест. Но сред ценители на високите поетически жанрове в края на класическата епоха този драмописец не получил одобрение, тъй като “се отклонява от жанровата схема и държи, нарушавайки я, на инстанцията на произведението”/3, с.74/.

Митът: Съдбовната грешка идва от Пелопс, син на Тантал и баща на Тиест и Атрей, който убил, като го хвърлил в морето, кочияша Миртил, син на бога Хермес. Тогава Хермес проклел прадядото на Електра и Орест и целия му род.Богът накарал сина си Пан да изпрати овена със златното руно, залогът на царската власт, за да се породи свада между двамата братя /Тиест и Атрей/.
След смъртта на Пелопс Атрей станал цар на Аргос и Микена и прогонил брат си Тиест, защото научил, че той влязъл в непозволена връзка с жена му Аеропа и с нейна помощ му отнел вълшебния овен. По-късно Атрей се престорил, че прощава на брат си, поканил го на угощение и му поднесъл в гозба части от телата на неговите синове Калилеонт и Орхомен.
Втората съпруга на Атрей била Пелопея, дъщеря на Тиест. Тя расла далеч от баща си и без да го знае, родила от него Егист, който бил възпитаван в дома на Атрей като негов син. След време Атрей го изпратил да убие Тиест. Но той разбрал кой е истинският му баща и обърнал меча си срещу Атрей, съсякъл го и предал царската власт на Тиест.
Електра е дъщеря на сина на Атрей Агамемнон, който придобива от жена си Клитемнестра седем деца. Тя е сестра на Ифигения, която е пожертвана от баща си на богинята Артемида, която пратила ветровете за да тръгнат по море платноходите на Агамемнон за Троя. Неин брат е Орест, когото тя спасява като го изпраща при вуйчо им Строфий във Фокида, където той отраства като се възпитава заедно със сина на вуйчо му /Пилад/.
След завръщането на Агамемнон от войната срещу Троя в подвластния му град Аргос жена му Клитемнестра подбужда любовника си Егист да го убие. Егист го посреща с подобаваща тържественост и организира в негова чест пиршество. В края на угощението Клитемнестра, не успяла да преодолее ужаса след жертвоприношението на дъщеря й Ифигения, убива Агамемнон с помощта на Егист.
Узурпаторите на властта в Аргос заживяват в постоянен страх от завръщането на Орест, който, благодарение на предвидливостта на баща му, е напуснал града заедно със семейния педагог. Законният наследник на трона е прогонен от царството, тъй като заговорниците се се страхуват, че той някой ден ще открие истината, ще предяви правата си и ще поиска да бъде възцарен на трона на Агос. Електра е обречена да стане робиня.
Минават години. Възмъжалият син на Агамемнон се завръща предрешен в родния си град и открива сестра си Електра. Междувременно тя е разбрала истината за кончината на баща им и е измъчвана единствено от мисълта е как да отмъсти на убийците му. Тя подтиква Орест да убие Егист и майка им Клитемнестра. След като отмъщава за смъртта на баща си Орест отдава сестра си за съпруга на най-верния му приятел Пилад и напуска Аргос. След убийството на майка си Орест е обречен да бъде непрекъснато преследван от Ериниите, богините на отмъщението.
Така завършва големия митологичен цикъл изпълнен с жестоки отмъщения, който започва с чудовищното провинение и с мъките на Тантал, приказно богатият цар на Фригия, който бил любимец на боговете и те го канели често да сяда на трапезата им. Но той почнал да разгласява тайните им, да краде нектар и амброзия и да угощава с тях смъртните хора. Веднъж, за да изпита всезнанието на боговете, Тантал насякъл на парчета сина си Пелопс и поднесъл месата му върху поднос на трапезата им. Те разбрали измамата, съединили късовете и съживили младежа, а светотатствения му баща подложили на неспирни мъки в подземното царство – да стои до шия във вода, която се оттегляла, когато се навеждал да пие от нея; да стои под нависнали с плодове клони, които се отдръпвали от него, когато понечел да ги бере; да стои под клатушкаща се над него скала, която всеки миг можела да го затисне.

Фабула: При инсценировката на мита в трагедията Еврипид отдава първостепенно значение на разработката на фабулата. Той осъзнава, че пролозите са често излишни, когато митът е известен на всички в амфитеатъра. Еврипид пренася интереса си на драмописец-анализатор върху характерите и техните взаимоотношения. Той следва внимателно развоя им и го извежда до правдоподобен завършек. Категорично не приема изкуствените обрати и внезапната намеса на боговете във финала на сценичните си творби.
Въведението в трагедията на Еврипид е композирано от епизоди, всеки от които завършва със стазим. Еврипид преосмисля участието на хора в трагедията. Партиите на хора при него са осмислени като музикални интермедии, в които важност придобиват изпълнените с изтънчени лирически внушения, ярки образи и одухотворена поезия песни.
Целта на експозиционните сцени в трагедията е да се представи предисторията на показваните събития и да се изложат нещастията и лишенията на персонажите, за да може зрителят да вникне в моралното послание на пиесата. “Трагедията се открива задължително от събитие със смисъл на лишение от основно благо. Това начално събитие нещастие има колизиен характер и не се мисли за причинено от героя. То обикновено изхожда от извънчовешкия свят и засяга само високи ценности – свободата, безметежното съществуване на героя, връзките му с рода или с полисната общност, но най-вече неговото достойнство, основния израз на високо положени на езика на старогръцката култура.”/2, с.172/.
В пролога на трагедията си “Електра” Еврипид въвежда персонажа на Селянина. Той вероятно е взет от версия на мита за отмъщението на Орест, която нито Есхил, нито Софокъл познават. Става дума за мъжът на Електра, човек от народа, с който Егист я е наказал да живее, за да не роди дете с царска кръв. В пролога Селянинът съобщава за участта на сина и дъщерята на Агамемнон след заминаването на героя за Троя:
Когато царят тръгваше за Илион,
Остави син – Орест, и нежна вейчица –
Електра. Възпитател Агамемнонов
Ореста скри – че смърт Егист му готвеше –
И прати го при Строфия, фокидеца.
Електра си остана в двори бащини.
Когато тя разцъфна, я заискаха
Най-първите момци от цяла Гърция.
От страх да не роди от някой аргосец
Мъстител за баща си тя, затворил я
Егист и празни връщал годежарите.
Авторът си позволява да тълкува по-свободно мита, тъй като знае, че зрителите познават много добре основните събития и случвания в него. Според Селянина Клитемнестра “се бояла да срази децата си”, но:
Тогава той, Егист, измислил ето що:
На онзи, който би убил изгнаника
Орест, отрежда златен дар; на мене пък
Електра дава за жена…
Още в пролога Еврипид е въвел самопредставянето на скромния човек от народа, който ни покорява с това, че държи преди всичко на морала:
…..Знатен съм
по род, ала бедняк по положение,
та от това погива благородството:
нищожен мъж – нищожни опасения!
Че ако с мъж достоен би се свързала,
Той би събудил спящото възмездие,
И правдата ще порази убиеца.
Заклевам се в Киприда: аз, съпругът й,
Не съм я осквернил и тя е девствена.
В пролога имаме възможност да се запознаем и с откровеността и отзивчивостта на Електра към хората творящи добро в живота:
Електра/към Селянина/:
Същински бог си ти за мен, приятелю.
Че ти не ми се подигра в бедата ми.
А щастие голямо е за клетника
да найде лекар, както найдох тебе аз.
Още в пролога Еврипид въвежда и героя си Орест на сцената чрез изповедта му пред приятеля Пилад. Веднага прави впечатление, че завърналият се изгнаник най-напред прави жертвоприношение над гроба на обичния си баща Агамемнон:
Орест : /към Пилад/
Пиладе, ти си първият сред хората,
Когото смятам за приятел истинен.
….
Споходих снощи гроба на баща си аз,
там сълзи лях, положих къдърец коса,
след туй заклах връз огън агне жертвено –
потайно от тъдявашните властници.
Трогателна е и втората грижа, която обсебва на съзнанието на завърналия се окаян изгнаник Орест - да открие по-скоро Електра:
…сестра си диря.Тя била омъжена
и, казват, изоставила моминството.
Аз искам да ми бъде съучастница
И тъй да зная вътрешните работи.
В края на Пролога дъщерята на Агамемнон споделя с не по-малко затрогващ патос, че горчивата й участ е изпълнена единствено с чакането на нейния “спасител” и отправя отчаян зов към преселения с насилие в отвъдното неин баща:
Чакам, злочеста аз, ела,
ти, спасителят мой,
ти, мъстителят за смъртта,
за жалката бащина смърт, и спри
нозете скитнишки в Аргос!
….…Чуй ме:
пращам ти подземи скръбта си.
С нея живея всеки ден.
Впиват се в моето лице
Моите нокти, а тази ръка
Блъска главата остригана
При спомена за смъртта ти.
В парода Електра се обръща към зрителите със сърцераздирателна поетична изповед, в която със завладяващи образи отново описва нещастната си участ:
Нощта прекарвам в сълзи аз, а сълзите
са моя участ и денем.
Вижте мръсната ми коса,
Вижте пеплоса мой раздран!
Отново тя се вайка пред баща си, че е останала сама след като “връз кърваво ложе там майка ми с друг живее”.
В първи епизод предрешеният Орест среща сестра си и без още да е разпознат от нея я разпитва за участа й:
А жалиш ли по брат, по гибел бащина?
Електра: Какво по-скъпо има за сърцето ми?
…..
В убийствен брак омъжена съм, страннико.
….
/За мъжа си/ Бедняк е, но е благ и добродетелен.
….На моя одър не посегна никога.
….Не иска да обиди потеклото ми.
/За майка си/: Жената люби мъж, не рожби, страннико.
Орест предизвестява родовото отмъщение чрез провокативния въпрос към сестра си:
И ти, до него /Орест/, ще убиеш майка си?
Електра: Да, с брадвата, посекла Агамемнона.
Важно място в интригата заема сцената на разпознаването. В пиесата на Еврипид Орест е разпознат от Стареца, който някога е бил негов възпитател и знае, че още от дете синът на Агамемнон има белег до веждата. Той помни, че момчето е паднало, когато е гонило една сърна и едва не си е извадило окото. Още в края на първи епизод Електра разкрива пред все още предрешения Орест, че тя се надява, че брат й ще бъде лесно разпознат:
Познал го /Орест/ би един човек от моите.
Орест: Кой, онзи, който го избавил някога?
Електра: Да, бащин възпитател, стар и немощен.
Но като че ли по някакво озарение свише дъщерята на Агамемнон изповядва още тук твърде съкровени мисли пред “непознатия” странник:
За мене няма празници и сборове.
Девойка, бягам от жените, бягам аз
От Кастора, с когото, като сродници,
Преди да иде на небето, бяха ни
сгодили…
Тя е най-вече потресена от изстъпленията на узурпатора Егист над гроба на баща й:
Обезчестен е гробът Агамемнонов:
ни клонче мирта, ни възлияния,
а пуста и без дарове е кладата.
Мълвят, че тоя славен мъж на майка ми
Пиян-залян бил скачал връз могилата,
замервал паметната плоча с камъни
и срещу нас така говорел дързостно:
“Къде е твоят син Орест? Той гроба ти
прекрасно пази!” Тъй сквернял изгнаника.
Вълнението на Стареца в началото на втори епизод се явява в контраст с предшестващите реплики, в които Електра припомня нещастията на баща си и брат си и на Стареца. Приношенията, за които говори Старецът, са направени от Орест на гроба на Агамемнон, за да получи от него подкрепа в отмъщението срещу убиеца му Егист, който е узурпирал трона.
Пред Електра той споделя откритието си:
На идване отбих се аз при гроба му /на Агамемнон/
И паднал ничком, плаках сред мъртвилото,
Развързах меха и възлях от виното,
Па наредих край гроба вейки миртови.
На кладата съзирам чернорунеста
Овца, току-що в жертвен дар принесена,
И кичури, орязани от рус човек. /т.е. Старецът намеква пред сестрата, че незнайният жертвоприносител е вероятно Орест/.
Особено трогателен е начинът, по който възпитателят на Агамемнон се представя пред дъщеря му и демонстрира обичта си към нея чрез изреждането на скъпите за него дарове, които й поднася:
Старецът: Где е, где е господарката ми, младата
Девойка, щерката на Агамемнона,
Когото сам съм гледал? Колко стръмен път
За слабите нозе на старец немощен!
Но трябва да домъкна до приятели
Превит гръбнак и колене несигурни.
Дете – сега те зърнах тук, пред къщата, -
Донесох ти от стадото си агънце
Сукалче, изпод майка му отмъкнато,
Венец от цвете, грудка прясно сирене
И старо Дионисово съкровище
С прекрасен дъх…
След като Старецът дава на Електра кичурите намерени при “злочестата могила бащина”, за да ги съпостави с нейните къдри, сестрата на Орест му отговаря с раздразнение:
Не правят чест на мъдър мъж словата ти,
Като допускаш, че от страх пред властника
Тук скритом би дошъл Орест, юначният.
Косите си приличат? Но едната е
на знатен мъж, възпитан от палестрите,
а другата е женска, с гребен ресана.
В съзнанието на Електра брат й е останал като буйния, здрав и силен момък, възпитаван на палестрата, за който би било унизително да бъде съпоставян с гладко сресана девойка.
Впечатляващи са мъдрите добронамерени напътствия, които семейният възпитател на Атридите /Агамемнон и Менелай са синове на царя на Аргос и Микена Атрей, бел. Г.Г./ дава на Орест, който го разпитва как би трябвало да накаже “убиеца и майка си, участница в брачното безчестие”. Синът, който е убеден, че трябва да отмъсти настойчиво пита:
С кого да тръгна? В нощен мрак ли, денем ли?
Кой път да хвана срещу враговете си?
Старецът мъдро отговаря:
Дете, не чакай в мъката приятели.
Голяма радост е да найдеш някого,
Та с него да делиш тегло и щастие.
Загинал си за своите приятели
от корен, безнадеждно. Чуй съвета ми:
в ръката ти и в случая е вложено
да си възвърнеш бащин дом, отечество...
След като Електра се озовава отново до любимия си брат /”Ето, пак сме заедно!”/ решителността й на дъщеря възмездителка нараства многократно:
Егист ще трябва да загине, казвам ти.
Че паднеш ли сразен от удар гибелен,
и аз умирам, няма ме сред живите,
ще поразя със остър меч главата си!
Ще вляза вътре да приготвя меча си
И ако дойде радостно известие,
Ще възликува този дом, но паднеш ли,
Ще бъде нещо друго. Туй е, казах ти.
……………….
Трябва мъж да бъдеш доблестен.
След като Старецът и Орест напускат сцената, Електра, напрегната, в очакване на вест за отмъщението на брат й над убиеца на баща им, се обръща към хора. Решителността й е прераснала в готовност за пряка физическа намеса в съдбовното събитие:
Жени, а вие вярно известете ми
глъчта на тази битка. И ще чакам аз
тогава с меч в ръката. Победят ли ме,
аз няма жива да се дам и никога
не ще ме жива позорят вразите ми!
В трагедията си Еврипид “обрича” на смърт първо Егист. В началото на трети епизод зрителите научават от пратеник, че той е бил убит от Орест по време на жертвоприношение на боговете???
Вестителят: Девойки от Микена, победителки,
Орест надви, вестя на вси приятели!
Егист, убиецът на Агамемнона,
Лежи прострян! Редете реч молитвена!

След като благодари на “правдата зряща” Електра настоява пред Вестителя да каже нещо повече за смъртта на отцеубиеца й както и “за начина, по който бе извършено убийството”. Тогава последва пространен разказ на свидетеля за принасянето в жертва на бика и за бързо извършеното родовото отмъщение:
Егист се взира в жертвената вътрешност:
Там няма дроб, а жилите и злъчният
мехур вещаят ужас на гадателя.
Той свъси взор, а господарят – пита го:
“Какво ти е?” – “Страхувам се от вънкашна
засада, госте. А за мен, за моя дом
е смъртен враг синът на Агамемнона.”
Пък той му казва: “Как, че от изгнаник ли
се плаши царят? Но да се гощаваме!
Затуй ми донесете не дорийски нож,
А фтийски, за да разсека гърдите му.”
Той удря с ножа, и Егист внимателно
Разглежда вътрешностите, навежда се.
Орест на пръсти приближи, удари го
по прешлените и пресече ставите
гръбначни. Мигом се затресе тялото
и се замята във предсмъртни гърчове.
Вестителят предава по трогателно въздействащ начин реакцията на изпадналите в паника след убийството на Егист слуги в дома на Агамемнон, чийто син и отмътител им се разкрива с внезапната молба: ”Не ме убивайте
вий, стари таткови слуги!”:
……………………………При тая реч
те свалят своите копия. Познат бе той
от някакъв служител стар в палатите.
И в миг с венец окичиха челото му,
възрадвани, ликуващи…
Като кратка ударна сентенция звучи мъдрото обобщение на свидетеля на последните издихания на царя-узурпатор Егист: “Кръв за кръв е заплатил с горчива лихва мъртвият.”
В началото на четвърти епизод Орест донася при Електра трупа на отцеубиеца им с излъчващи дълбоко отвращение думи:
…………..За да може всеки гражданин
да ти повярва, аз ти нося мъртвия,
когото можеш да дадеш на хищници,
на птици, поколение на въздуха,
за плячка, прикован на кол. Твой роб е той,
когото преди малко цар наричаха.
С гневни думи дъщерята на Агамемнон се нахвърля и излива яда си върху мъртвото тяло на Егист, което брат й е проснал в краката й:
Погуби ме, направи мен и брата ми
Сираци. Що ти сторихме? Ти майка ми
Позорно взе, като уби съпруга й,
владетелят на гърците под Илион,
където ти не бе. Глупец, ти вярваше,
че майка ми ще бъде твоя примерна
жена, след като си осквернил постелята
на татко! Но когато съблазнителят,
принуден, взема за съпруга чуждата
жена, е жалък: мисли, че към него е
почтена непочтената към другия.
И не разбра как жалък е животът ти.
Ти знаеше, че взе жена безнравствена,
а тя – че с мъж порочен се е свързала.
В дългата тирада на Електра впечатляват афористично звучащото й обобщение относно поведението на веднъж изневерилата на законния си мъж жена. Не по-малко поразяващи със зрелостта си са изказаните на глас от героинята размисли за съотношението богатство и морал в живота на човека:
А ето най-горчивата илюзия:
че представляваш нещо чрез парите си.
Но те са кратковременни приятели.
Че трайното е нравът, не богатството.
Че той надмогва всяко изпитание.
Нечестното богатство на негодника
В миг цъфне, па изхвръкне из ръцете му.
Във финала на гневната тирада на Електра се появява една съвсем кратка апология на застигащата винаги престъпниците Правда:
Проклет да бъдеш! Не позна съдбата си,
и ти получи своето, престъпнико!
И нека онзи, който стори първата
успешна стъпка, не реши, че Правдата
е победена, нека чака свършека
на своя път и края на живота си!
Сентенциозното обобщение от изстрадала жертва на Егист е подкрепено от Хора: “Страшна мощ е Правдата”.
В същия четвърти епизод Електра установява разтревожена, че след като вижда майка си Орест се развълнува, готов е “да се смили” и е видимо разколебан да следва първоначалното си решение: “Възможно ли е да убия майка си?” Той се страхува, че над съвестта му “ще тегнат кърви майчини”. Тогава дъщерята на Агамемнон напомня на брат си, че с убийството на Клитемнестра ще бъде отмъстен докрай баща им. И тук, за да бъде убедителна, тя прибягва отново до фраза-афоризъм: “Баща да пренебрегнеш е безчестие!”
След последвалото настойчиво увещание на Електра “Не бивай слаб, не падай в малодушие!”, Орест пристъпва към осъществяването на втората част от плана си да възстанови поруганата чест на Агамемнон:
Отивам. Почва страшна служба, страшна е
задачата ми. Ала с воля божия –
да бъде! Сладък и горчив е подвигът.
При първата й поява на сцената Клитемнестра веднага напомня на Хора за “своето погубено дете” – принесената в жертва от мъжа й Ифигения. Жертвоприношението на Ифигения е първия довод на съпругата-прелюбодейка срещу първия й съпруг /Агамемнон/:
… той подмами дъщеря ми, каза й,
че ще я жени за Ахил, отмъкна я
в безветрена Авлида. Там, връз кладата,
посече мойта бяла Ифигения.
Вторият й довод е предполагаемата от нея “изневяря” на мъжа й с хубавата Елена:
…..Той доведе изстъплената
менада /Елена, бел.Г.Г./, взе я в ложето си, две жени
в една и съща къща обладаваше.
Жената е сластолюбива, казвам го.
И щом изневери мъжът, отблъсквайки
леглото й, жената следва примера
на своя мъж, намира си любовници.
И после върху нас се сипят хулите,
а никой не кори мъжа, виновника!
Еврипид веднага противопоставя на трескавите излияния на съпругата-убийца категоричната позиция на Хора, която следва непосредствено след тирадата с “доводите”:
Да, право е, но срамна ти е правдата.
Разумната жена отстъпва винаги
на своя мъж. Която мисли иначе,
не влиза в моите разсъждения.
След опровержението на Хора Електра прави обстоятелствена равносметка на далечното минало, с която тя като пренебрегната дъщеря срива измислените доводи на порочната си майка:
…Елена доброволно бе отвлечена,
а ти уби героя пръв на Гърция
със довода, че заради детето си
погуби своя мъж. Не знаят хората:
преди да се реши смъртта на щерка ти,
едва напуска твоят мъж палатите,
а ти коси гласиш пред огледалото!
Жена, която в мъжово отсъствие
за хубост мисли, е порочна, махай я!
В развоя на разобличителната тирада ожесточението на Електра прераства в директна заплаха срещу пренебрегналата майчинските си задължения прелюбодейка:
И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата
с Орест ще те убием, отмъщавайки.
Онази твоя правда среща нашата.
Глупец е, който заради съкровища
И род жена порочна взема. Скромният,
но честен брак ощастливява къщата.
В отчаянието си, разобличена от Хора и Електра, Клитемнестра признава вината си с кратката самосъжалителна реплика “Уви, нещастни мои намерения!
Аз тласнах към чрезмерен гняв съпруга си!”, която предизвиква у раздаващата справедливо възмездие дъщеря само горчивия лаконичен отговор: “Ти стенеш късно, няма изцеление.”
В антистрофата на ІV стазим Хорът отдава дължимото на възцарилата се Правда:
Но Правдата войде, потекла наназад,
и нея/Клитемнестра, бел.Г.Г./ примамва, че тя погази брак;
своя съпруг злочест, едва дошъл
след толкоз време в своя дом
и сред циклопските стени високи,
тя с остро оръжие, с брадва уби! Нещастна!
Съпруг бе – каквото и зло да бе й сторил!
Явно е, че трагическият поет е загрижен за правдоподобието и държи често да припомня на зрителите провинението на Клитемнестра според легендата.
В екзода на трагедията “Електра”от Еврипид братът и сестрата заедно убиват Клитемнестра след като Електра имитира, за да заблуди майката - престъпница, раждане. Хорът е покрусен, защото една майка “я убиват децата й”, но уточнява, за да разведри зрителите, че “клетницата е сторила безчовечно зло на мъжа си”. Той мъдро разсъждава пред зрителите, че когато “настане часът бог раздава правдата”.
В трета строфа на екзода Орест сам пресъздава ужаса на майцеубийството:
Тогава метнах плаща връз очите си
и с меча всичко свърших аз:
прободох майчиния врат.
Електра напомня на Орест, че не го е изоставила в отмъщението над майка им, към която тя признава преди това, че е изпитвала “яростна злоба”:
И аз тогаз те насърчих,
И с тебе хванах твоя нож!
Хорът като безпристрастен съдник не е в състояние да успокои вярната дъщеря на престъпно погубения Агамемнон: “Ах, ти извърши най-страшното дело!” Жесток към себе си, Електра и Клитемнестра е в последните си думи и отмъстителят Орест, когато сестра му покрива трупа на майка им: “Убийците си ти роди!”
Във финала на трагедията на Еврипид отмътителят-убиец Орест сам предусеща бъдещата си нерадостна участ:
Аз напущам палата на своя баща
и пред чужди съдии за майчина кръв
ще давам ответ!
След като благославя брачния съюз между сестра му и най-верния му приятел Пилад Орест отправя сам горчив съвет към самия себе си:
Тях сватба ги очаква. А ти замини
Към Атина, избягай от кучките /Ериниите, бел.Г.Г./! Виж,
те се втурват към тебе с ужасни нозе
и със змии в ръце, и с черни тела,
те събират плода на страхотната скръб.
При Софокъл развръзката е особено драматична, тъй като неговата Електра е безмилостна към майка си и е твърдо решена да й отмъсти. В трагедията му Клитемнестра бива убита преди Егист и само се предвещава, че и той ще бъде сполетян от същата участ. При Есхил в “Орестията” Клитемнестра е убита, а по - нататъшната участ на Егист остава неизяснена за зрителите.

Персонажи: “Най-високото достижение на Еврипидовата трагедия остава човекът – твърди проф.Богданов. В никой друг автор на гръцката класика няма такова разнообразие на характери и човешки състояния. Също като неговите сюжети героите на Еврипид са преоблечени съвременни типове.” /1, с.145/.
“Гледната точка на атическата трагедия е едномерна. Събитията стават за централния герой и, общо взето, жанрът не допуска да се моделират успоредно няколко геройни съдби…Взетият от традицията висок герой представя в своята съдба принципно съдбата на една общност.” /2, 171/. В трагедията на Еврипид дъщерята на цар Агамемнон и царица Клитемнестра Електра е главното действащо лице /протагонист/, което най-активно допринася за очистването на родния Аргос от злото. Тя се откроява сред общността на персонажите с идеала й за справедливост и с твърдата й воля да отмъсти за убития баща. Моралната й сила е обусловена от чистотата на идеала и решителността на волята й.
В трилогията си “Орестия”, Есхил отрежда второстепенна роля на сестрата на Орест, оплаква преди всичко участта й на обречена от Егист на робско смирение девойка. В трагедията си “Електра” Софокъл придава на дъщерята на Агамемнон величието на героиня, която е обзета от справедлива ненавист към майка си, убийцата на мъжа си Клитемнестра. При първия атически трагедиограф Електра се себеукорява заради непримиримата ненавист, която изпитва към убийците на баща й. При Софокъл аргоската принцеса не иска да слуша доводите на влюбената си майка, тъй като е изцяло във властта на омразата си към нея.
Еврипид отдава предимство на угризенията и чувството за вина, които се загнездват в ума на Електра. В началото на трагедията му героинята е обзета от горчиви съжаления, че съдбата й е отредила толкова злощастия:
Моят град ме нарича тъй:
бедна, клета Електра!
Ах, нечовешки теглила,
ах, омразен живот
В края на творбата си Еврипид представя главната си героиня разкъсана и сломена от разкаянието при повторната раздяла със скъпия й брат:
Електра: Прости, роден град,
простете, съгражданки мои навеки!
Орест:Моя вярна сестрице, отиваш си ти!
Електра:Да, отивам си, в сълзи са моите очи!
Орест е синът на цар Агамемнон и царица Клитемнестра, който е единствената опора на Електра и единственият източник на нейната мощ. Според тълкуванието на Еврипид той е миролюбиво настроен младеж, чиято единствена мечта е да постигне щастие в живота. Орест е представен като безволев млад човек, жертва на постоянни страхове, осъзнаващ своята уязвимост и немощ пред силите, които го превъзхождат. Изгубил правата си над трона той е изгубил и надеждата, че може някога да победи, тъй като е убеден, че узурпаторите са в повечето случаи непобедими.
Преди Еврипид Есхил вече е създал сред атинската публика представата за сина на Агамемнон като обречен от боговете да убие майка си младеж. В неговата трилогия “Орестия” братът на Електра е обзет от вцепеняваща силата му нерешителност, тъй като актът на отмъщението го ужасява.
Въздигащият в култ могъщата мъжка воля Софокъл показва на сцената Орест като на решителен и самоуверен принц, който се завръща в царството си с ясни цели - да се възкачи на трона и да отмъсти за убития баща.
Следвайки традиционната представа на древните гърци за Егист тримата първи трагедиографи на Древна Елада през класическата епоха /Есхил, Софокъл и Еврипид/ го представят в амфитеатрите като тиран узурпатор, който получава трона от жена си Клитемнестра, чиито любовник и съучастник в престъплението - убийството на Агамемнон - е бил. Още в пролога на трагедията на Еврипид Егист е описан от Селянина като страхлив, мнителен и коварен властник. По-късно Електра дава израз на хорската мълва и със злъчна ирония съобщава на брат си, че “славният мъж на майка ми”, обхванат от болезнената си мнителност “пиян-залян бил скачал” по гроба на Агамемнон и “замервал с камъни паметната плоча”.
Електра упреква малодушния Егист, че е бил под властта на майка й. Тя стига до обобщението, че една жена, която вече е мамила първия си мъж, ще мами и следващите. Дали чрез това обобщение Еврипид не демонстрира твърде невъздържано своето пословично женомразство?
Като че ли за да заглуши хорската мълва Егист се показва в управлението на Аргос като тиран с твърда ръка. Той следва преди всичко волята на любовницата си-царица, но хората не обичат нито него, нито нея. Този митологичен персонаж като че ли е предопределен от тримата атически трагически поети да изпълнява само една роля на орхестрата - да стане жертва на отмъщение от децата на Агамемнон.
Клитемнестра е съпругата на царя Агамемнон, която сама се “обрича” на вдовство. Тя се натоварва с двойно престъпление - изневерява на мъжа си и го убива заедно с любовника си Егист. Според легендата тази жена живеела с постоянния страх, че синът й ще се завърне и ще бъде бързо увлечен от отмъстителните амбиции на дъщеря й Електра. Еврипид представя жената на Агамемнон преди всичко като мнителен човек, който се страхува най-много от собствените си деца. На преден план в образа е изнесено безмерното унижение на занемарилата потомството си майка.
Клитемнестра обича да се представя като безутешна майка, сломена от принасянето в жертва на първата й дъщеря Ифигения. Тя е изградена от драматурга Еврипид като сложен персонаж, който се опитва да отхвърли вината си, но не успява, а още повече се натоварва с антипатията на отвратените от егоизма и себичността й зрители. Електра многократно я разобличава като невярна съпруга, но я обвинява в края и като изменница на роднината:
И зная, ти една сред всички елинки
се радваше на успеха на троянците,
помръкваше, когато те загубваха.
Мъжът ти да се върне ти не искаше!
В трагедията на Есхил “Хоефорите”, преди да издъхне от смъртоносните удари на сина й, изменницата на достойния мъж Агамемнон произнася тържествено страховито предупреждение: “ Нима, о чедо, ще убиеш майка си?…Помни гнева на майчините кучета /Ериниите, бел. Г.Г./. Акцентът в тази пиеса е поставен върху съня на Клитемнестра и майчиното й въздействие върху Орест, който не отстъпва пред заплахите на неверницата: “Не аз, а ти сама убиваш себе си.”
В трагедията си “Електра” Софокъл показва Клитемнестра на сцената като жена, която е измъчена от кошмарите, в които я е заплело двойното й престъпление.. Изпълнена със страх от живите, тя се опитва да постигне примирение с мъртвите. При вестта за смъртта на сина й Орест бившата жена на Агамемнон се опитва да скрие радостта си, но облекчението взема връх. Тя оповестява, че занапред ще живее в спокойствие. Въздадена е справедливост на този, който е правил живота й непоносим. Тя се надява, че скоро и Електра ще бъде наказана от неумолимата Съдба.
“В “Електра” Еврипид извежда на сцената Селянинът, съпруг на Електра, представител на това добро средно съсловие, образец на честност и на здрав разум.” /1, с.144/ Той сам се представя пред нас в пролога, където излага една впечатляващо приземена философия за живота:
…………………………….Наистина
микенци-кореняци са предците ми –
това не ми оспорва никой. Знатен съм
по род, ала бедняк по положение,
та от това погива благородството:
ншщожен мъж – нищожни опасения!
Но същият този самоподценяващ се “нищожен мъж” доказва още в първи епизод пред “странника” Орест своето вродено благородство чрез гостоприемството си:
Внесете вътре вещите им, спътници!
Недейте възразява, при приятел сте,
Приятели. Бедняк съм аз наистина,
но низък нрав у мен не ще откриете.
Синът на Агамемнон е покорен от този мъж, който “не е велик”, “не се надува с именити прадеди”, но “той, макар и прост, излиза доблестен”. По повод на гостоприемния Селянин той произнася фраза, която звучи като мъдра поговорка:
………………Предпочитам бедния,
но приветлив стопанин, пред богатия.
Старецът , възпитател на Агамемнон, проявява респект към дъщеря му Електра. Той напомня за Педагога от трагедията на Софокъл, макар че не се знае дали Софокъл е написал своята пиеса преди или след Еврипид. Старецът е сходен като образ с Дойката в трагедията на Есхил “Хоефори”.
В античните трагедии ритъмът на действието се определя от коментарите на Хора, предвождан от Корифея, който в края на всеки епизод, в стазимите, произнася дълги тиради. Той коментира предшестващите трагедията събития, случванията на орхестрата и предстоящата участ на действащите лица. Есхил, Софокъл и Еврипид винаги включват в сценичните си творби Хора като персонаж, но всеки от тях му придава специфични функции и различна активност. “Еврипид довършил тенденцията, която изтикала хора от драматичното действие – пише проф. Богданов. Той вече служел за общ фон, дори за музикален антракт между интелектуално наситените диалози. Еврипид разнообразил тези антракти. Близък до всички новости на времето, той прибавил нови инструменти към лирана и флейтата в музикалния съпровод и използувал още по-широко ариите, въведени от Софокъл…” /1, с.144/.
В “Електра” на Еврипид Хорът на аргоските девойки известява на дъщерята на Агамемнон в парода /въвеждащата му песен/, че в града е пристигнал “човек от Микена”, “планинец, отхранен с мляко”, т. е. Старецът, семеен възпитател в дома на Атридите. Този Старец по-късно ще свърже Електра с Орест и ще му вдъхне смелост сам да се заеме с отмъщението за смъртта на придобилия слава край Троя негов баща.
В четвърти епизод на трагедията Хорът разобличава перфидната Клитемнестра, че обвиненията й срещу покойния и съпруг Агамемнон са неоснователни и мъдро я поучава: “Разумната жена отстъпва винаги на своя мъж”. Аргоските девойки, свидетелки на убийството на Клитемнестра, напомнят на справедливо ожесточената срещу майка си Електра, че въпреки всичко, от обективната гледна точка на общоприетия морал, тя е извършила “най-страшното дело”. Хорът разведрява в края зрителите на пиесата с поучителната реплика, че “човек може да се радва”, само ако “бъде далеч от злото”.
У Еврипид откриваме често мъдри сентенциозни изводи от морален разред, които вероятно са повлияни от поученията на софистите Протагор и Продик. Поставя се, например, въпросът дали благородството на ранга съответствува на благородството на душата / І епизод/:
Уви,
Не съществува знак на доблест! Виждал съм
нищожни синове на благородници
или от прости люде рожби доблестни.
Една духовна нищета в богатия
и светла мисъл в тялото на бедния.
С какво мерило ще отсъдиш правилно?…
“В крайна сметка в “Електра” си остава напълно осмислена чисто човешката реакция на персонажите пред ударите и обратите на съдбата: страданията на унизената Електра и отмъстителното й тържествуване над трупа на Егист; героичната решителност на Орест да се разправи с узурпатора на бащиния му престол и страхът му пред майцеубийството; и накрая искрената скръб на брата и сестрата след гибелта на Клитемнестра. Макар че митологическият разказ изгубва вътрешния си смисъл, не се изгубва мотивировката на човешкото страдание” – обобщава руският класицист Ярхо /5, с.284/.
Вярвания и представи на гръцката Античност:
Боговете играят важна роля в древногръцката митология. Те непрекъснато поддържат страх у земните хора със заплашващи тяхната участ кроежи. Митът за Електра е отклик от постоянния конфликт между хората и боговете, който започва от провинението на Тантал, което напомнихме в началото. Обитателите на Олимп най-често наказват извънмерните амбиции на хората, които ги подвеждат да вършат най-зловредните безумия.
В често съпоставяните пиеси на Есхил, Софокъл и Еврипид посветени на нещастията в дома на Атридите Аполон, чрез посредничеството на оракула си, заповядва на Орест да отмъсти за убийството на баща си. При Есхил синът на Агамемнон извършва отмъщението, защото се осъзнава по-скоро като послушно оръдие на боговете. При Софокъл синът на Агамемнон отмъщава ръководен от усета си за справедливост.
В трагедията “Електра” на Еврипид Орест е подвластен преди всичко на омразата си към майката прелюбодейка и любовника узурпатор, т.е. у третия тратически поет на Древна Елада много често над волята на боговете се надграждат невъздържаните емоционални въжделения на земните хора. Наистина в драматургията му намесата на боговете често се омаловажава. “В творчеството на Еврипид прозвучават крещящи дисонанси. В “Електра”братът и сестрата убиват собствената си майка и извършват това, следвайки повелята, дадена от Аполон. Но в края на трагедията от устата на Диоскурите чуваме критика, отхвърляща заповедта на бога като немъдра /към Орест/: “Мъстта бе права, не и твойто действие. Че Феб…ах,Феб – но млъквам, той е царят ми…Мъдрец е, но не мъдър е съветът му.” /Репликата е вмъкната тук от Г.Г./…в случая ясно е отразен разривът между митическата традиция и Еврипидовия начин на мислене.” /4, с.267-268/.
В края на трагедията на Еврипид се упоменават Ериниите. В древногръцките трагедии това са богините, които охраняват установения ред и отмъщават на всички, които го смущават или нарушават. В трагедията на Еврипид “страшните Еринии” са упоменати в дългата тирада на Кастор /единият от Диоскурите/, където се утвърждава представата, че тези богини преминават “през отвор вдън земята”, където се намира тяхното “почитано, свещено прорицалище”. В същата тирада майцеубиецът Орест е заплашен и с “ужасните, кучеоки богини Кери”, които според легендата са черните деца на Нощта, които грабват човешките души в мига на тяхното отделяне от тялото.
В края на своите пиеси Есхил и Софокъл също упоменават богините отмъстителки, които преследват Орест като майцеубиец и престъпник. В третата част /”Евменидите”/ на трилогията си “Орестията” Есхил предвещава, че Орест ще бъде съден от Ареопага, който ще го оправдае. Тогава Ериниите ще се преклонят пред присъдата на съдиите и ще се превърнат в Евмениди /Доброжелателките или Благосклонните богини/.
Призоваването към отмъщение: Древните елини отправят молитвите си към боговете за отмъщение като се съобразяват със значимостта на положението им в Олимпийския пантеон. Тук трябва да се припомни, че Зевс е праотец на Атридите, че Хера е била покровителка на Микена, градът владенние на Атридите, в който е издигнат храм /Херайон/ в нейна чест,
Според античните представи престъпно убитият Агамемнон представлява разгневена жертва и поради това могъща и опасна както всички мъртъвци. Затова в трагедията се призовават и другите герои загинали пред Троя. В екзода на трагедията, след като появилият се от небесните висини Кастор предупреждава Орест “Мъстта бе права, не и твойто действие”, той предвещава, че земята трябва да се отвори и през отвора й ще преминат “страшните Еринии”.
Древните елини когато отправяли молитвите си се съобразявали с вертикалната подредба на боговете: те молели първо боговете от Горе, а после се обръщали към боговете от Долу. Молещите се били на колене, пляскали земята с ръце и постепенно нагнетявали възбудата в себе си. Този забързващ се ритъм се усеща в призивите за отмъщение: ???

Гостоприемството: Според античните представи преминаващият гост се дарява с даровете на гостоприемството (xenia), които са богати, ако той е богат, скромно ядене, ако е беден - вино, агне, прясно сирене и венец. В “Електра” на Еврипид прихождащият гост, Старецът, дарява обичната дъщеря на бившия си господар с “агънце сукалче”, “венец от цвете”, “грудка прясно сирене” и “старо Дионисово съкровище” /вино/. /ІІ епизод/.
Когато Егист прави жертвоприношение на боговете, Орест, прикриващ самоличността си, минава край имението му. Според представите на тогавашните елини жертвоприносителят е задължен да покани преминаващия странник:
“Днес вие /Орест и Вестителят/ ще сте мои сътрапезници
в гощавката. Принасям тия бикове
на нимфите. На ранина ще станете
и пътя ще подемете. Да влизаме!” / ІІІ епизод/.
Като помага при жертвоприношението Орест става гост на жертвоприносителя Егист. Странникът става гост като измие ръцете си с вода от дома и започне да помага на господаря му:
Орест:…ако трябва да помагат странници,
готови сме, Егисте, не отказваме.
Трябва да се отбележи, че в началото Егист посреща странниците с ритуалните въпроси: “Какви сте вий? Отде сте? От коя земя дохождате?”, но в динамиката на ситуацията новодошлите, като че ли случайно, забравят да отговорят, т.е. да се конституират според обичая като гости в дома на аргоския тиран.
Жертвоприношение на Нимфите: Според античния обичай приносителят трябва да заколи най-чистото животно, т.е. то трябва да бъде бяло, без никакво петно. Този ритуал се изпълнява, за да да се отбележи раждането на дете или за да се предугади бъдещето. Най-напред жертвоприносителят се пречиства с чиста, течаща вода, която отмива делничната нечистотия. После се изсипва ечемик върху олтаря, изгарят се косми взети от главата на бяло животно и едва тогава се коли жертвата. Така е описан ритуала в дома на Егист от Вестителя:
……………….Взе нож от кошника
Егист, отряза кичур бича козина
и в огъня свещен я хвърли, в рамото
прониза бика….
Ако животното било малко и леко, то се донасяло до жертвения олтар на рамене. Рогцата на жертвеното животно били украсявани с цветя, а понякога и със злато. Кръвта му се събирала в потир.
Гадаене по вътрешностите на жертваното животно: Според античните представи дясната част на дроба съдържа предзнаменования, които засягат самия жертвоприносител. В старогръцкия оригинал на “Електра” Егист констатира с ужас, че липсва десния лоб от дроба на жертвания бик. По лявата част на дроба се отгатвала участа на неприятелите.
Ако гадаенето по вътрешностите не бъдело внезапно прекъснато, церемонията трябвало да завърши с угощение, на което се поднасяло месото на жертваното животно. В трагедията на Еврипид /ІІІ епизод/ жертвоприношението се изражда, тъй като жертвоприносителят бива в следващия миг жертвопринесен.
Ритуалът при раждане Древните елини обикновено окачвали на вратата маслинов венец, който напомня на момчето за гражданския живот, и вълнена лента, която напомня на момичето женските трудови дейности. Забранено е да се ражда в светилищата, тъй като кръвта отделяна с плода се счита за нечиста. Тя трябва да се пречисти след раждането. Практикуват се пръскането с осветена вода, изгарянето на тамян или сяра, принасянето в жертва на прасенце.
В някои области на Древна Елада на петия или седмия ден след появата на новороденото се провеждат тъй наречените Амфидромии /надбягвания в кръг/: бащата поема новороденото в ръцете си и го разхожда около централното огнище, а след това го оставя на земята. Това означава, че той го признава като свое чедо.
На десетия ден се урежда пиршество на членовете на семейството. Едва на четиринадесетия ден майката се приема за окончателно пречистена. Когато имитира раждане пред Клитемнестра, Електра намеква за това. Тя приканва майка си след като й обявява свойто “раждане”:
Та вместо мене – че не зная обреда –
ти жертва принеси, на десет дена е
детето. Аз не зная, първескиня съм.
На тази заръка от дъщеря й Клитемнестра отвръща както повелява ритуала:
Добре ще ида. За дете на десет дни
ще жертвам на боговете.
Заупокойните ритуали: В Древна Елада те били добронамерени и отмъстителни. Когато били добронамерени и омиротворяващи, жертвата се принасяла от старец. Принасяното животно било украсявано с клонки от мирта и било обливано с вино, към което можело да се добавя вода, мляко и мед.
Когато били с отмъстителни намерения, жертвоприносителят бивал обикновено млад и силен мъж. Според обичая тогава се жертвала овца с черно руно. Вярването е, че нейната кръв би могла да помогне на мъртвите да оживеят отново /черното се поднасяло от древните елини на всички хтонични божества/.
Още във втори епизод синът на Агамемнон моли “властната” Земя да подкрепи в отмъщението него и сестра му като дойде при тях заедно “със мъртвите съратници” на прославения му баща воювали срещу Троя.

[Tedi4ka]

Електра и Клитемнестра - двата възможни образи на жената
(есе)

Еврипид, авторът на древногръцката трагедия “Електра”, за разлика от своите предщественици, поставя в основата на произведенията си човешката личност. Той се опира не на митологичната подредба на света, а на вътрешния свят на човека и се доближава до неговия обикновен живот. Ето защо при Еврипид голямо значение имат характерите на героите. В неговата драма “Електра” можем да видим сблъсака между личностите на двете главни героини - Електра и Клитемнестра. Макар и майка и дъщеря, двете жени отразяват два напълно различни типа индивидуалност.
В драмата Клитемнестра не е представена като отрицателна героиня. Авторът изтъква най-вече нейната суета и слабостта на характера и. На този образ Еврипид противопоставя силната и решителна Електра. Дъщерята на Агамемнон си е поставила цел и я следва с всички възможни средства. Страданията и несгодите, в които живее не отслабват волята и, те само подклаждат нейната упоритост. От друга страна Клитемнестра не притежава нейната сила. Тя е представена като героиня, стремящата се предимно към своето собствено щастие, избирайки по-лесните и прости решения. Нейните постъпки не са предизвикани от злоба, а по-скоро са плод на суетата и слабия характер на Клитемнестра.
Майката и дъщерята са представени като двата полюса на женския образ. Техните характери са напълно противоположни в същността си. Упоритостта, смелостта и гордостта, притежавани от Електра контрастират с качествата на нейната майка. Образът на Клитемнестра се отличава с характерните за жената слабост и суетност. Тя не притежава волята и решителността на своята дъщеря. Не само постъпките на Клитемнестра, но и самото различие в характерите на двете героини обуславят конфликта между тях. Образите им се различават до такава степен, че едната не би могла разбере мотивите и аргумнтите на другата. Това е невъзможо, защото Електра и Клитемнестра виждат света по напълно различен начин, различни са техните ценностни системи и морал.
В своята драма “Електра” Еврипид представя два от образите на жената с техните положителни и отрицателни качества. От една страна той ни описва жената като решителна, самостоятелна и горделива личност, която е готова на всичко, за да преследва своите желания. На този образ авторът противопоставя женската слабост и уязвимост, изменчивостта и склонноста на жените към лесни решения и изпълнен с удоволствия живот. Тези два типа са определящи за контрастите и различията в женската природа, те показват различните лица и страни на жената.

[Tedi4ka]

„Електра” от Еврипид

Конфликт Характери
Конфликтът в пиесата „Електра” е:
Електра и Орест – майка им Клитемнестра. Водени от желанието за отмъщение те извършват най-голямото зло – майцеубийството. Електра Клитемнестра Орест
● „нежна вейчица – Електра” - описание
●”О, да умра, но да погубя майка си” – действия
● „А причината съм аз, че аз пламтях от злоба яростна към родната си майка” – преживявания, чувства
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия(Орест и Електра)
●Сега си мъдра, но преди не беше, зло извърши ти на брат си” – Хорът за Електра
● Аз искам пред безсмърт-ните да сторя видна дързост-та Егистова, баща си да оплача сред просторите…ние двамата с Орест – ненужни сме!” – мисли
●“За мене няма празници и сборове.” - факт ● „да беше майко по-почтена в мислите!” – мисли
● „Защо, като уби мъжа си...купи брака си” – действия
●”Пък и не съм дотолкова доволна. Дъще моя, от делата си.” – мисли
●”а ти коси гласиш пред огледалото! Жена, която в мъжово отсъствие, за хубост мисли, е порочна!”; “Жена безнравствена” – Електра за Клитемнестра – чувстава
●“как блести с одежди в колесница-та!” - описание ●”Изгнанника Орест” – описание
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия (Орест и Електра)
●“Споходих снощи гроба на баща си аз, там сълзи лях, положих къдърец коса…” - действия
● “той, младият, синът на благороден мъж!” - описание


Изготвил: Михаела Ку

[sexa_na_kompleksa]

Tedi4ka, благодаря ти! : )

[vladity1993]

http://zamunda.pomagalo.com/download/9772/
http://zamunda.pomagalo.com/download/136389/
ако може тези двете ще ти бъда много благодарна ще ми трябват тези дни мерси предварително

[Tedi4ka]

Електра и Клитемнестра - двата възможни образи на жената
(есе)

Еврипид, авторът на древногръцката трагедия “Електра”, за разлика от своите предщественици, поставя в основата на произведенията си човешката личност. Той се опира не на митологичната подредба на света, а на вътрешния свят на човека и се доближава до неговия обикновен живот. Ето защо при Еврипид голямо значение имат характерите на героите. В неговата драма “Електра” можем да видим сблъсака между личностите на двете главни героини - Електра и Клитемнестра. Макар и майка и дъщеря, двете жени отразяват два напълно различни типа индивидуалност.
В драмата Клитемнестра не е представена като отрицателна героиня. Авторът изтъква най-вече нейната суета и слабостта на характера и. На този образ Еврипид противопоставя силната и решителна Електра. Дъщерята на Агамемнон си е поставила цел и я следва с всички възможни средства. Страданията и несгодите, в които живее не отслабват волята и, те само подклаждат нейната упоритост. От друга страна Клитемнестра не притежава нейната сила. Тя е представена като героиня, стремящата се предимно към своето собствено щастие, избирайки по-лесните и прости решения. Нейните постъпки не са предизвикани от злоба, а по-скоро са плод на суетата и слабия характер на Клитемнестра.
Майката и дъщерята са представени като двата полюса на женския образ. Техните характери са напълно противоположни в същността си. Упоритостта, смелостта и гордостта, притежавани от Електра контрастират с качествата на нейната майка. Образът на Клитемнестра се отличава с характерните за жената слабост и суетност. Тя не притежава волята и решителността на своята дъщеря. Не само постъпките на Клитемнестра, но и самото различие в характерите на двете героини обуславят конфликта между тях. Образите им се различават до такава степен, че едната не би могла разбере мотивите и аргумнтите на другата. Това е невъзможо, защото Електра и Клитемнестра виждат света по напълно различен начин, различни са техните ценностни системи и морал.
В своята драма “Електра” Еврипид представя два от образите на жената с техните положителни и отрицателни качества. От една страна той ни описва жената като решителна, самостоятелна и горделива личност, която е готова на всичко, за да преследва своите желания. На този образ авторът противопоставя женската слабост и уязвимост, изменчивостта и склонноста на жените към лесни решения и изпълнен с удоволствия живот. Тези два типа са определящи за контрастите и различията в женската природа, те показват различните лица и страни на жената.

[Tedi4ka]

О Р Е С Т


В „Електра” са представени събитията няколко години след убийството на Агамемнон , като на преден план е отмъщението , подготвено и извършено от Електра и Орест. И двамата осъзнават сложността на своето дело. По пътя към отмъщението през цялото време действието движи жената. На нея са предписани много мъжки качества като решителност, ярост и омраза. Проблемът в творбата е дали човекът има право да отнема друг живот , дори и в името на засегната чест или когато прави това по божията воля.
Орест пристига в Аргос като странник. От една страна , той идва като пратеник на Аполон , за да накаже убийците на Агамемнон , и затова трябва да разбере дали ще намери подкрепа от страна на своята сестра. От друга страна, той се завръща в родното място като чужденец , който трябва да бъде приобщен към своя род отново. За да възстанови своя статут на син , наследник на славен род и на престола , младежът трябва да отмъсти на Егист и Клитемнестра.
В диалога на Орест с Електра тя му отправя косвени упреци и с това заявява ролята си на двигател на действието :

Позор! Бащата да сломи фригийците,
а той да не унищожи един човек -
той , младият ,синът на благороден мъж!

Орест е единствената надежда на Електра. Разкриването на самоличността му от стареца дава нов тласък на действието. Оттук нататък остава само отмъщението. Братът и сестрата разпределят помежду си отговорността. Електра е тази ,която подтиква Орест към действие. На нейните решителни до крайност думи на омраза той противопоставя разсъжденията за разбирателството , добродетелта и т.н. Орест се съмнява дали ще бъде справедливо това отмъщение. Всички кръвни връзки , благословени от боговете , ще бъдат прекъснати. Електра компенсира съмненията на брата , вдъхва му сили. Естествено е да действа само Орест , а тук с мъжките задължения се натоварва и жена. Отмъщение става според плана– и Егист , и Клитемнестра са убити по време на ритуал. Егист е убит по време на жертвоприношение , на което е поканил Орест , тъй като боговете повеляват всеки срещнат по пътя към жертвеното място чужденец да бъде призован да сподели почитта. Орест убива този , който преди малко го е дарил със своето благоволение. Той иска да отмъсти за смъртта на баща си, за страданията на сестра си и за изгнаничеството си извън родината. Ако Орест не беше отмъстил, Егист би го намерил и убил. Дори и той да не го убие, Орест щеше да е обречен на вечно изгнаничество и далеч от сестра си. Така този акт на отмъщение , макар и с благословията на бог Аполон , става израз на неуважение към тези , които направляват съдбата на хората. Орест убива , но това не му носи успокоение , а напротив – страховете стават още по-големи ,съмненията се увеличават , особено когато настъпва времето за убийството на майката. В речта му се промъкват много въпроси и възклицания :

Какво ще правим? Ще убием майка си?
.................................................. ......................................
Ах!
Но как? Нали ме е родила , гледала ...........

Но веднага след убийството всичко рухва . Прекъснати са всички пътища към рода . Орест е потресен , хорът оплаква тежката съдба на Клитемнестра , Електра страда , че е насърчила своя брат , като е хванала заедно с него ножа , за да подсили удара.
В мига , в който са се намерили , братът и сестрата трябва да се разделят. Електра и Орест изоставят непоколебимостта на трагическия герой , те са съкрушени , вътрешно опустошени , загубили своята героичност. Не знаят как да реагират , как да продължат напред .
Единственото разрешение е намесата на боговете . Използването на драматургичния похват „бог от машина” във финала разрешава трагическата ситуация . Наказаното старо престъпление е довело до ново и сега редът отново трябва да бъде възстановен . Единствено Диоскурите – пратениците на боговете – признават акта на отмъщението. Авторът не оспорва справедливостта на отмъщението , но не приема майцеубийството.
Еврипид разработва едни традиционен проблем – за отмъщението заради убития баща , но го обвързва с дълбоките терзания на човешкия ум – слаб с ограничените си сили на смъртен , но силен с любовта , макар и късно пробудена.



●”Изгнанника Орест” – описание
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия (Орест и Електра)
●“Споходих снощи гроба на баща си аз, там сълзи лях, положих къдърец коса…” - действия
● “той, младият, синът на благороден мъж!” - описание

[_summer_girl_]

mn msss Tedi4kaaa

[Kikincety]

На мен ми трябва сравнение между Дон Кихот и Бенковски . А също и между Санчо панса и Захари Стоянов ( разказвачът). Благодаря ти Tedi4ka предварително от твойте теми който съм ги намирала преработвала съм ги малко и винаги съм имале 6. Мн си умна и предварително ти благодаря дано да откриеш нещо в помагало ги има май ама аз нямам регистрация там

[vladity1993]

мс много страшна си

[indecent]

ако може тези :
http://download.pomagalo.com/135385/...search=8662564

http://download.pomagalo.com/66867/p...search=8662727

http://download.pomagalo.com/201572/...search=8662843

[mihichkaaa]

http://download.pomagalo.com/168516/...ksandyr+dyuma/


http://zamunda.pomagalo.com/download...terialzaglavie

[Tedi4ka]

На мен ми трябва сравнение между Дон Кихот и Бенковски . А също и между Санчо панса и Захари Стоянов ( разказвачът). Благодаря ти Tedi4ka предварително от твойте теми който съм ги намирала преработвала съм ги малко и винаги съм имале 6. Мн си умна и предварително ти благодаря дано да откриеш нещо в помагало ги има май ама аз нямам регистрация там

влез във помагало и ако можеш да намериш някоя тема дай да я дръпна

[Tedi4ka]

Доста е дискутирана темата за различието между характерното развитие на западноевропейските нации по пътя на хомогенизиране на своите народи чрез силна политическа еманципация и изграждането на балканските нации при етнически идентитети на големи групови общности, процес, който протича и днес като отглас от дългите периоди на чуждо господство. Днес етническите процеси проблематизират и в страните от Западна Европа засилването на сепаратизма в националните държави. Тази тенденция е вследствие нарастването на социалната и политическата значимост на етническите и имигрантските общности. С още по радикално развитие процесите протичат в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия и създаването на нови държави. Етническата и религиозна ситуация и политика на Балканите и стремежът за европейски интеграционни процеси проблематизират въпросите за съвместимост на несъвместими идентитети в глобализационни процеси не само на Европейския континент, но и в световен мащаб. Френският етнолог Кюизиньое пише, че историята на Европа е история на непрекъсната смяна на идентичности. Авторът има предвид сложните трансформации в историята на Европейския континент, на формирането на генетични и регионални етнически общности, различни по религия, държавно-политическо управление и култура, чието наслагване води до отчуждение на “двете” Европи.
Европа за “Западна Европа”. Краят на 80-те години на миналия век оформи отново глобални процеси на континента, свързани с нарастващите имигрантски потоци и еманципацията на етническите малцинства. В началото на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направления в своята дейност: изработване на нови културни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление. В тях се акцентира върху интегративната роля на училището (като място на солидарност и взаимно приемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семейството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и общото между хората.
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и други страни с мултикултурен национален характер, при повече от западноевропейските страни имигрантите не участват в образуването на техните нации, поради което интеркултурната опция приема, че в техните национални култури съществуват едновременно, взаимопроникват се няколко типа култури: регионална, професионална, детска, чуждестранна култура и прочее. Самите тези култури могат да бъдат доминиращи или доминирани, масови или редки, признати или отхвърлени и т.н.; те също могат да бъдат разположени в отделните сфери на живот и да имат секторен характер, като формират друг тип култури от друг порядък като политическа, спортна, медийна, религиозна култура и прочее. Културните практики и ценности, на които е носител едно общество, едновременно единни помежду си и разкъсвани от противоречия, като разнообразие представляват богатство, когато се поставят във връзка едни с други с цел тяхното отваряне едни към други, но те не засягат същността и целостта на националните култури. Затова принципът на интеркултурната опция отговаря на правото и свободата на избор на всеки индивид да притежава и да може да включва в своята индивидуална неповторимост елементи от посочените типове култури. Върху тази концепция се конструира социокултурен модел на взаимоотношения между основното население и имигрантите, който сочи техните тенденции на развитие: 1) възприемане на имигрантите като културни и етнически групи, но в рамките на глобални политики относно всички жители, и 2) различието е тясно свързано с единството, тъй като интеркултурната опция е в отношения и взаимозависимост с исторически и социално по-глобални опции, поради което е необходимо съобразяване с цялото общество при провеждането на интеркултурния подход сред имиграцията в социалните, културните и образователните дейности. Ясно е представена интегративната позиция в проектните концепции за защита целостта на западноевропейските национални култури. Водещи парадигми в следването на една национална традиция са етноложките изследвания и познания. Европейската етнология е етнология на националните стратегии, твърде различна във всяка страна според нейните исторически, политически, идеологически и културни традиции, но онова, което ги обединява, е мощният импулс на съзнанието за нация.
Из опита на етнологията на Франция. През последните десетилетия френските изследователи преосмислят традиционните вярвания, нормативни практики и обичаи, смятани доскоро като ирационално поведение на примитивност и изостаналост, като ги превръщат в символни знаци. Изследванията в отделни области на Франция търсят символната връзка при старите елементи на селската култура между техния смисъл и функции, т.е. откриването на символната рефлексия между биологичното и социалното в обществения живот. На тази основа френските етнолози разработват проблемите за собствеността и наследяването в селска среда, които се свързват с отношения от патриархален тип, като юридическата сфера се превръща в символен посредник между кръвното родство, сродяването чрез брак и земята. Друго изследване търси в символното значение на честта смисловата функция и връзка между обичайното отмъщение и съвременната съдебна система. В градски условия пък изследването на Франсоаз Лотман открива връзка между култа към предците и ритуално религиозно поклонничество, въпреки работническия състав на Лимож и управлението на социалисти, и т.н. Културата, разглеждана като символна структура от схеми на значения и на посредничество, обяснява връзката на човека със света и на света с човека и неговата култура. Интересът към символното във френската етнология е реванш към тяхната селска (регионална) култура, извеждайки я от квалификацията на невежеството или немодерността в защита на нейната етничност. В държавна политика е преосмислянето на народните традиции чрез специално организиран щаб от институции, т.нар. Мисия за етноложкото наследство с изследвания, разпространение и международен обмен. Чрез символите като една обща културна схема могат да имат своето обяснение традиционни явления във всяка една среда – както на селото, така и на града, както при “примитивните” народи, така и при индустриалните.
Изобщо националната стратегия на френските изследователи е насочена към изследване на социални общности, които изграждат френското общество, техните знания, представи за света, техния идентитет. Но в крайна сметка се представя модел за синтезно познание на обществото с неговите знакови системи, пространствени, времеви и исторически обстоятелства на развитие. Според Рива Кастелиано “френският модел е пример за национална държава, основана на предпоставката за републиканския индивидуализъм, включващ асимилация на индивидите, които са станали френски граждани по избор”, и това е концепция, която определя правителствените стратегии по отношение на имигрантите, станали френски граждани.
Европа за “Другата Европа” (Източна и Югоизточна Европа). Терминът “малцинство”, употребяван в документите на СЕ, се свързва с процеса на формиране на нацията и националната култура. За изходна позиция в проектите на СЕ по отношение на промените в страните от Източна и Югоизточна Европа служи постановката, че “националният фактор е признат като решаващ за колапса на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, и за колапса на целия съветски блок в Източна Европа”. Подготвеният международен документ “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” засяга статута на коренното население, което вследствие разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия попада в други държави. В този документ се набляга върху културата на тези национални малцинства - публичност, комуникации и култура на малцинствения език, обособяване на културно-териториално пространство чрез институциите за образование и квалификация, топонимия, религиозни сдружения и етнически организации. Интеграцията като форма на междуетническо общуване не се коментира в документа. За страните с нова демокрация, при исторически създадения синкретизъм в културите чрез двуезичието, смесените бракове, битовата култура, социалните религиозни доктрини, проблемът е свързан предимно с образованието и социалната реализация на инородното население. Това е и водещата тема на семинар, организиран от СЕ в Естония, на който се определят насоките и перспективите за защита на правата на етнически разнородното население - признаване на специфичните му народни традиции и разкриване на общото културно наследство и универсалните ценности за цялото общество. Така се отчитат както проявите на идентичността, така и на историческите междукултурни взаимоотношения.
В исторически контекст сходната съдба на балканските народи по време на имперска власт създава стереотипите за затворено балканско пространство, чието етническо усвояване и национално образуване често води до противопоставяне и вражда между съседни народи. Отношението към “другите”, стигащо до войни, създава нелицеприятния образ на “балканския синдром” с доминиращите стереотипи за враждебност, конфликтност и неразбирателство. Дори усилията на българската страна например да покаже своята културна идентичност на “Европалия 2002” чрез етнографска изложба със съпровождащи доклади на учени от Гент на тема: “Културният идентитет на Балканите” и “Символиката на сватбата на балканските славяни” не са достатъчни да превъзмогнат това. За дълъг период от време Югоизточна Европа, макар и да попада в “европейската парадигма”, остава извън нея. Дори днес, когато се отработват общоевропейските интеграционни концепции в областта на икономиката, законодателството и политическите инвенции за интегритет, в културологичен план тази парадигма е под въпрос и страните от Европейския югоизток остават “големият европейски проект за развитие и модернизация”.
Европоцентризмът на изследователи от Централна и Западна Европа поставя граница с югоизточните страни, приемани като етнически конгломерати от колективни идентичности. Едни се позовават на методологията на културните ареали, определени по принципите на културния център, културната периферия, културните граници и т.н. За други съществуването на затворени етнически общности като регионални своеобразия в културната хомогенност са контрапункт на националното единство и при отпадане на политическите граници са компенсаторно формирование в защита на личността от отчуждението в процеса на глобализация. Етническото многообразие не за първи път се толерира от западноевропейски изследователи в контекста на националното етническо фрагментиране. Подражавайки на тях, дори някои български изследователи говорят днес за “колективна”, а не за “национална” идентичност. В още по-прав негативен текст са размислите на Петер Нидермюлер от Института за европейска етнология към Берлинския Хумболт-университет в публикацията му “Етнография на Източна Европа: знание, представа, фантазии”. Той не е единственият учен, който с високомерие и пренебрежение се отнася изобщо към науката и научните изследвания на източноевропейските учени, но същевременно насажда негативизъм към народите на Източна и Югоизточна Европа чрез представата за “Дивия Изток” като убежище на заплахи, най-големите от които са “яростните диктатури на националното” и мизерията. Изследванията на западноевропейците по отношение на “другата Европа”, независимо от своя субективизъм, са медия, която до голяма степен формира общественото мнение в техните страни по отношение на източноевропейците.
България и проблематизиране на етничността. В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора – цигани, турци, българи – неграмотни. Социалното разделение при тези общности е вече факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.
Темата за “европеизацията” на страните с нова демокрация от Европейския югоизток наред с многобройните вътрешноетнически проблеми поставя и този за националната идентичност и европейската интеграция. В повечето случаи се акцентира върху адаптирането, приспособяването и моделирането на стереотипи, характерни за европейската гражданска култура като основа за модернизацията на Югоизточна Европа. Страните в преход се приемат все още за затворени патриархални общества с традиционни оценъчни системи, които противоречат на изискванията на съвременния гражданско-индустриален свят. Всяко противодействие за еманципално духовно развитие се приема като амбивалентно отношение на източноевропейците към Запада и се контрира като страх за сблъсък с основни стойности на нормативната обичайна система, както и страх от социално-културна дестабилизация и загубване на идентичността. И все пак не се избягва прогнозата за търсене на нови модели за модернизация на страните от Европейския югоизток, които да отговарят на тяхното историческо и културно развитие.
В контекста на твърдението, че историята на Европа е история на непрекъснатата смяна на идентичности, можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието не между отделните общности, етноси или националности, а взаимодействие между техните култури. И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните народи се изявяват чрез националните си култури със самочувствие за уникалност, породено от събития и значими исторически или културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на всеки народ определя насоките в неговото развитие и гарантира устойчивия му идентитет, но културното взаимодействие е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.
Българска национална идентичност и европейска интеграция. В практически план последните години са белязани с широко отваряне на географския хоризонт на българската култура за диалог. На първо място, с културите на балканските страни. Успешни литературни контакти има между носителите на балкански “Нобел” и проекта“Балканите четат…”. Обединяващата теза на писателите е, че запазването на националната идентичност не противоречи на космополитизма, а напротив, всеки със собствената си идентичност може да приеме и предизвикателствата на глобализацията. При това културата на съседите е мост към културата на по-глобалните общества. Фестивалите “Балкански дни на изкуствата”, “Златната амфора”, “Балкански куклен театрален фест”, “Златният делфин”, “Балкански младежки фестивал” са срещи на младото поколение на Балканите с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и знания, за формиране на общобалканска толерантност към културите на своите съседи. Балкански срещи, на които гостите представят културните традиции на своите страни - традиционни песни, танци, обичаи.
Културният диалог на Балканите разширява своите граници и прераства в европейски интелектуален мост. “Европейският музикален фестивал” и музикалният филмов фестивал “Караян” са уникални като европейска музикална интеграция и доказателство за ролята на музиката като духовен посредник на разбирателство между хората, които заедно празнуват “Денят на Европа”. Филмовите ленти на фестивала “Караян” представят не само известни български изпълнители и инструменталисти, а разширяват музикалната ни култура с най-добрите световни изпълнения на Берлинската и Виенската филхармония и произведенията на Йохан Щраус, Моцарт, Брамс, Чайковски, Шостакович. “Фестивалът на европейските коопродукции” и “София филм фест” са културни събития, чиято значимост се измерва с интегриране на постиженията на българските киноматографисти с най-добрите образци на европейските киноленти на Бунюел, Луи Мал, Анджей Вайда, Бигас Луна. Филмите се съпровождат от техните автори и сценаристи, режисьори, оператори, актьори и продуценти, с което изцяло се реализира една от най-важните цели на фестивалите – контакти на българските кинаджии с утвърдени международни филмови среди, своеобразна съпоставимост на постигнатите резултати във филмовата индустрия, обмяна на опит и не на последно място - една филмова фиеста, която в крайна сметка носи професионално удовлетворение за създатели и приятно съприкосновение със седмото изкуство на техните почитатели. Фестивалът за телевизионни филми “Златната ракла” с традиции от 1965 г. има участници от Холандия, Индия, Англия, Аржентина, Чехия, Сирия, Русия, САЩ, Корея, Япония, Финландия, Германия и е илюстрация на културните контакти на българските киноматографисти със света. “Международният театрален фестивал във Варна” се смята като български емблематичен културен празник и един от най-старите в Европа. Професионални творчески контакти и индивидуализация на националния характер се постига чрез различни форми на общуване, включително и смесени театрални постановки. Международният фестивал “Театър в куфар” пък е посветен на иновациите в европейското театрално изкуство, но той утвърждава и националните традиции, независимо от доминиращите в момента модни тенденции на танцовия театър.
И ако събитията в областта на градската художествена култура носят като съдържание интернационални послания, в частност българската национална културна идентичност вече е придобила интегративност по отношение на европейската култура, то целта на фолклорните фестивали е да възроди и утвърди регионалното богатство на танцовия, певчески и инструментален жанр в изкуството и тяхното професионализиране. Ярко присъства и международното участие на страни от всички континенти, което е особен отличителен знак на съвременните фолклорни прояви и отговаря на актуалните интереси за опознаване на чуждестранната народна култура, поднесена в нейните етнически традиции. Фолклорните фестивали: Международен старопланински събор “Балкан фолк”, фолклорен фестивал “Витоша”, “Пловдивски фолклорен фестивал”, “Добруджа пее и танцува”, традиционните международни фолклорни фестивали във Варна и Бургас са шествия-спектакли от специфични за страната на гостите традиционни костюми, игри, танци, народни обичаи. Желанието за културна идентичност не е самоцел, а присъства като неизменна част от културния модел на всяка отделна страна.
Фолклорната култура се оказва не само жива в световен мащаб, но и тенденцията е към нейната етническа идентификация и заемане на съществен дял от националната култура на всяка страна. В контекста на европейския модел за гражданска култура фолклорът може да не присъства, но неговата реалност и битност във всички страни по света е факт. Тенденция в последните години е съвместяването на несъвместими на първо значение факти като съчетанието между джаз и фолклор. На “фестивал за електронна музика” заедно с гостуващите британски звезди “Трансглобал Ъндърграунд” участват с изпълнения световноизвестната формация на Яна Рупкина “Трио българка”; певиците на “Ева квартет”, които пеят автентичен фолклор на фона на известен дръм-енд-бейс; известната народна певица Снежка Борисова изнася концерт съвместно с група “Трансформейшън”. Вплитането на автентичен фолклор в електронното изпълнение е една от най-големите изненади в шоубизнеса на този жанр и доказва съвместимостта на велики изпълнители, независимо от граници и националности. Легендарната четворка в джаза “Манхатън Трансфер”, която участва в друг джазфестивал - “Арена музика”, споделя за “Мистерията на българските гласове”: “Слушаме тяхна музика от над 30 години. Наскоро те имаха концерт в Лос Анджелис и ние отидохме да ги чуем. Бяха дошли всички хора от звукозаписната индустрия в САЩ. Изумени сме от хармонията, от силата на гласовете, от начина на звукоизвличане на певиците ви. Западнякът никога не е чувал подобно нещо”. Това е голямо международно признание не само за изумителната формация, но и за българските изпълнители – китаристи, барабанисти, вокални изпълнители, пианисти, за тяхното изкуство без граници.
Етномузика в столицата и джаз в по-малките градове и в българското село са най-новите съвместимости в техния културен идентитет. На “Джазфест Банско” и “Джаз фест Банкя” родните джазмени се срещат с известни имена от чужбина като Бони Тейлър, Крис Норман, Фиш, Крис Томсън, Савър, Валери Пономарьов, Вики Алмазиду…. Ново явление е “джазфест на село” – засега в троянското село Дебнево и самоковското Бели Искър. Музика, бира, скара събира хора и от съседните села, което празненство наподобява някогашните събори, но с нов репертоар и нагласа за граждански иновации в културния живот на българското село.
Изобщо в областта на културата и изкуството във всичките им жанрове се извършва широкомащабен културен обмен. Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на “културния туризъм” обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо “пътуване” към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство – от формулиране на модели за “граничност” към модели за “комуникативност” и обмен. Футболът е най-европеизираната дейност, според френския политолог Тиери Соре. Защото изграждането на Обединена Европа се подчинява на една логика и това е функционалният метод, при който културните идентичности представят националната идентичност. Така както футболистите имат възможността и свободата да преминават от един в друг отбор, но запазват своята българска идентичност. Би могло да се каже същото за всяка друга добре свършена професионална дейност.
Корупцията, наркотрафикът, проституцията, девалвацията на образованието и науката, етногруповата изолация са също дейности и част от културата на обществото. Ако перефразираме казаното от Минчо Драганов по сходен повод, то звучи така: съществена (несвършена) дейност на националната държава е вътрешно да се самоорганизира и трансформира в условията на един съвременен глобализиращ се свят.

Бележки

[Tedi4ka]

1. Възникване и развитие на идеите за правата на човека

ПЧ е термин, който е много утвърден в нашето право. В него се влага различно съдържание. В миналото този термин не е бил познат (или поне не в това съдържание, което се влага днес). Всяко човешко същество има известни права – този въпрос вълнувал мислителите. Човекът като човешко същество има някакви права, които трябва да бъдат уважени от държавната власт. Има няколко теории за ПЧ, които са останали и до днес:
Теория на естествените права на човека – всеки човек, поради това, че е живо човешко същество от момента на раждането си има определени права. Тези права различните представители ги формулират по различен начин, но за четири права съществува пълно единодушие: право на живот; право на свобода; право на равенство; право на собственост. Тези четири права непрекъснато присъстват във всички теории, договори…
Теория на обществения договор – всички членове на едно общество сключват помежду си договор, а от своя страна те сключват договор с държавната власт, по силата на който тази държ. власт /монарх/ управлява обществото. Ако този монарх наруши договора и пристъпи правата на гражданите, те имат законово основание да го отстранят от власт. /Напр.: войната на 13-те брит. колонии с/у Великобритания – декл. за независимостта – създава се САЩ; Великата Фр. революция/. През късното средновековие властва тази теория – когато един монарх вреди на поданиците си, те могат да го лишат от правата му. Последователите на тази теория потвърждават, че човекът като участник в обществото и в тези два договора има четирите права – живот, свобода, равенство, собственост. Тази теория има прогресивно значение – обществото дава на монарха властта и обществото може да си я вземе, когато са нарушени човешките му права. Тя обосновава и един начин да се гарантират правата на човека.
Либерална теория – формулирана в началото на 19в. – либерален етап от развитието на капитализма /по-късно се въвеждат ограничения – мито и т.н./. Всеки човек има определени права, които той осъществява поради качеството си на човешко същество, но правата на всеки човек търпят определени ограничения:
- правата на другите – никой не може да упражнява своите права така, че да вреди на другите;
- обществени интереси – тези права могат да бъдат ограничени, ако това изискват обществените интереси.
В края на 19 в. и началото на 20в. развитието на тази теория довело до определени практически стъпки: Великобритания, Франция и САЩ закрепват в устройството си някои ПЧ /не само на теория/. Това са правата, които сега се наричат граждански и политически: неприкосновеност на жилище; кореспонденция; забрана за мъчения; да избираш; да бъдеш избран; образуване на полит. партии. Тогава тези права са били закрепени като отделни видове.

2. Историческо развитие на международноправната регламентация на ПЧ

В межд. право в миналото се е смятало, че всяка държава може да постъпва със своите граждани както си иска. По вътрешните въпроси тя не носи отговорност пред други д-ви. Във властта на всяка д-ва било да дава и да отнема права. Първите изключения – тогава, когато чрез договор дадена д-ва се е задължавала да има точно определено поведение към своите граждани. Такива договори са били сключвани основно по отношение на малцинствата. Напр.: Берлинският договор, по силата на който Турция е поела задължение за определено отношение към християнските малцинства на територията на своята д-ва /Изт. Румелия, Княжество Б-я, Южна Тракия. Задължението на Турция е към други д-ви – страни по договора.
След Първата световна война /ПСВ/ актуален проблем в межд. право е проблема за малцинствата, тъй като настъпват промени в географската и политическата карта на Европа. В резултат на тези промени възникват Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия, а Румъния се променя, така че в повечето нови д-ви възникват малцинства. Поради историческите особености всяко малцинство, попадайки под нова д-вна власт се страхувало за оцеляването си.
Създава се ОН – Франция и Англия, като победителки в ПСВ поставят въпроса за малцинствата. Начинът е намерен чрез сключване на специални договори, на които от една страна са Франция и Англия, а от друга – съответната д-ва. По силата на тези договори съотв. Изт. европейска д-ва се задължава да спазва правата на малцинствата, които се намират на територията `и /първи договор от 1919г. с Полша/. Характерно за тези договори е:
Д-вата се задължава да уважава правата на малцинствата – задължава се не само към малцинството, а спрямо други д-ви. Все още д-вата не отговаря пред своите граждани.
Съотв. Изт. европейска д-ва се задължава и да уважава малцинствата – има междунар. характер – подчинява се на правилата на межд. право.
За първи път в тези договори се потвърждават видовете малцинства: расово малцинство /по-късно етническо/, езиково малцинство, религиозно малцинство.
В тези договори изрично се посочва, че става въпрос за правото на член на малцинството /не за цялото малцинство/. Носител на правото е всеки отделен член на малцинството, т.е. правата са индивидуални относно своите титуляри /не са колективни – не могат да искат своя д-ва/.
В тези договори са посочени макар и не изчерпателно отделни права: да изучават малцинствен език, да си служат с него, да изповядват религията си.
Тези права могат да се упражняват индивидуално или съвместно. Това са фундаментални неща, заложени в тези договори и до сега не са променени.
В ОН е била създадена тричленна комисия, пред които членове на малцинствата могат да подават жалби, че правата им са нарушени – гаранция за спазването на тези договори.

3. Правна уредба на ПЧ в Устава на ООН

Уставът на ООН /УООН/ има определено значение за тази материя. Уредбата му не е детайлна. Той представлява учредителен акт на ООН.
Чл. 1, т. 3 – една от целите на ООН е развитието и уважаването на ПЧ. В същия член се съдържа антидискриминационна клауза /АД клауза/ - разпоредба, която забранява дискриминацията. Среща се в почти всички межд. договори, отнасящи се до тази материя /без различие в раса, пол, религия; уважаване правата на човека/. За първи път такава АД клауза се съдържа в УООН. АД клаузата може да съдържа различни признаци, но смисълът и е един – ПЧ трябва да предоставят на всички хора, без каквато и да е дискриминация м/у тях.
Дискриминация – всяко пренебрегване или предпочитане по някакъв признак.
УООН обявява като една от целите на ООН зачитането и уважаването на ПЧ.
Чл. 55 – изисква д-вите да си сътрудничат с цел уважаване ПЧ.
Чл. 56 – д-вите-членки трябва да сътрудничат на ООН да изпълнява своите цели в областта на ПЧ /помощи, специалисти и т.н./
УООН предполага, че с ПЧ ще се занимава един от главните органи на ООН – ИКОСОС. Уставът няма детайлна правна уредба на ПЧ, но той играе голяма роля относно тяхната защита:
за първи път се появява термина “ПЧ” в УООН;
за първи път се появява АД клауза – значението и е в няколко посоки:
правилото, че ПЧ се зачитат без каквато и да е дискриминация – хората са поставени на равна основа;
след УООН всички межд. документи в областта на ПЧ съдържат АД клауза.
За първи път въпросът за ПЧ влиза в такъв важен договор, какъвто е УООН – най-многостранния, който света познава – около 180 д-ви, т.е. всичките имат задължения по него.
УООН е учредителен акт на ООН, който има определено значение. Д-вите са предположили какво огромно значение се придава на ПЧ;
Благодарение на това, че в УООН влиза въпроса за ПЧ, се започва и разработването на тези въпроси в межд. право.
Специализирани органи в рамкине на ООН – Комисия по ПЧ – тя разработва различни м/унар. правни актове в областта на ПЧ.

Межд. харта за ПЧ. Всеобща декларация за ПЧ от 1948г.

МХПЧ – термин, с който се обозначава комплекс от няколко МП документи, отнасящи се до ПЧ: Всеобща декларация за ПЧ /1948г./, Межд. пакт за граждански и полит. права /1966г./, Межд. пакт за икон., социални и културни права /1966г./, Факултативен протокол към Межд. пакт за граждански и полит. права, Втори фак. протокол към Межд. пакт за граждански и полит. права. МХПЧ е отворено явление – ако се появи нов документ, той ще влезе в нея.
Всеобщата декларация за ПЧ има голям правен авторитет. Създадена е в първите години след създаването на ООН /1948г./. Комисията по ПЧ е натоварена с изработването на межд. договор за ПЧ. При обсъждането и приемането е имало разделение м/у д-вите-членки. Не е приет догово, а една декларация, която е приета от името на ООН. Макар и декларация, тя има голямо значение. Няма задължителен характер, за разлика от договорите, т.е. не е правна норма. Тази декларация има следните особености:
За първи път събира в себе си всички видове ПЧ.
Дадени са конкретни /детайлни/ права на човека.
Декларацията, макар и да не е задължителна, е приета такова голямо мнозинство, така че всички д-ви членки са съгласни с нея.
От 1948г. до 1966г. /приемането на пактовете/ тази дкларация е била напълно спазвана доброволно от всички д-ви. Спазва се и до сега.
Декларацията е приета 1948г. от ОС на ООН, тя е правно незадължителен акт, регламентира видовете ПЧ: граждански, политически, икономически, социални, културни. Граждански и политически:
право на свобода и неприкосновеност на личността;
забрана за робство;
забрана за изтезания;
забрана за произволен арест;
право на справедлив съд;
презумпция за невиновност;
забрана за придаване обратна сила на наказанията;
право на личен живот;
право на собственост;
свобода на словото и религията;
свобода на събранията;
свобода на придвижване;
право на убежище /на лица преследвани по полит. причини/;
право на всеки да участва в управлението на собствената си д-ва;
право на достъп до обществени и д-вни служби на собствената си д-ва;
Социално икономически права:
право на социална сигурност;
право на работа;
закрила с/у безработица;
право на образование;
право на равно възнаграждение за еднакъв труд;
право на почивка и отдих /освен платен годишен отпуск/;
право на такова жизнено равнище, необходимо за поддържане на здравето и благосъстоянието.
Културни права:
право на всеки да участва в културния живот на страната;
право да се ползва от достиженията на науката, изкуството и културата на страната.
Декларацията предвижда възможност за ограничаване упражняването на правата. Подчинява се на 3 условия:
само, ако със закон се приемат ограничения;
само, когато това се изисква в полза на уважаване правата на други граждани;
само когато се изисква от обществения интерес.


Межд. харта за ПЧ. Пактове за ПЧ от 1966г. Обща характеристика

МХПЧ, освен декларация, съдържа и т.нар. пактове за ПЧ. Това са 2 межд. договора, приети през 1966г. Пакт за гражд. и полит. права /ПГПП/ и Пакт за икономическите, социалните и културните права /ПИСКП/.
В ООН продължавала работата по договора за ПЧ. 20г. след това са приети двата пакта, защото гражд. и полит. права в законодателствата на някои развити д-ви вече имали закрепени някои права. Д-вите по- лесно постигат консенсус. Икон., соц. и културните права са много по-проблемни, тъй като са свързани с икономическото развитие на д-вите. Всички права трудно могат да се регламентират от един договор, така че се постига компромисно решение – 2 договора. Целта е поне ПГПП да бъде подписан от повече д-ви.
Съпоставка м/у двата пакта:
И двата регламентират 5-те вида ПЧ.
Правата са разделени на граждански, политически, исономически, социални и културни.
За първи път да регламентирани от межд. договори, т.е. съществуват правни норми, които се отнасят до 5-те групи ПЧ – предполага се правно задължение за спазването им.
И двата договора започват с 2 еднакви разпоредби – чл. 1 и на 2-та пакта – правото на народите на самоопределение /собств. д-ва/ и право на народите да се разпореждат с природните си ресурси /полит. и икон. Независимост като условие да се спазват ПЧ/.
И в двата пакта има АД клауза.
И в двата пакта има институционален механизъм на спазването им.

6. ПГПП от 1966г. Правна уредба на ПЧ по Пакта

Включва само тези два вида права. Межд. договор – създава правни задължения. Гражданските и полит. права са същите като във Всеобщата д-ция: свобода и неприкосновеност на личността, забрана за робство, изтезания, произволен арест, право на справедлив съд, презумпция за невиновност, право на личен живот, право да участва в управлението и т.н. Има и няколко изключения – липсва право на собственост, липсва право на убежище, липса на право на гражданство /поради политико-идеологически причини – студена война/.
Заедно с това в Пакта са включени права, които ги няма Декларацията: забрана за задържане за неизпълнение на дог. задължение; право на всяко лице лишено от свобода да бъде третирано с човечност; право на всяко лице да придобие гражданство.
Чл. 27 – първата разпоредба след ВСВ, в която става въпрос за малцинствата. В УООН няма такава – смятали са, че като се спазват ПЧ, в това число ще са и правата на малцинствата. В този член са посочени:
Видовете малцинства – езикови, религиозни, етнически.
Става дума за права на лица, принадлежащи към малцинства, т.е. не на цялото малцинство. Правата са индивидуални, не колективни.
Посочени са отделните видове права:
да използват и практикуват религията си;
да си служат с родния език;
да имат културен живот /да създават литература…/.
Тези права членовете на малцинствата могат да упражняват отделно или съвместно /това е начина на упражняване, титуляра е един/.
Негативна редакция на текста – лицата принадлежащи към тези малцинства не могат да бъдат лишени от правото, т.е. те ги имат тези права и д-вата не може да ги лиши. Всеки от момента на раждането си има определени права.
Пактът позволява да се дерогират правата по него, т.е. д-вата да отнема правата по него /да ги отмени/, но това е подчинено на определени условия – когато съществува обществена опасност за д-вата – тя трябва да застрашава съществуването на нацията; да бъде официално обявена опасността.
Има няколко права, които не могат да се дерогират, дори при тази ситуация:
право на живот
забрана за мъчения
забрана за задържане за неизпълнение на договорни задължения
забрана за придаване обратна сила на наказат. закони
право на всеки да бъде признат за правоспособен
свобода на мисълта, съвестта и религията
Д-вата може да ограничава упражняването на правата при условия:
това да става със закон
това да става, за да бъдат уважени правата на други
това да става в името на обществения интерес

Институционален механизъм и процедури за защита ПЧ в ПГПП

Институц. механизъм на Пакта предвижда Комитет за ПЧ – орган, предвиден в този Пакт, но той изпълнява функцията на инстит. механизъм по допълнителен протокол. Правната регламентация е дадена в Пакта. Комитета има 3 функции:
да разглежда периодични доклади на д-вите-страни по Пакта;
да разглежда т.нар. междудържавни жалби – уредени в Пакта;
да разглежда т.нар. индивидуални жалби – уредени във Факултативния протокол.
Комитета за ПЧ има 18 члена – граждани на различни д-ви, страни по Пакта. Не всяка д-ва има представител. Тези 18 члена не са представители на своите д-ви – те действат в лично качество /като експерти, специалисти/. Избират се измежду д-вите, страни по Пакта, така че да се постигне справедливо географско разпределение. Мандатът им е 4 години, с възможност за преизбиране. Те разглеждат междудържавните жалби – една страна по Пакта с/у друга д-ва по Пакта, че тя е нарушила разпоредбите му.
Процедура: Една д-ва решава, че друга д-ва не спазва правата по отношение на своите граждани и тогава тя изпраща съобщение /жалба/ до Комитета. Съобщението се изпраща и до другата д-ва, която нарушава правата. Това е възможно ако и двете д-ви са признали компетентността на Комитета – изрично, с нарочен акт /Б-я е страна по Пакта, но не беше признала Комитета/. Жалбата може да е само от д-вата, която е признала компетентността на Комитета с/у д-ва, която също я е признала. Държавата жалбоподател изпраща съобщение на д-вата, която се твърди че е нарушила Пакта /може да се постигне споразумение/. Втората д-ва в 3-месечен срок трябва да отговори на тази жалба. Ако не отговори, д-вата жалбоподател има право в нов 3-месечен срок да подаде жалбата директно до Комитета. Той разглежда жалбата в закрито заседание, на което се поканват да присъстват представители на 2-те д-ви. Комитетът завършва разглеждането с доклад, който няма задължителен характер. В този доклад Комитетът констатира дали има нарушение и излага позициите на двете страни по спора. Докладът трябва да бъде постановен в 12-месечен срок.
Особености: 1. Преди да разгледа жалбата по същество Комитетът трябва да се опита да постигне приятелско решение на спора. Ако такова се постигне, в доклада се изразява споразумението, до което са достигнели двете д-ви. 2. Преди да разгледа жалбата Комитетът е длъжен да провери дали д-вата жалбоподател е изчерпала всички вътрешноправни средства за защита на д-вата нарушител.
3-месечният срок е преклузивен.

Правило за изчерпване на вътрешноправните средства за защита ПЧ

За да може да се разгледа жалбата, Комитетът е длъжен да провери дали д-вата-жалбоподател е изчерпала всички вътрешноправни средства. Правило в МП – когато един спор може да се реши от органи вътре в д-вата, то той не бива да се интернационализира. Спорът трябва да се реши в рамките на д-вата. Един жалбоподател /лице, чиито права са нарушени от собствената му д-ва/ трябва първо да се обърне към органите на собствената д-ва, до изчерпване на вътрешноправните средства. Съответното лице, чиито права са нарушени, трябва да използва всички съществуващи в тази д-ва съдебни и административни органи и чак след тяхното изчерпване – межд. институции. Изключения от това правило:
Когато жалбоподателя, преди да изчерпи всички вътрешноправни средства, но е започнала процедурата, подаде жалбата до съответния межд. правозащитен орган. Тя се завежда когато:
жалбоподателят демонстрира, че ще изчерпи всички средства, но е убеден, че няма да получи защита /няма ефективно средство/;
жалбоподателят оказва натиск над собствената си д-ва – ако тя и на последната инстанция не защити правата му.
Жалбата може да бъде разгледана от межд. правозащитен орган и без да са изчерпани всички вътрешноправни средства, ако приложението на тези на тези средства се забавя неоправдано /неоснователно/. За да се избегне протакането на случая вътре в д-вата не се изисква изчерпването на вътрешноправните средства, ако приложението им се забавя безпричинно. ЕСПЧ - необосновани срокове – има предвид собственото си виждане за това, а не тези посочени в законодателството на съответната д-ва.
Когато в д-вата изобщо липсват ефикасни средства за защита. Съдържащите се в тази д-ва средства и органи не могат да бъдат използвани и да доведат до защита на нарушеното право. Дори да се приложат – пак няма да доведат до това. Органите и процедурите са негодни. Жалбоподателят трябва да докаже, че в неговата д-ва няма такива вътрешноправни механизми за защита ПЧ /Луканов/.
Ако е изпуснат срока за вътрешноправна закрила – межд. органи по защита ПЧ – само, ако се докаже, че по обективни причини са изпуснати сроковете. Обикновено има алтернативна възможност за защита.


Факултативен протокол към ПГПП

Фак. протокол към ПГПП е част от МХПЧ. Приет е за първи път с Пакта през 1968г. Освен него има и втори фак. протокол. Той се занимава само с един въпрос – забрана на смъртното наказание, в условията на война. Първият фак. протокол разглежда т.нар. индивидуални жалби за нарушението на ПЧ по Пакта. Фак. протокол е изборен протокол – той е самостоятелен договор. Д-вите, страни по Пакта могат да станат и страни по Протокола /Б-я – от 1992г./, но страни по Протокола могат да бъдат само страни по Пакта.
Индивидуални жалби – подават се пред Комитета за ПЧ /създаден е по Пакта, но обслужва и Фак. протокол/. Ако д-вата е страна по Фак. протокол, автоматично се признава компетентността на Комитета да разгледа индив. жалба на нейните граждани с/у нея. Фак. протокол предвижда изрично, че жалби по него могат да се подават от всички лица, които се намират под юрисдикцията на тази д-ва. Жалбата се подава до Комитета за ПЧ, като той я разглежда в присъствието на жалбоподателя и представител на д-вата, с/у която е жалбата. За получената жалба Комитетът съобщава на съответната д-ва. В 6-месечен срок тя трябва да представи писмена декларация по жалбата. Комитетът се произнася с доклад, който няма задължителен характер. Той коментира фактите по случая и посочва дали има нарушение. Практиката на Комитета показва, че това е начин за отмяна на нарушенията – отстранява се законодателно, а това е и смисъла на жалбата.
Комитетът разглежда периодични доклади на д-вите-членки за защита ПЧ. Ако с/у д-вата има доклад по индивидуална жалба, когато се разглеждат периодичните доклади, Комисията поставя въпроса защо не е изпълнен доклада по жалбата.
Условията за допустимост на жалбата и разглеждането и – изрично посочени във Фак. протокол:
Жалбоподателят трябва преди подаването на жалбата да е изчерпал всички вътрешноправни средства в д-вата си. Не се отнася до случаите на необосновано забавяне на вътрешноправните процедури..
Същият случай да не се разглежда от друг межд. правозащитен орган.
Жалбата да не е анонимна – трябва да е посочено име на подателя, но неговата самоличност не трябва да се разгласява.
Жалбата да не представлява злоупотреба с правото на жалба.
Жалбата да не е несъвместима с разпоредбите на Пакта /Напр.: подадена с/у д-ва, която не е страна по Пакта – възр. Процес – Б-я е страна по Пакта, но не и по протокола; жалба с/у нарушено друг вид право освен политически и гражданско/.

ПИСКП от 1966г. Правна уредба на ПЧ по Пакта

Приет през 1966г., елемент на МХПЧ. Самостоятелен договор. Включва:
Право на труд
Право на справедливи и благоприятни условия на труд
Право на социална сигурност, вкл. обществени застраховки
Право на защита на семейството
Право на задоволително жизнено равнище
Право на възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве
Право на образование
Право на участие в културния живот
Право на лицето да се ползва от нац. прогрес и приложението му
Право на защита на материалните и морални интереси, които произтичат за един автор от неговото произведение на изкуството или научно произведение
Право на самоопределение на народите
Тези права са широко формулирани и много общи, което се е отразило на степента на задължителност. В ПГПП има разпоредба, която изрично изисква д-вата да спазва полит. и граждански права, докато в ПИСКП такава разпоредба липсва. Всяка д-ва се задължава да изпълнява Пакта съобразно максималните си възможности, за да осигури постепенно пълното осъществяване на признатите в този Пакт права.

Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1948г.

Приета след ВСВ. Обявява геноцида за престъпление според МП. При това престъпление отговорност се носи от физ. лице, не от д-вата. Няма значение качеството на физ. лице – частно лице или държавен служител, включително правителствени и държавни ръководители. Отговорност се носи по време на мир и по време на война. Геноцидът е умишлено престъпление. Конвенцията дава и отделните видове деяния:
убийство на членове на дадена етническа група;
причиняване на телесна повреда на членовете на етническа група;
умишлено налагане на етн. група на условия за живот, целящи физическото и унищожение изцяло или отчасти;
мерки за предотвратяване на раждаемостта в етн. група;
насилствено предаване на деца от 1 етн. група на друга група.
Конвенцията за геноцида предвижда 2 начина за наказване на извършителите:
Създаване на специален нарочен межд. съд /напр. Нюрнбергския трибунал/;
Правосъдие от нац. съд на д-вата, където е извършено престъплението или нац. съд на д-вата, чийто гражданин е престъпник.
Ако геноцида е държавна политикана съответната д-ва Конвенцията не действа.

Конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация от 1966г.

Приета през 1966г. заедно с ПГПП. Насочена с/у дискриминацията на расов и етнически признак. Предвижда отговорност за лица, виновни за извършването на расова дискриминация /на расова и етническа основа/. Няма значение качеството на физическите лица.
Механизъм за наказване на расовата дискриминация – предвиден е специален орган – Комитет за ликвидиране на расовата дискриминация. Състои се от 18 члена, граждани на различни д-ви, които действат в лично качество като експерти в областта на ПЧ, така че наказването на расовата дискриминация не е като при геноцида /от съд/, а от един квазисъдебен орган – неговите актове нямат задължителна сила.
Функции на Комитета за ликвидиране на расовата дискриминация:
Разглежда периодични доклади от д-вите, страни по Конвенцията за това как изпълняват конвенцията.
Разглежда междудържавни жалби.
Разглежда индивидуални жалби.
Трите функции са уредени в самата Конвенция, за разлика от функциите на Пакта и Фак. протокол.
Всяка д-ва може да изпрати съобщение до Комитета, че друга д-ва е нарушила Конвенцията – междудържавна жалба. Съобщението трябва да бъде изпратено до д-вата-нарушители се дава 3-месечен срок да отговори на съобщението. Ако няма отговор или той не удовлетворява д-вата жалбоподател, тя има право да изпрати същото съобщение вече до Комитета за ликвидиране на расовата дискриминация. Достатъчно е другата д-ва да е страна по Конвенцията, за да може да се разгледа жалбата от Комитета. Комитетът се произнася с доклад, който няма задължителна сила.
При индивидуалните жалби има 2 особености:
правото за подаване и реда за разглеждане са уредени в същия акт, в който се уреждат и междудържавните жалби;
за да може да се подаде индивидуална жалба с/у д-вата, то тя трябва изрично да е признала с декларация, че признава компетентността на Комитета да разглежда индивидуални жалби.
Особености и при двата вида жалби – подаването им става при условие, че са изчерпани всички вътрешноправни средства.

Конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд от 1973г.

Приета през 1973г., повлияна от ситуацията в ЮАР. Апартейд – практиката и политиката на расова сегрегация и дискриминация в Южна Африка. Апартейд като престъпление – ако там няма, може да се появи другаде. Неприлагането на закона не го отменя, така че Конвенцията е все още в сила.
Конвенцията предвижда, че апартейдът е престъпление според МП и за него отговорност носят физическите лица – извършители, независимо от качеството им на държавни служители или частни лица.
Начини за наказване:
Създаден е специален межд. съд за конкретно извършен случай на апартейд.
Възможност извършителят да бъде наказан то националния съд на всяка д-ва, страна по Конвенцията.

Конвенция на Съвета на Европа за защита ПЧ и основните свободи. Правна уредба на ПЧ в Конвенцията. Протоколи към Конвенцията

Приета през 1950г. като межд. договор. Обхвата и постоянно се разширява. От 1992г. и Б-я е страна. С тази Конвенция е създаден Евр. съд по ПЧ. Приета е в рамките на една межд. организация – Съвета на Европа, създаден след ВСВ със седалище в Страсбург /немски град във Франция/. Идеята е да символизира преодоляването на противоречията м/у Германия и Франция.
В рамките на тази межд. организация се приема Евр. Конвенция за ПЧ /ЕКПЧ/. Тя урежда само 2 вида права – гражд. и полит. /по тази материя по-лесен консенсус/:
Право на живот
Забрана за изтезания
Забрана за робство
Право на свобода и сигурност
Право на справедлив съдебен процес
Забрана за придаване на обратна сила на наказанията
Свобода на съвестта, мисълта и религеята
Свобода на словото
Свобода на мирните събрания
Право на встъпване в брак и създаване на семейство
Тези права се припокриват с гражд. и полит. права от Всеобщата декларация и Пакта.
Конв. включва и АД клауза – традиционна разпоредба за всички договори за закрила ПЧ. За първи път се появява в АД клауза термина национално малцинство. Конвенцията изрично посочва, че д-вите са длъжни да създадат ефикасни вътрешноправни средства за защита. Дава възможност да се потърси межд. закрила, ако липсват такива средства. Конвенцията предвижда възможност за дерогиране /отмяна/ на правата, които са регламентирани в нея, но има права, които не могат да бъдат дерогирани:
забрана за мъчения
право на живот
забрана на робство
забрана за придаване на обратна сила на наказателния закон
Конвенцията предвижда, че тези права, които са регламентирани от нея са предоставени на всички лица, намиращи се под юрисдикцията на съотв. д-ва. Конвенцията е възприела 1 специфичен начин за ограничаване на правата с т.нар. допълнителни протоколи. Те са самостоятелни договори, които се подчиняват на всечке правила на договорите. Държавите, страни по конвенцията са свободни да станат страни по който искат от тези протоколи. Те не са факултативни протоколи. Те са протоколи към ЕКПЧ. През 1997 са вече 11. Сега само някои протоколи са в сила. Те са в 3 категории:
Въвеждащи нови граждански и полит. права
Протоколи, с които се променя Конвенцията
Протоколи, отнасящи се до институционалния механизъм за защита правата по Конвенцията.
Европейска комисия за ПЧ, Европейски съд – 11-я протокол прави промени в тези механизми. Сега са останали само протоколи, които въвеждат нови права. Тези права са абсолютно равнопоставени с тези посочени в Конвенцията. Права въведени с протоколи:
1-ви протокол – 1952 г. въвежда: защита на собствеността, право на образование, право на свободни избори
4-ти протокол /отпаднал/ - забрана за лишаване от свобода поради неизпълнение на договорни задължения; свобода на придвижване; забрана за експулсиране на свои граждани; забрана за експулсиране на чужденци колективно
6-ти – забрана на смъртно наказание, запазва възможността за налагане на смъртно наказание само по време на война
7-ми – регламентира процедурата по експулсиране на чужденци /Б-я не е страна и затова експулсирането не може да се обжалва пред ЕСъд/, въвежда право на обжалване по наказателни дела, обезщетение за изтърпяно наказание, наложено поради съдебна грешка, недопустимост за осъждане 2 пъти за 1 и също деяние, равноправие на съпрузите.
Друга особеност на Конв. е че тя предвижда специален институционален механизъм, гарантиращ защитата на правата. Първоначално е предвиждала 2 органа: Европейска комисия за ПЧ, Европейски съд. ЕКомисия – жалбите са се подавали пред нея, произнасяла се е с доклад, които се е внасял в Комитета на министрите – полит. орган, чийто решения са задължителни. Алтернативна възможност бил съда. 1998 г. тази система е изменена с 11-я протокол – реформа – отпада ЕКомисия. Остава ЕСъд, който също е реформиран и се доближава до една нормална съдебна процедура.

ЕСПЧ – обща х-ка

Институционалния механизъм на Конвенцията се свежда до ЕСПЧ. Състав – броят на съдиите е равен на броя на държавите страни по Конвенцията. По 1 съдия, гражданин на страна по Конвенцията – не е представител. Качества – високо морални. Проф. качества – да отговаря на условията за заемане на висша съдебна длъжност в своята страна или да е юрист с призната компетентност. Независимост на съдиите – действат в лично качество, независимо от правителствата и се подчиняват само на съвестта си. Не могат да упражняват никаква друга дейност. Живеят в седалището на съда – Страсбург. Изборът се осъществяват от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, като всяка държава страна по конвенцията издига 3 кандидатури за съдийско място, от които Асамблеята избира 1 /не е задължително да са граждани на съотв. д-ва/. Мандата на съдиите е 6 год., като при 1-я избор чрез жребий, теглен от генералния секретар на СЕ, за Ѕ съдии се дава 3 год. мандат с цел да се получи стъпаловидност на мандатите – да има приемственост.
Овакантяване на съдийска длъжност – оставка или болест – тогава се избира заместник, чийто мандат изтича с този на титуляра. ЕСъд въвежда пенсиониране на съдиите – 70 год. възраст. Има и освобождаване на съдия от длъжност – ако е престанал да отговаря на изискванията за съдия. Решението за освобождаване от длъжност се взема от останалите съдии с квалифицирано мнозинство – 2/3 от гласовете на съдиите.
Структура на ЕСъд:
Председател – избира се за 3 г., за да може при всеки избор на съдии да се прецени. Той: ръководи заседанията представлява съда подписва решенията и съвещателните мнения.
Зам.-председатели – те нямат собствени функции, само заместват председателя при отсъствие или ако им се възложи от председателя.
Секретариат – ръководи се от секретар /персонала на съда/.
Съдът приема правилник за структурата и дейността си.
Съдиите са разделени в няколко звена:
състави – включващи 3-ма съдии;
отделения – състоят се от 7 съдии;
голямо отделение – състои се от 17 съдии.

16. Юрисдикция на ЕСПЧ

Право на съда да разглежда и решава определени дела във връзка с нарушаването на тези права на човека, които са регламентирани в ЕКонвенция. Преди д-вите признавали юрисдикцията на съда изрично. След реформата юрисдикцията на съда е автоматична. Д-вата, ставайки страна по Конвенцията, автоматично признава юрисдикцията на съда да разглежда жалбите срещу нея.
Пред съда могат да се подават 2 вида жалби – междуд-вни и индивидуални. Индивидуалните са най-важни – те са основно средство за защита на 1 лице от неговата д-ва. 3 категории индивидуални жалби:
Отделно лице
Група лица
Неправителствени организации
При жалбата от група лица има следните изисквания:
става въпрос за 1 и същи права на тези лица
1 и същи нарушения на тези права
жалбата да е подписана от всички тези лица с цел да се избегне повторност
Неправителствени организации:
орг. да не е държавна
да бъде обществена орг. /църковна, търг. друж./.
Трябва да се защитава правото, което касае орг. като цяло, а не права на нейни членове.
Жалбата се подава по определен ред, установен от практиката на ЕСъд. Изпраща се писмо от жалбоподателя до секретариата в свободен текст. Секретарят на съда прочита и отговаря на подателя какво трябва да бъде съдържанието на жалбата – дава указания. Жалбоподателят въз основа на отговора изпраща ново писмо. Ако то не е съобразено с изискванията, секретарят може още 1 път да му отговори с указания. Ако писмото отговаря, секретарят изпраща формуляр, който жалбоподателя да попълни. Формуляра е с дата, която го завежда – тази, на която жалбоподателя е изпратил 1-то си писмо, тъй като 1 от условията за допустимост е 6-мес. срок след изчерпване на вътрешноправните средства .

17. Условия за допустимост на жалбите, подавани до ЕСПЧ

Междудърж. жалби
изчерпване на вътрешноправните средства
жалбата трябва да бъде подадена в 6-мес. срок от изчерпване на възможностите на последната инстанция
Индивидуални жалби:
изчерпване на вътрешноправните средства
жалбата трябва да бъде подадена в 6-мес. срок от изчерпване на възможностите на последната инстанция
жалбата да не е анонимна
жалбата да не се разглежда или да не е вече разглеждана от други междунар. правозащитни органи
да не е несъвместима с Конвенцията
да не е злоупотреба с право
да не е правно необоснована
Допустимостта има временен х-р. Отхвърлената като недопустима жалба може да бъде подадена след отпадане на условието за недопустимост. Недопустимостта може да се постановява и в хода на делото след като съдът е започнал да разглежда делото по същество.

18. Съдопроизводство пред ЕСПЧ

Проверка за допустимостта на жалбата:
индивидуална жалба – проверява се от състава. Ако е недопустима се отхвърля, ако е допустима влиза за преценка на нейната допустимост в отделение. Преценката на отделението е окончателна
междудърж. жалби – проверява се само от отделения.
Индивидуалните и междудърж. жалби се разглеждат по същество от отделения. Преди разглежд. по същество ЕСПЧ прави опит за приятелско уреждане на спора /нетипично за съдебен орган, останало от ЕКомисията/. При това е възможно държавата и пострадалото лице да уредят спора по компромисен начин. Посредничат Комитет по ПЧ и ЕКомисияПЧ. Приятелското уреждане се извършва от отделенията. Към това се пристъпва, ако няма възражение на някоя от страните. Ако има – съдът няма право да пристъпи към примирие. Ако се постигне приятелско решение, съдът постановява заключение, в което излага фактите по спора и споразумението между страните /съдът не прави преценка и не се произнася/. Ако не се постигне споразум. съдът разглежда жалбата по същество – от отделение. Конвенцията позволява отделението да прехвърли жалбата на по-голямо отделение, т.е. отделението се десезира, оттегля се и прехвърля жалбата при опр. условия:
жалбата да повдига сериозен въпрос относно тълкуването на Конвенцията
решаването на жалбата на това отделение може да доведе до противоречие с предишни решения на съда по аналогични жалби
ако има възражение на някоя от страните, такова препращане е невъзможно – делото се гледа от отделението
Отделението разглежда жалбата на открито заседание, което приключва с решение, което има статут на решение на целия съд. То може да бъде преразгледано. Това не е обжалване – няма йерархия на органи в МП. Това преразглеждане става вътре в самия съд, от голяма отделение и се прави при определени условия:
решението да е на отделение
преразглеждането да бъде поискано на някое от следните основания: делото повдига основни въпроси относно тълкуването на конвенцията; повдига въпрос от общозначим х-р /до МП като цяло/.
Преразглеждането може да се иска само от страна по делото, с писмена молба подадена в 3-мес. срок от постановяване на решението. По-голямото отделение разглежда делото в 5-членен състав, като взема и разглежда делото по същество /не проверява решението за грешки/. То също се произнася с решение, което е окончателно. Ако делото е решено от голямо отделение от самото начало, то това решение е окончателно.
Окончателно е решението на съда, на което:
Не е поискано преразглеждане
Пропуснат е 3-мес. срок да се поиска преразглеждане
Голямото отделение отхвърли молбата за преразглеждане
Страните по делото предварително са заявили, че няма да искат преразглеждане на решението, независимо какво е то
Решенията на съда са окончателни и задължителни, ползват се със силата на присъдено нещо. Те имат мотиви. Всеки съдия, който изцяло или отчасти не е съгласен с решението, може да заяви индивидуално мнение. Съдията:
може да е съгласен с диспозитива на решението, но да не е съгласен с мотивите
може да не е съгласен с диспозитива – не е съгласен с цялото решение. Съдията може да напише собствено становище.
Контрол по изпълнение на решенията упражнява Комитета на министрите /КМ/. Той е полит. орган, включващ всички външни министри на държавите членки. Той е главен изпълнителен орган.
Възможности за въздействие на КМ:
на всеки 6 мес. КМ включва въпроси в дневния си ред свързани с отказа на съответната д-ва да изпълни решение на съда
при опр. условия тази държава може да бъде изключена от СЕ /или да и се прекрати участието – Русия и Чечня/.
Езици – английски и френски. Може и друг език, ако държавата си осигури превод и поеме разходите. При индивидуалната жалба разходите за превод се поемат от съда.
Финансиране – няма такси за подаване на жалба. Съдът може да оказва и т.нар. правна помощ на жалбоподателя под формата на финансови средства. Правна помощ е, зощото и с цел участие в дело, правна защита:
заплащане на адвокатски хонорар /не се допуска без адвокат/
средства за пътуване и престой на жалбоподателя и адвоката му в Страсбург.
Всеки жалбоподател е длъжен:
да има свой адвокат
може адвокати от всяка държава, страна по Конвенцията
Средствата се отпускат по специални тарифи на СЕ. Парите се вземат от осъдената държава, която ще плати разноските по делото /размера може да се обжалва/.
Решение за отпускане на правна помощ – съдът прави проверка и помощта се отпуска когато: бъде поискана от жалбоподателя; жалбоподателя трябва да докаже, че няма средства за делото /изисква се специална нот. заверена декларация, в която той посочва всички доходи имущества и разходи, вкл. и средствата, с които издържа семейството си/. Съдът проверява данните от декларацията. Той може да откаже в 1 момент правна помощ и по-късно да я предостави.

19. Съвещателни мнения /СМ/ на ЕСПЧ

СМ – едно правно тълкуване, което ЕСъд дава на правни въпроси по своя характер, които са свързани с ЕКонвенция.
СМ – оказване на правна помощ на Съвета на министрите на Съвета на Европа. Те могат да ги поискат и се дават на тях. Само Комитета може да поиска съвещателно мнение. Те се приемат с гласовете на 2/3 от 17 членния състав на съдиите. Всеки съдия, който не е съгласен със СМ изцяло или отчасти може да заяви свое индивидуално мнение. Изцяло или отчасти – може да е съгласен със СМ, но не и с мотивировката му.
СМ не трябва да променя по никакъв начин съдържанието на правата на човека, посочени в Конвенцията.
СМ са от самото начало на съществуването на ЕСъд, но досега не са искани и не са давани.

20. Извъневропейски системи за защита ПЧ

Европейската с-ма е регионална. Освен нея има още 2 – Американска и Африканска.
Американска – северно и южноамериканска.
1969г. Междуамериканска конвенция за ПЧ /МАКПЧ/ - граждански и полит. права. Предвиждат 2 органа – Междуамер. комисия за ПЧ /МАК/ и Междуам. съд за ПЧ /МАС/.
индивид. жалби – юрисдикцията на МАК е автоматична за всички страни по Конвенциата
междудърж. жалби – изисква се специално признаване на юрисдикцията на МАК
МАК се произнася по жалбата с доклад - има или няма нарушение – незадължителен акт. Този доклад се внася в МАС. И за 2-та вида жалби се изисква изрично признаване на юрисдикцията на МАС. Съдът работи само след като се внесе доклад. Произнася се с решение по спора, което е задължително, но няма специален механизъм за гарантиране на изпълнението му. Може да се иска съдействие от Общото събрание на американските държави - да се вземат полит. мерки срещу д-вата, която не изпълнява решението.
Африканска – 1981 г. в рамките на Организ. за Африканско единство се приема Африканска харта за ПЧ и народите.
регламентира 5-те вида права на човека – гражд., полит., ик., соц., култ.
Регламентира и правата на народите: право на самоопределение; право на суверенитет над природните ресурси; право на развитие; право на мирно съществуване; право на благоприятна околна среда.
Тази харта отразява състоянието на Африка – проблеми м/у афр. държави. Без постигане правата на народите не може да се постигне право на човека. Специализ. орган – АКомисия за ПЧ. Съд няма. Комисията може да приема м/удърж. и индивид. жалби. Произнася се с доклад, които има незадължителен х-р.
АКПЧ разглежда само такива индивид. жалби, отнасящи се до серия сериозни и масови нарушения на ПЧ. Единичен случай Комисията няма да разгледа.
За изпълнение на доклада срещу държавата, която не го е изпълнила се търси полит. съдействие от Орг. за афр. единство.

21. Международна закрила на ПЧ и проблемът за малцинствата

Въпросът за М за 1-ви път възниква през периода м/у 2-те свет. войни /СВ/. В резултат от 1-вата СВ в Центр. и Източна Европа възникват нови д-ви, а др. променят своите граници и на територията на всяка от тези д-ви остават части от населението на съседни д-ви – образуват се М. Възниква проблема да се защитят, тъй като поради историческите конфликти, които са имали на тях не се гледа с добро око. След 1-вата СВ и създаването на Обществото на народите е бил приет целенасочен подход – UK и Франция са сключвали договори с всяка 1 от тези д-ви, в които има М. 1-ят договор е от 1919 г. с Полша. Всички останали са подобни на него
Проблемът на М – задължение към другата страна по договора, а не към самото М
За 1-ви път се посочват видовете М – расово; религиозно; езиково
За 1-ви път се посочва, че носител на правата не е М като общност, а на отделния член на М. От тази гледна точка на носителя правата са индивидуални
Посочени са правата на лицата включени към М:
право да изповядва и практикува религията си
право да си служат със своя език
право да изучават езика си и да изучават учебни предмети на езика си
Това са права характерни за М, но носител е отделния член.
Схемата на този до-ор се запазва и по-късно.
След 2-та СВ проблемът за малцинствата се измества от проблема за отделните видове ПЧ, тъй като със създаването на ООН се е смятало, че след като се гарантират на всеки човек правото на живот, свобода, равенство и собственост, всички хора, вкл. и М ще получат пълна защита, но това се е оказало неправилно.
През 1966 г. – Пакт за гражд. и полит. права – чл. 27 за М – 1-вата до-орна разпоредба:
посочва видовете М – етническо, религиозно, езиково
потвърждава индивидуализирането от гледна точка на носителя им
посочва правата – да си служат и използват езика, религията
правата може да се упражняват поотделно и съвместно
негативна редакция – д-вите не могат да лишават членовете на М от техните права
ЕКПЧ в своята антидискриминационна клауза въвежда термина национално М.
1992 г. в рамките на ООН – Декларация за правата на лицата принадлежащи към национални, етнически, религиозни и езикови М – незадължителен акт, в заглавието е посочено, че става въпрос за индивид. права. Първоначално разширяване на видовете М – етн., религ., ез., всяко от които може да бъде опр. и като национално.
След декларацията на ООН, важен м/унар. правен документ е Рамковата конвенция на СЕ за защита на нац. М-ва. Това е 1-ят до-ор, сключен в тази област.
Дефиниция за М: Тази група от хора, която числено е по-малка от останалата част от населението на 1 д-ва, намира се в недоминиращо положение в тази д-ва и чиито членове са граждани на тази д-ва и вкл.-ват етн., религ., ез. х-ки,различни от тези на останалата част от населението и показват дори и само подразбиращо се чувство на солидарност за съхраняване на своята култура, традиция, религия и език. Ликвидиране на пробл. с М – като се интегрират в д-вата. Рамковата конв. е важен регионален до-ор приет 1994 г. В нея:
Посочен е терминът нац. М, включващ видовете
Права принадлежащи на лица от М – индив. х-р на правата
Посочените в Конв. права – гражд. и полит. – същите признати на всеки 1 човек
Целта е да се внесе ред и да се признаят правата на членовете на М:
Равенство пред закона
Равенство м/у лицата, принадл. към М и лицата, принадл. към мнозинство, относно участието в икономическия, социалния, политическия и култ. Живот
Право на лицата принадл. към М да поддържат и развиват своята култура, религия и др.
Свобода на мирните събрания
Свобода на словото, съвестта, мисълта и религ.
Право да използват своя език както в частното си общуване, така и в публичния живот /писмено и говоримо/, т.е. в контактите с администрацията в района, в който живеят. Това право има строги огранич.:
може само в райони традиционно обитавани от това лице или където М се явява мнозинство от населението
само ако поискат това раво да контактуват с администрацията
да има реална нужда от това /трудно се доказва/
д-вата е длъжна само да се стреми доколкото й е възможно да осигури условия администратора да може да контактува на този малцинствен език
Да изучават своя език като граматика и литература и да изучават предмети на него. Имат право да създават собствени у-ща, но само частни. Длъжни са да изучават и официалния език на държавата. Ограничения да учат предмети на собствен език:
в такива райони, в които М живее и е мнозинство
имат значителна необходимост да изучават предметите на М-вен език
държавата е длъжна да се стреми да осигури изучаване на предмети на М-вен език, като това е подчинено на образов. изискв. в съотв. д-ва
Право да установява контакти с член на същото М в съседна или др. д-ва
Всички права посочени в Конв. търпят 1 ограничение – ПРАВАТА НЕ МОГАТ ДА СЕ УПРАЖНЯВАТ ПО ТАКЪВ НАЧИН, ЧЕ ДА СЕ НАРУШАВА МП И СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО, ТЕРИТОР. ЦЯЛОСТ И ПОЛИТ. НЕЗАВИСИМОСТ НА СЪОТВЕТНАТА Д-ВА.
Контролът за спазването на Конв. се осъщ. от Комитета на министрите към СЕ – към него е създаден помощен орган от специалисти – експерти, които получават периодични доклади от държавите за това как те спазват правата на М.
Конв. не решава въпроси, но е единств. м/унар. до-ор по този проблем

[Tedi4ka]

„Националната граница – мост или бариера”
(есе)
В българското общество има много и различни спорове относно необходимите му главни приотитети. Някои твърдят,че всички усилия и ресурси трябва да се насочват в икономиката, за да станем по-богати. Други твърдят,че трябва да се превъзпитаме и да се научим да работим. Трети възприемат налагането на закона и справедливостта като основен стълб на прогреса. Четвърти...те са много и се надяват на някакава външна намеса да ни реши проблемите.
Всички те са прави от своя гледна точка,но все пак има един приоритет,който е по-важен и това е бъдещето,защото едно обществото не може да е общество,ако няма бъдеще,но за да има бъдеще първо трябва да погледнем реалността,която ни заобикаля в настоящето,а него го има,защото преди това имаме богата история.
Един голям проблем,който е като дълбока рана в нашето общество е проблемът с малцинствата в България,но той не е от сега,защото нищо не започва от днес. Малцинствата етнически, езиково и религиозно възникват в Европа след първата световна война, след разпадането на руската, османската и австро-унгарската империи. Границите между държавите са прокарани не по национален признак, а по волята и интересите на великите сили. Става така, че според международните договори след първата световна война големи групи хора са насилствено откъснати от родината си и са присъединени към други национални държави, където те са превърнати в малцинство с различни език, религия и култура от доминиращия етнос. За разлика от тогава обаче, сега всичко е доброволно. Днес най-важно и на първо място е, ако можеш да се „разкараш” от държавата, но ако останеш, важно остава да оцелееш, да изкарваш една заплата и да се нахраниш с нея, но обществото не е устроено така, че да насърчи създаването на нормално семейство и раждането на деца. А въпросът не е само да на пари, защото при правилно разпределение и управление на текущите средства и те да са достатъчни за много по-ефективна демографска политика.
Преди влизането на България в Европейския съюз във всеки вестник можеше да се прочете статия за България и ЕС. По повод това има много мнения. Едни казват, че това е бъдещето на България, а други като по-възрастната група общество предпочитат комунистическия начин на мислене пред новото и модерното. Но дали едно приемане на България в Европейския съюз ще ни бъде като мост към другите нации или по-скоро като бариера?
Според мен всеки построен мост е като свободна връзка между всички други, всички различни от мен, защото свободния акт е обвързване с другите хора. Това именно е моралният акт. Ако аз например считам, че в дадена ситуация трябва да се държа като честен човек, с акта си показвам, как трябва да се държат всички останали в такава ситуация. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всички останали, а именно конкретността към другите е моста към тяхната територия, език, религия и обичаи.
Мисля, че всеки трябва да „убие” националистическата идеология в себе си и да се „отвори” за всичко чуждо и различно, защото националната граница на 21-ви век е по-скоро картографско значение, а светът върви към обединяване на различните култури и традиции.

[Tedi4ka]

Отмъщението и прошката в романа „Граф Монте Кристо”
На Александър Дюма
(Интерпретативно съчинение)
С обаятелните си герои, заплетената си интрига и динамичното си действие поманите на Александър Дюма са любими на много поколения млади читатели.Да защитиш честта на кралицата и да си способен да направиш всичко за приятелите си е не само вълнуващо, но и възпитателно. Такива „мускетарски” приключения те учат на доблест и смелост, на мъжество и себеотрицание. Но не и по-млако поучителна е великата история за отмъщението, разказана в романа „Граф Монте Кристо”.
Оклеветен и несправедливо хвърлен в затвора, Едмон Дантес с основание жадува дъзмездие за виновниците. Желанието му за мъст е напълно оправдано заради стоварилата се върху него несправедливост и прекараните години в затвора. Сдобил се със свобода и разполагащ със средства и възможности за отмъщение, той привежда в изпълнение замисъла си. Но дали човек може да влезе в роля на Бог и сам да въздава справедливост? Отмъщението изправя Едмон Дантес на крехката граница между доброто и злото. Като че ли трябва да направи само една крачка, за да се превърне от добър и нравствен човек в убиец и злодей. Злото ве поражда зло, докато героят не достигне до прозрението да прости. Само прошката може да доведе до пречистване. А до прошката може да се стигне най-лесно по пътя на любовта.
Романът „Граф Монте Кристо” е създаден по действителна история на беглец от затвора, който се сдобива с богатство, даващо му възможност да накаже тези, които са го пратили зад решетките. От този сюжет мойе да се напише интересен криминален роман, но Александър Дюма създава велик роман за отмъщението и възмездието, вплитайки различни човешки съдби. Сред всички тези герои измъква особено привлекателна, обвита в мистика и загадъчност фигура на граф Монте Кристо.
Първата среща на читателя с него е когато той е съвсем млад- деветнадесетгодишен моряк, с най-чисти чувства и намерения. Той е щастлив и има прекрасна годеница, за която скоро ще се ожени. Но както се случва във великите антични трагедии, щастието е нарушено. Чистите мечти на Едмон Дантес са потъпкани и той несправедливо е обвинен в престъпление, което не е извършил. Героят е станал обект на интриги,родени от кариеристични, завистнически, интимни и политически подбуди. Фернан също е влюбен в красивата Мерседес и е готов да я слечели на всяка цена. Данглар завижда на Дантес за повишението и то го изпълва със злоба. Дьо Вилфор съзира в Едмон заплаха не само за баща си, но и за собствената си политическа кариера. Кадрус е движен изцяло от егоизма си. Поради злощастно стечение на обстоятелствата създадението от тях интриги оплитат Дантес в мрежа, от която няма измъкване. Той е невинен, но е хвърлен в затвора, без дори да подозира защо.
Замъкът Иф – непристъпният затвор, е място за прозрение в промяна на героя. Ключова е срещата с Фариа, който също е затворен там. Под неговото въздействие Едмон се променя; младежът се превръща в зрял човек, от неук – в образован, от непроумяващ какво му се е случило – в прозрял истината и обзет от желанието за мъст. Споделената тайна за заровеното съкровищепроектира пътя, по който то може да бъде реализирано.
Заемането мястото на починалия Фариа е символично. Като се има предвид и възрастта на Едмон, когато той бяга от затвора (33 години – възрастта, на която е разпнат Христос), около героя се наслагва мистичен ореол. Той потъва и възскръсва с ново име – граф Монте Кристо, взел името на острова, на който е заровено съкровището. Неговото наказание също може да се преведе като „Христова планина”. Това мистично – символно наслагване около образа на героя съвсем не е случайно. То още повече засилва впечатлението за бившия Едмон Дантес и настоящия граф Монте Кристо като изключителен, богоизбран, съизмерим дори със самоя Бот. Тръгнал по пътя на отмъщението, героят неведнъж се самоопределя като такъв –че той е ръката на Провидението и на Божия гняв.
Подобна нагласа изглежда кощунствена, но и напълно в духа на естетиката на романтизма. Граф Монте Кристо е типичен романтически герой – изключителен, забулен в тайнственост, загадъчност и мистика.
В отмъщението си Дантес е търпелив, но неотстъпчив. Хладнокръвно и последователно той проучва хората, заради които е бил хвърлен в затрова. Разравя мръсните им тайни, открива слабостите им, изправя ги пред лицето на краха, унищожението, лудостта и смъртта. Финансовата стабилност на бакнера Данглар е разклатена. Честта на Фернан и Кадрус е опетнена и двамата загиват ( първият от собствената си ръка, а вторият – убит от каторжник). Аристократичното и уважавано семейство дьо Вилфор е почернено от смъртта, която се настанява трайно в дома му.
Смъртта на невинния син на Дьо Вилфор кара граф Монте Кристо да се замисли. Отмъщението се оказва опустошителна сила, трудно поддаваща се на контрол. Влязъл в ролята на Бог и взел сам да въздава справедливост, героят е напънат да прекрачи крехката граница между доброто и злото. И все пак доброто в него надделява.
Желанието на Едмон Дантес за отмъщение е напълно оправдано. Несправедливостта към него, четиринадесетте години прекарани в затвора, са доста добра мотивация. След като няма справедливост в обществото, защо да не направи всичко възможно тя да възсържествува? Графът наказва жестоко тези, които са се отнесли така към него. Възнаграждава тези, които са помогнали на него и възрастния му баща. Търси начини справедливостта да възтържествува. Но когато започват да умират хора, които не са пряко виновни за страданията му, идва време да се запита дали наказанието, което въздава, не е прекомерно.Пред такива въпроси се изправя героя, когато потапя в смърт и разруха семействата на враговете си. Отмъщението се оказва не толкова сладко, колкото е предполагал. Идва време за прошка.
Любовта се оказва средството, което може да превърне желанието за отмъщение в желание за прошка. Мерседес, жената, която е обичал, намира път към сърцето му и измолва пощада за сина си. После помага на дъщерята на Дьо Вилфор за самоунищожението като наказание за злото, което е сторил отново любовта ( на Айде) е тази, която носи избавление.
„Граф Монте Кристо” е много повече от приключенски роман. В него има неочаквана дълбочина. Великата история, разказана в него, учи, че прошката е много по-ценна от отмъщението. Само тя може да донесе нравствено пречистване и удовлетворение.

[venmin]

Може ли някой да ми дръпне тая тема от помагало?Изкуство ли е да бъдеш добър?
Благодаря предварително!
п.п.форума не ми дава са пусна линка и моля тоя дето ще ми помогне да я потърси