Писмото на Татяна до Евгений Онегин

[KaTinCeTy]

Трябва ми за утре на изуст писмото на Татяна към Евгений Онегин от романа на Пушкин...обаче никъде немога да го намеря...знам само че започва с думите: "Писмо ти пиша по неволя". Много ще съм благодарна ако някой го намери...че аз никъде не го открих

[Salvation]

Би трябвало да е това, има го и на руски

Аз пиша Ви - какво да кажа

от туй повеч във този час?

С презрение да ме накаже

на Вашта воля давам власт.

Но ако капка жалост даже

поражда участта ми зла,

не ме оставяйте сега!

Да си мълча аз бях решила

и, вярвайте ми, своя срам

пред Вас не щях аз да издам,

надежда бе ли ме крепила

на седем дни веднъж дори

да зървам Вашите очи,

да чувам страстното Ви слово,

да Ви мълвя с треперещ глас,

след туй да мисля пак за Вас

и ден, и нощ до среща нова.

Но, че сте саможив, говорят

и всичко в село Ви е скучно,

а ние... простички сме хора,

макар приели Ви радушно.



Защо пристигнахте при нас?

Тук сред покоя ни мъртвешки

не бих и чула аз за Вас,

не бих познала мъки тежки!

След време поривът младежки

да стихне щеше (а дали?)

в друг щях тогава да се влюбя,

да бъда примерна съпруга

и майка нежна... но уви!



Друг? Ах! Не, никога сърцето

на друг не ще си аз даря.

Отсъдено е от небето:

ще бъда твоя до смъртта!

На срещата ми с теб залога

е целият ми стар живот;

аз знам: изпратен си от Бога

пазител мой да си до гроб!



В съня си често те сънувах,

безплътен даже, мил ми бе,

впил взор във моето сърце;

в душата си гласа ти чувах

преди... Не, не сънувах аз!

Щом влезе, бях те веч познала

и цяла тръпнеща в премала

„Това е той!" мълвях без глас.



Не лъжа! Вечно се надявах

да чуя твоите слова

кога на бедните помагах

или с молитва облекчавах

душата, пълна със тъга.



И точно в онзи миг ужасен

не бе ли твоят лик прекрасен,

в сумрака що ми се яви,

надвеси си над мене леко

и сладки думи на утеха

с любов и нежност промълви?

Ах, кой си - ангел ли хранител

или коварен изкусител

кажи ми, моля те, сега!

Че може туй да е заблуда

на младите ми сетива

и писано да ни е друго...

Но тъй ще бъде занапред!

В ръцете ти се поверявам,

сълзи проливайки пред теб,

закрилата ти умолявам.

Та виж ме: тук съм сам-сама,

от никого не съм разбрана,

душата ми е изтерзана

и чезна бавно в тишина.

Аз чакам - взор един е нужен

надеждата да съживиш

или тоз сън да прекратиш

със укор тъй уви! заслужен!



Привършвам! Нямам сили веч...

От срам и ужас прималявам...

но мой залог е Вашта чест

и смело й се поверявам...



Я к вам пишу - чего же боле?
Что я могу еще сказать?
Теперь, я знаю, в вашей воле
Меня презреньем наказать.
Но вы, к моей несчастной доле
Хоть каплю жалости храня,
Вы не оставите меня.
Сначала я молчать хотела;
Поверьте: моего стыда
Вы не узнали б никогда,
Когда б надежду я имела
Хоть редко, хоть в неделю раз
В деревне нашей видеть вас,
Чтоб только слышать ваши речи,
Вам слово молвить, и потом
Все думать, думать об одном
И день и ночь до новой встречи.
Но говорят, вы нелюдим;
В глуши, в деревне всё вам скучно,
А мы... ничем мы не блестим,
Хоть вам и рады простодушно.

Зачем вы посетили нас?
В глуши забытого селенья
Я никогда не знала б вас,
Не знала б горького мученья.
Души неопытной волненья
Смирив со временем (как знать?),
По сердцу я нашла бы друга,
Была бы верная супруга
И добродетельная мать.

Другой!.. Нет, никому на свете
Не отдала бы сердца я!
То в вышнем суждено совете...
То воля неба: я твоя;
Вся жизнь моя была залогом
Свиданья верного с тобой;
Я знаю, ты мне послан богом,
До гроба ты хранитель мой...
Ты в сновиденьях мне являлся,
Незримый, ты мне был уж мил,
Твой чудный взгляд меня томил,
В душе твой голос раздавался
Давно... нет, это был не сон!
Ты чуть вошел, я вмиг узнала,
Вся обомлела, запылала
И в мыслях молвила: вот он!


Не правда ль? я тебя слыхала:
Ты говорил со мной в тиши,
Когда я бедным помогала
Или молитвой услаждала
Тоску волнуемой души?


И в это самое мгновенье
Не ты ли, милое виденье,
В прозрачной темноте мелькнул,
Приникнул тихо к изголовью?
Не ты ль, с отрадой и любовью,
Слова надежды мне шепнул?
Кто ты, мой ангел ли хранитель,
Или коварный искуситель:
Мои сомненья разреши.
Быть может, это всё пустое,
Обман неопытной души!
И суждено совсем иное...
Но так и быть! Судьбу мою
Отныне я тебе вручаю,
Перед тобою слезы лью,
Твоей защиты умоляю...
Вообрази: я здесь одна,
Никто меня не понимает,
Рассудок мой изнемогает,
И молча гибнуть я должна.
Я жду тебя: единым взором
Надежды сердца оживи,
Иль сон тяжелый перерви,
Увы, заслуженным укором!

Кончаю! Страшно перечесть...
Стыдом и страхом замираю...
Но мне порукой ваша честь,
И смело ей себя вверяю...

[KaTinCeTy]

Не е това...това, което ми трябва започва с изречението:"Писмо ви пиша-по неволя".

[Salvation]

Това открих, но като че ли се препокрива с горното.

Писмо ви пиша – по неволя.
Какво да кажа друго аз?
Оставям се на вашта воля
да ме презрете в тоя час.
Нещастна, милост аз не моля,
но имате ли капка жал,
ще разберете моя дял.
Аз сигурно си бих мълчала;
повярвайте ми: своя срам
аз нямаше да ви издам,
да бях с надеждата живяла
през седмицата, в рядък час,
поне веднъж да виждам вас,
да слушам вашта реч гореща,
сама да ви мълвя едва,
да мисля поне за това
и ден и нощ до нова среща.
Защо дойдохте между нас?
Нали сред пустошта унила
не бих се запознала с вас
и мъките си бих спестила.
Наивното сърце смирила
след време (как ли бих могла?),
аз друг за мъж си бих избрала
и свойта вярност бих му дала.
Друг!... Не, сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил!
Аз твоя съм – тъй бог желае,
тъй съд върховен е решил;
животът ми, на теб обречен,
за тая среща бе залог;
знам: ти си мой пазител вечен
и тук те е изпратил бог…
Та всяка вечер те аз сънувах,
невидим – ти ми беше свой,
измъчваше ме взора твой,
гласа ти в себе си дочувах
отдавна… Сън не бе това!
Щом влезе, те познах; и цяла
изтръпнах, пламнах премаляла
и „Той е !” – шепнех без слова.
Нали аз твойта реч долавях
в пустинната си самота,
когато милостиня давах
или скръбта си заглушавах
с молитвен шепот на уста.
И в тоя миг на тихо бдение
не ти ли, хубаво видение,
след полумрака се яви,
над мене се склони за кратко
и думи на надежда сладко
с любов и нежност промълви?
Но кой си: ангел ли хранител
или коварен изкусител –
съмненията разреши!
Или, неопитна, душата
с надежди празни се теши?
И друга ще ми е съдбата…
Да бъде! В твоите ръце
сега съдбата си предавам;
от теб с разплакано лице
сега закрила умолявам.
Та помисли: сама съм тук,
скръбта ми никого не трогва,
разсъдъкът ми изнемогва
и гасна аз без глас, без звук.
Утехата да се надявам
с единствен поглед ми върни
или кошмара разпръсни
със укор, който заслужавам.
Привършвам. Пред съда ви строг
от срам и страх бледнея…
Но вашта чест ми е залог
И доверявам се на нея…

[KaTinCeTy]

Точно това ми трябваше...много ти благодаря