ОФ .. гаден Тартюф ... :(

[PreciousDiamond]

Моля ви се , някой ако има нещо за лицемерната набожност на Тартюф да дава насам . Защото братовчедка ми тука вече ше се разреве след малко Значи темата му е : "Тартюф - образ на лицемерната набожност" ... Търсихме в някви сайтове, глупости , ама .... Айде ще съм ви мнооого благодарна...

[xpucuto]

ЕСЕ, Съчинение разсъждение...?

[xpucuto]

„Безбожен лицемер под маската се крие”
(Образът на Тартюф в едноименната трагедия на Молиер)

В комедията „Тартюф” на Жан-Батист Молиер главният герой е представен като лукав измамник, който итро се прикрива зад християнската религия. И до ден днешен „Тартюф”е нарицателно име, синоним на лицемер.
Представен като „безбожен лицемер”, той е алчен, коварен, двуличен, лаком. Крие се под маската на набожник и чрез всички възможни средства се опитва да осъществи коварните си намерения.
В петте действия на пиесата Тартюф е предствен все един и същ. Дори и в най-драматичния момент, когато проявява претенции за собственост в дома на Оргон, той не се променя. Остава верен на своята лицемерна същност: „Не ще ме разгневят обидните слова - за вечното небе понасям и това.” Движението и промяната, независимо от конфликтните сблъсъци, са неприсъщи за този герой.
В първите две действия на комедията Тартюф участва косвено, чрез казаното от другите за него. Думите им изграждат една устойчива предварителна арактеристика на главния герой, преди окончателната му поява на сцената. В първа сцена на първо действие госпожа Пернел, майка на Оргон,грубо и невъздържано напада всички и ги опреква, че не уважават святата дуовност на набожника. Образът й внася мотива за сляпото доверие. Тя вярва във външно показаната благочестивост. Маската на лицемерната набожност за нея е „убедително” доказателство за „истинските” намерения на скъпия гост в дома на сина й. Постъпката й има обратен ефект и вместо да защити Тартюф предизвиква още по-голямо недоволство от присъствието му. Независимо, че образът на набожника е своеобразен конфликтен център на драматургичното действие, той не би могъл да изяви типичната си същност без контакта и взаимодействието с другите персонажи в комедията. Ясно се очертават две мнения относно ссъщността на Тартюф - това на госпожа Пернел и това на младите герои в произведението. Именно това подготвя читателя за сблъсъка на характерите в сюжетното действие.
До втора сцена на трето действие Тартюф остава задкулисен герой, но до този момент неговият незрим образ вече е привлякъл вниманието. Самата му поява в трето действие вече изисква поведение на измамник и лицемер. Първата му изява е комична, когато с пренамерени високомерие,още с влизането си демонстрира благочестие. Пред Дорина демонстрира свян „Неща от този род са страшни, извинете, те палят ни духа и раждат греховете ”. Отдава се на страстите си и сам подсказва как може да бъде разобличен. Лишен от съвест и добродетели, веднага разкрива увлечението си към Елмира. Умело я води към грехопадението с обяснения, че това не е грях, че той ще го поеме върху себе си, че другаде се крие греховността. Младата и красива господарка на дома се държи достойно, а Тартюф сам подготвя провала си, като показва пред нея истинското си лице. Пред Оргон Тартюф е стеснителният, свит и скромен вярващ. Чрез взаимно свързаните им образи още в началото на комедията се очертават два обществени типа, които подлежат на разграничаване през цялото действие – на лицемера и на наивника. Наивността на Оргон, умело контролирана от лицемера, довежда до унищожаване на доверието в семейството.
Своеобразен огледален образ на Тартюф е Клеант, който е резоньор, мъдър говорител и разобличител в произведението. В хода на сценичното действие, освен лицемерие, Тартюф разкрива и други свои порочни черти. Готов е най-безсъвестно да излъже и измами всеки около себе си. При всяка негова постъпка се наблюдава характерното разминаване между думи и дела. Святата набожност на лицемера прикрива аморални помисли.
В края на творбата лицемерието на Тартюф достига своята кулминация. Заплашва не само човешката нравственост, но и тяхната съдба. Измамникът Тартюф не се спира пред нищо. От него не може да се очаква благородство на духа или милост. В последното пето действие благовидната маска на главния герой е свалена и зад нея семейството на Оргон вижда застрашаващо нагъл и жесток грабител.
Драматургичният характер на Тартюф от едноименната комедния на Молиер не търпи развитие. Разнообразие има единствено в показването на типа лицемер от различни гледни точки, в зависимост от сценичните му сблъсъци с други действащи лица в творбата. Действието в комедията се върти около този блестящ мошеник, демагог, лъженабожник, осъвършенствал артистичното си поведение, ненадминат лицемер.

[vesito13]

Комедията “Тартюф” – изобличение на лицемерната набожност


Жан-Батист Молиер е най-великият комедиограф на ХVII век. И не само това на това столетие. В негово лице френската комедия бележи най-високи постижения.
Дълъг и сложен е пътят, който писателят извървява от първите си сценични работи до безсмъртните си комедийни творби.
С най-дълбоко обществено-философски смисъл е комедията му “Тартюф”. Тя е осмислена картина срещу лицемерната набожност, религия, егоизма и глупостта. В лицата на госпожа Парнел и на Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращ един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Парнел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламенната откровеност на Дамис и от умната Елмира.
В първите две действия Молиер натрупва редица положения, които заинтригуват читателя и зрителя да очакват с нетърпение появата на Тартюф. Домът на Оргон където се разиграва действието е арена на семейни конфликти. Семейството е разделено на две воюващи групи –от една страна Тартюф, госпожа Парнел и нейния син, от друга – всички останали членове на семейството. По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника.Така постепенно в сблъскването на мненията на отделните действащи лица, в борбата между лековерието на Оргон и острата предвидливост на Дорина изниква образът на лицемера, на измамника, на носителя на тъмните сили.
Образът на Оргоновата майка не е епизодичен, Тя обощава характерните черти на онази тълпа, която в момента на религиозна възбуда е готова на диви изстъпления. През цялото развитие на комедийното действие тя остава неизлечимо затъпяла и основен защитник на главния герой.
Оргон страда от особен вид болест, която можем да наречем религиозна маниакалност, изразена в сляпо преклонение пред Тартюф. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва на лицемерния набожник.
Наглото измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Татюф е невъзможен без Оргон.
Госпожа Парнел и нейният наивен син през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина – един човек от народа, който страда от несправедливата оценка на своя труд и глупостта на господаря си. Тя е жива и действаща в името на любовта към човека и освобождаването му от страха пред поквареното обществено мнение. Само геният на Молиер може да изправи лицемера срещу дързостната девойка. На мазните и гладки думи за целомъдрие Дорина, това дете на народа, отговаря безцеремонно и саркастично, като поставя на място похотливия мошеник.
Тартюф:
(като изважда от джоба си една кърпа)
Покрийте там гърдите си навред.
Неща от тоя род са страшни, извинете,
Те палят ни духа и раждат греховете.
Дорина:
Нима сте тъй горещ и невъздържан вий,
Та всяка плът за вас подобна сила крий?
Отде е ваший плам за мен е неизвестно,
Но аз не съм така, не се запалвам лесно
И гледала ви бих съблечен до пети,
Без голота ви плът сърце да ми сломи.
Езикът на момичето е по-жив, по-гъвкав, по-образен и почерпан от съкровищницата на народа. Здравият и усет за правда и остоумието и проличават в отговорите на въпросите на Оргон. Тя прави издевателска характеристика на Тартюф и го изобличава като лакомник, ленивец и социален паразит.
Своето презрение към малодушните Дорина показва члез една реплика, която изразява натрупаната през вековете народна и житейска философия.
“Безчувствена съм аз към оня, що дърдори
и що в тежък час покорно свежда взори”.
Непримирим изобличетил на безочието на нахалния двуличник е и Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада печално заблудения Оргон.
“Възможно ли е мъж така да ви омай,
че всичко в своя дом забравяте накрай!
Ивадихте го вий от бедност и неволя
И стигнахте дотам, че ……”
Клеант набира смелост да обвини пряко зет си за неговата слепота. В спора между двамата, братът на Елмира защитава свободата на мисълта, чувството за достойнство и вяра в истинския човек, добродетели, които липсват на лицемерния натрапник.
Тартюф ката е оплел със своето благочестие Оргон, че той отменя бащината си дума – обещанието да даде дъщеря си на Валер. Сега иска да омъжи Мариана за набожника. За да му угоди е готов да наложи волята си и да я принуди насила. Тук се намесва още един изобличител за разкриването на истинския лик на притворния нахалник. Това е невъздържаният Дамис, синът на Оргон. Той става неволен свидетел на неблагочестивите провокациии, с които Тартюф приканва към съпружеска изневяра Елмира. Напразни са усилията на обладания от справедлива ярост син да убеди баща си, че безскруполния подлец опозорява с “греховна страст” женската чест на съпругата му.
Когато Елмира с известна сдържана кокетностпредразполага натрапника към повече откровеност, той разкрива не само себе си, но и цялата философия на религията относно това що е грях.
“А злото става зло, когато нашуми;
осъжда ни света за туй, що стане знайно
а ний не вършим грях, кога грешиме тайно”.
В двете обяснения между Тартюф и съпругата на Оргон проличава образа на лицемерния набожник. Това, което за другите според него е греховно, сега вече за него не е греховно и той го оправдава с волята божия. С хитрости, с ласкателство, а където е и нужно и със заплахи, с интриги и подлости Тартюф оплита безоггледно в мрежите си само тези, които са изпаднали във властта на религиозните заблуди. Според него грях прави всеки, който подлага хората на съблазън и не прикрива греха си. Но не върши грях този, който греши тайно. По такъв начин Молиер сваля маската на лицемера и го подлага на поругание.
Неуспехът на открилия истината Дамис принуждава Елмира да осъществи изкусителния замисъл на Дорина за разобличаването на Тартюф. Невъздържаните крясъци на разярания Оргон срещу кандидат-прелюбодееца, когото с блага, набожна душа е приел в дома си показват окончателносот отрезвяване на благочестивия стопанин и безвъзвратното разобличаване на фолшиво благочестивия гост натрапник.
Тартюф е не само лицемер, развратник, той е изнудвач, крадец и бандит. Наистина не опипва чуждите джобове и не отваря с взлом хорските къщи, но си служи с по-изтънчено средство – измамата в името на небето.
В комедията “Тартюф” ярко изпъква майсторството на Молиер, с остротата на контрастните характери и дълбокото противоречие между думите и делата на главния герой. В творбата си комедиографът води борба не само срещу лицемерието и религията, но и срещу всякакъв догматизъм и фанатизъм под каквато и да е форма, борба за свобода на мисълта и на човешката личност.

П.П. Това трябва да свърши работа

[PreciousDiamond]

Мерсиии