Виж това е от памагало:

Ивайло Петров е един от малкото творци в световната литература, който разказва от името на все още неродения човек. Прочитайки заглавието на творбата, оставаме с очакването повествованието да бъде изпълнено със спомени на други хора, но това не се случва. Авторът предлага своя ироничен поглед, насочен към патриархалния свят. Той го отправя към примитивното и първичното. Ивайло Петров критикува изостаналостта на времето и нравите, изолирайки консервативния морал на героите.

Авторът приема дистанцията на съдник и разказвач, като прави повествованието по-живо. Той говори за селските традиции, бита и нравите на българския народ от първо лице единствено число. По този начин авторът достига до интересни обобщения за човешките взаимоотношения. Основната причина Ивайло Петров да напише своята повест е желанието му, да покаже, че старият свят не е толкова идеален. Той не може да бъде сравнен с новия, модерен свят, защото между тях няма никакво сходство. В творбата авторът утвърждава ценности като: любов, семейство, дълг към рода, родова чест и уважението, което младите трябва да проявяват към тях.

Това, на което ставаме свидетели още с първите страници на повестта, е в противоречие с идеите, утвърдени от автора. Уважението към неговите майка и баща не е спазено, а това нарушава една от десетте божи заповеди, в която се казва, че всеки трябва да уважава родителите си: ”Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най - умните …”. Това е в противоречие с всички норми за уважение на членовете от семейството. Именно” глупостта”, за която разказвачът говори, ще ни отведе към основния проблем в творбата, а той е за преобърнатия свят на родовите ценности. Едва ли някой очаква такава развръзка, защото се омаловажава значението на женитбата, а по този начин изтъква, че раждането на дете не би имало никакъв смисъл. Събитието, което трябва да се запомни за цял живот, е помрачено от грозни пазарлъци. Вместо на чиста любов се натъкваме на търсене на богатичък съпруг, който да осигури добра зестра и откуп. Нищо не трябва да ни учудва, защото това е свят на преобърнати морални ценности. За бащата на разказвача обръщението”Петре, тази зима ще те оженим”, звучи като присъда, на която трябва да се подчини. Родителите са тези, които трябва да изберат с кого да задомят децата си, като не се интересуват от техните чувства, а единствено от необходимостта да се сдобият с”още две работни ръце”. С лека ироня авторът подчертава: ”Баба и дядо не туриха в смеките си неговия глупав свян от бъдещата женитба”. Още по – изпъстрени с ирония са усилията на бедните, но с доста големи претенции селяни да се сдобият със снаха. Високо е мнението на майката към нейния син, защото мисли, че” момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник”. Интересен е моментът, когато разбира, че това няма да се случи, но съумява да запази достойнството, казвайки, че”нито една мома не й се харесва за снаха”. Причината за липсата на интерес към семейството на разказвача е, че”хората нямаха особено добро мнение за нашата почтена фамилия”

Намирането на мома не се оказва лесна задача. Това е истинско приключение за целия род, като главната роля в него има Гочо Патладжана. Според автора той притежава”дяволски усет да намира за всекиго жена”. Подготовката за сродяването е представена в комична светлина, защото непрекъснато се водят преговори и разузнавания. Алчността на двете семейства буди смях, тъй като са готови да се надлъгват докрай. Те дори прибягват до помощта на каракачанката, която в началото си служи с някои трикове, а накрая признава целта на своето посещение. Разказвачът има за цел да осмее сватосването, придавайки по художествен начин”битката” между двата рода чрез комичното и ироничното. Достигаме до това сравнение, защото са използвани много политически термини като: ”външни министри”и” принципа на мирното съжителство”. Членовете на семейството не изгубват своето значение в тази част от повествованието. Дядото е” деликатна натура”, докато Патладжана е”отличен психолог в годежарските дела”.

Интересен е мотивът за преобличането. Обикновените селяни са пременени, а именно дрехите имат важно значение за сватосването. Младоженецът запечатва в съзнанието си седефеното копче от”робата на момата”, създавайки си илюзията, че скоро ще го оженят за копче. Смешно е невежеството на обикновените селски хора, но такава е реалността.

Когато семейството е останало без всякакви средства за успех се прибягва до познато и изпитано средство, а това е открадването на момата: ”В ония диви и чудесни времена по нашия още по- див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми”. В кражбата се замесва и чичо Мартин, защото той е един от новаторите в тази област, като и за него авторът не забравя да спомене няколко думи: ” … спести на добружанци безчетни кръвопролития

и човешки жертви”.

Дори и кражбата не се оказва лесна за тези хора, защото открадват Бера, която се оказва съименичка на бъдещата булка. Въпреки, че е”грозничка”, изпълва с радост цялото семейство. Тя също е щастлива, но то трае за кратко, тъй като разбира, че е нежелана в този дом. Те не я приемат, защото не е богатата мома, която очакват. Отново материалното заема преден план, защото родът гледа на нея като на”сврака, уловила се в капана вместо яребица”. Не е нужно да търсим по-убедителен начин, за да изразим замяната на любов с пари.

Радостта от сватбения ден липсва. Обстановката е лишена от всякаква красота и хармония . Булото е чуждо, взето назаем за церемонията, попът е пиян и говори”каквото му падне”. Тържественият миг се празнува от гостите със зелева чорба и вино, като всички очакват”сладката ракийка”, за която са дошли. Този момент също е изобразен иронично”…наливаха се като прасета със сладката ракия и ревяха …”. Подготовката за първата брачна нощ също е описана. Патладжана дава своите съвети, като това вмешателство принизява значимостта на важното събитие. В сватбения ден няма никаква романтика, но не можем да говорим за нея, защото никъде в творбата не присъства темата за любовта. Разказът става още по – достоверен със смесването на художествено и историческо, защото са отразени и някои събития, които имат огромно, значение както за селото, така и за цяла Добруджа.

Когато авторът завършва повествованието си ни става ясно защо е започнал творбата

с изречението: ”Баща ми като мнозина от нашия род не бе от най – умните”.Това е съвсем обяснимо, защото той е част от героите на Ивайло Петров, а те са представители на почти всички социални слоеве, като в развитието на действието проявяват своята житейска философия. Тези хора са прости, примитивни, стиснати, нечистоплътни, хитри и груби . За Ивайло Петров, който е напуснал малкото селце, за да заживее в големия град причината за сватбата на неговия баща остава неразбрана. Отношението му към майката е по-снисходително, но като цяло осъжда родителите си за липсата им на воля.

Повестта е разказ за преобърнатия ред и хармония. Причината е отношението между старото патриархално общество и развиващия се модерен свят. Изводът, който можем да направим е, че старият свят е отеснял в сравнение с новия.

В своята повест Ивайло Петров сравнява два свята – на рода и на модерния, съвременния живот. Авторът създава картина на света в повестта, с която цели да представи човешките недостатъци чрез силата на смеха, за да повлияе на останалите и по този начин да ги изкорени.

С преобърнатия си поглед към патриархалния свят Ивайло Петров разколебава утвърдените модели на мислене за отминалия вече век. Авторът оставя читателя сам да прецени ценностите си и да намери пътя към моралните стойности.


Дългът към рода и дългът към сърцето в разказа „Дервишово семе”

Разказът „Дервишово семе” на Николай Хайтов възкресява духа на едно отминало време,когато българското село живее по законите на патриархалния морал. В това сурово време човекът не може да оцелее сам- затова дългът към рода се приема като висша морална ценност. Този дълг повелява живота да бъде продължен, а родовото имущество – съхранено. Вълненията, желанията на индивида в този родов свят са без значение. Но всеки човек е една малка вселена,изпълнена с мечти и стремежи. И когато те не съвпадат с повелите на рода, настъпва драмата на човешката личност.
Такава драма изживяват героите в разказа „Дервишово семе”. Основният конфликт при тях се изразява в противоречието между дълга към рода и дълга към сърцето, в сблъсъка между светлият стремеж да обичаш и да бъдеш обичан и породената от него омраза и жажда за отмъщение. И Рамадан, и Силвина са дълбоко трагични герои, заради това, че завета на сърцето им се разминава с повелите на рода, и не са готови да им се противопоставят.
Погледът на автора е насочен към душевните вълнени я на главния герой- пораждането на любовта и омразата, желанието за отмъщение, чувството за страдание и болка, довели до конфликта, който остава неразрешен до края на произведението. Дълбоко патриархален човек по своя морал, Рамадан не смята за необходимо и възможно да се противопостави на желанието на дядо си да го ожени, за да продължи рода. Той се подчинява на повелите на основния закон на родовия свят- да бъде продължен живота. И ето, че най-вълнуващото, най- красивото нещо в неговия живот се случва след като други решават вместо него съдбата му- той се влюбва в момичето избрано не от него за съпруга. Тази любов преобразява грубоватото и непохватно момче, преобразява грозния му вид : „…старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите ни – накичени от Силвина с разни цветове и билки”. И колко прекрасно би било,ако разказа свършваше до тук – дългът към рода е изпълнен, а сърцата на героите преливат от любов и нежност. Но животът е много по неочакван и сложен. Силвина е принудена да се подчини на своите алчни и жестоки братя, а Рамадан отново е натоварен с бремето на отговорността да продължи на всяка цена своя род. Двамата млади не се противопоставят на решението на възрастните – законите на патриархалния свят изискват те да се подчиняват и изпълняват. Дългът на всеки от героите диктува да се подчинят на близките си и да изпълнят техните желания,а дългът към сърцето им – да бъдат заедно завинаги. Дългът към рода кара Рамадан да се ожени за нелюбима жена, само да посее Дервишовото семе, да отгледа деца и внуци. Дългът към сърцето му го призовава да „прекрачи жена,деца и цяла камара внуци” и да отиде при Силвина. Подчинението пред рода кара Силвина да остане вярна жена на Руфат – а сърцето й принадлежи на момчето,което е обикнала от първия ден. Тя таи нежност и обич към Рамадан, а е заставена да живее живота си с пияница и грубиян. Драмата на героите се крие в това разминаване , в невъзможността да останат едновременно верни и на дълга към рода, и на дълга към своето собствено сърце.
Тази драма поставя на изпитание човешката същност на героите. Ще позволи ли Рамадан омразата и злото да надделеят в сърцето му, ще се остави ли на жаждата си за мъст? Помага му Силвина : „Ако той беше звяр, не ставай и ти” – съветва го тя. И този дълбоко драматичен конфликт между омразата и любовта завършва с победа на човечността, на човешкото милосърдие и страдание „снага си троша за тоя, дето ми е горил душичката”. Любовта е по-силна от омразата,а човечността отхвърля отмъщението.
Светът изграден от Николай Хайтов, макар и хронологично отдалечен от нас носи много проблеми и конфликти, характерни и за нашето време. Драмата на героите в разказа „Дервишово семе” ни учи на тъжната истина, че в живота има конфликти, които нямат решение, че преди да осъдим човека, трябва да вникнем в мотивите му на поведение, че няма „възел”, който не може да бъде разплетен.

Е дано ти помогнат