Лицемерието
(есе)

Лицемерието като термин от етиката и философията има две направления или два вида; те са: лицемерие и нечиста съвест. Нечистата съвест е лицемерие пред самия себе си, а лицемерието е нечиста съвест пред другите. Вече утвърдила се през времето тезата, че чрез лицемерие нищо не се постига, и че човек трябва да бъде себе си, за да го възприемат хората какъвто е,не се спазва. Макар и всички да твърдят това почти никой не се придържа към тази теза.
Даже напротив! Всеки малко или много е лицемерничил през живота си, дори да не си го признава.И аз съм послъгвала за нещо с мисълта,че правя добро не само на себе си, а дори и на околните.Лъжата е основният елемент на лицемерието, а актьорството и актьорската игра е способа,който помага за практикуването на лицемерието, за да изглежда правдоподобно действието на лицемера.Лицемерието представлява маска,която скрива истинския характер на човека и показва един измислен образ,който всички искат да видят.Останалите хора или са много наивни,но виждат същността на лицемера,или са много глупави и виждат само маската и повърхността на човека срещу тях.Никой не може да живее в лицемерие и лъжа иначе този свят ще бъде прекалено еднообразен.
Сега като минавам покрай по-малките ученици от нашата гимназия виждам едно анархично общество,наречено “наше бъдеще”. Това поведение се дължи според мен на различните гримаси и актьорско майсторство,което те умело упражняват.Спомням си,че и аз преди две години бях на тяхно място и съм живяла в заблуда и неуморно лицемерие.Сега две години по-късно аз осъзнавам истинските лицемери не само по отношение на приятелите,а и на обкръжението ми,дори и в любовно отношение,Може би сме забелязали като минаваме по улицата,ние често виждаме момичета от пети или шести клас да се разхождат с по-големи момчета като вече улегнала двойка.Те си мислят,че може би това чувство,което ги е събрало е любов или привличане,но може би е нещо далеч по-различно.Всячески е ясно,че лицемерието има много измерения и почти на всеки ъгъл го откриваме.
Като едно от по-сериозните измерения на лицемерничеството можем да открием в комедията на Молиер “Тартюф”.Но питаме ли сме се на какво се дължи дълголетието на “Тартюф”,как тази комедия се е запазила през вековете като олицетворение на една не малка част от обществото ни.Темата за ширещото се в обществото лицемерие и за грандиозните размери,до които може да нарасне,когато срещу него стои тесногръдия отказ да се гледа по-далече от носа,за долнокачествените машинации,извършвани под прикритието на висока нравственост и религиозност,трудно могат да бъдат локализирани в една епоха и време.От друга,в композиционно отношение произведението е образец за поколения комедиографи.В него се концентрира най-доброто от комедийните техники на епохата в съчетание с ренесансовото време.
Сюжетът съсредоточава няколко недиференцирани помежду си линии-заслепението на Оргон и плановете за забогатяване на Тартюф,опитите му за прелъстяване на Елмира и любовта между Мариана и Валер.Те се обединяват около разобличаването на лицемерието,мнимата набожност и заслепението.В центъра на това е характерът на Тартюф.До всестранното му разкриване обаче не се стига, тъй като вниманието е приковано от водещите черти в него.В комедията си дават среща две хиперболизирани ефекти.От една страна,е прекомерната заслепеност на Оргон,а от друга-непознаващото граници двуличие на Таттюф.Маската и тук има своето място,хо в античната комедия тя е необходимо условие за съществуването на героя.Молиеровото произведение е средство за прикриване на същинския му характер.
Свалянето на маската предопределя структурно-композиционните особености на “Тартюф”.В хоризонтален план всяко следващо действие дава нови “улики” срещу героя вредител,а натрупването им води до разобличаване.Във вертикален план се извършва все по-дълбоко и по-дълбоко проникване в характера ,като наяве излизат нови по-ужасяващи деформации.В първо действие за двуличието на Тартюф се говори най-общо, а акцентът пада върху конкретни характеристики-например неговото чревоугодничество.Във второ действие около героя се разгаря дискусията за мнимата му религиозност и се аргументира тезата за неговата безбожност.Трето и четвърто добавят нови черти в характера му-безнравственост и аморализъм.Пето действие продължава линията,подета в предходното-наяве излиза стремежа за бързото забогатяване на Тартюф.Паралелно се разкриват и етапите в заслепяването на Оргон-вместо за болната си жена се интересува само от лицемера,решава да омъжи дъщеря си за него,изгонва сина си, я някъде “по пътя” успява да му препише имотите си.Така в хода на комедията на сцената излиза Героя тип,който не е толкова социално,колкото нравствено детерминиран.
Особено ефектни са експозицията и финалът.За въведението на “Тартюф” Гьоте казва,че е “най-значимото и най-доброто,което съществува от тоя род”.Главният персонаж се появява чак в трето действие.Вместо това на зрителя е предоставена възможността да изслуша неговите защитници и обвинителите му.Във финала,обратно,на сцената присъстват всички действащи лица.На пръв поглед ролите са разменени.Тартюф се явява обвинител,а останалите подсъдими.Невидимата,но справедлива ръка на краля обаче наказва злото и възстановява справедливостта.Подобно на съдебно заседание интригата е разплетена,а виновните се наказват.Подобно на античните трагедии това става с помощта на велики и по-висши същества.В “Тартюф” злото е толкова голямо,че може да бъде санкционирано само от Бог или крал,които доказват и това твърдение.
Независимо ,че през следващите векове темата за тартюфовщината често се преекспонира,което постига и обратен ефект-известното й омръзване,заложената в “Тартюф” проблематика,както и нейната чудесна сценична реализация,правят от молиеровата комедия едно от образцовите драматургични произведения на епохата на класицизма,та до наши дни.Това развитие на нещата се е случило в следствие на една грешка на Оргон.Тази грешка той е направил при избора на приятел.Подборът на приятели трябжа да става с много внимание и не на второ място трябва да разберем какво ни свързва с тези хора,които може би ще ни бъдат приятели.Има три основни вида приятелство,за които Аристотел говори.Първото се създава заради радостта и съвместните удоволствия.Във второто,приятелите се опитват да извлекат полза един от друг.А когато изчезне изгодата,която получават,така нареченото приятелство се разпада.При третия тип приятелство се наблюдава вече истинско приятелство,изградено на основата на доверието.То възниква заради самото приятелство и в замяна на даденото доверие не иска да получи нищо,освен да намери доверие и разбиране.В днешно време не можем или можем много рядко да срещнем подходящия човек за изграждането на едно такова истинско приятелство.Това доказва още веднъж колко разпространено се оказва лицемерието и какво може да причини след себе си.
Друго измерение на лицемерието наблюдаваме при любовта.Знаем,че любовта е най-истинското и чисто нещо в този свят,което винаги побеждава,но аз твърдя,че това не винаги е така.Често тя се оказва не победителка,а победена.От различни места може да сме чули или видели някой да лъже своята половинка,или така наречената любов.Според мен любовта не може да просъществува ако има лицемерия,иначе това не може да се нарече любов.То уж е най-чистото чувство,а изградено на основата на грозното и отвратителното лицемерие.
Не мисля,че съм открила истинската любов,но ако я открия ще си имам едно на ум,за да я предпазя от лицемерието.Но знам,че съм открила истинските приятели и това приятелство се е доказало като истинско.Знам също,че когато давам доверие получавам съшо такова.Пожелавам на всички да намерят такива приятели,защото те са най-ценното и важно нещо.”Приятел в нужда се познава!” ,тази прочута фраза спомага за откриването на истинските приятели и разкриването на мнимите такива.Приятелството е божи дар, на което всеки има право също както свободата!