Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ е типологичен за писателя за времето от 30-те години на 20. век. Художественото изображение се отличава с иронията, сарказма и пародията на познатите публицистични, художествени, вестникарски, модерни изяви. Оригиналният поглед на твореца към света и човека визира и основния конфликт на времето – между Природата и Цивилизацията. От тази конфронтация произтича и необходимостта от създаването на човека анатомия, на човека марионетка.

Неочакваното екзотично заглавие провокира читателя със своето звучене и значение – необичайното съчетание от понятията дамата и с рентгеновите очи предизвиква любопитството и особения „хоризонт на очакването“ на възприемащия текста. Асоциативната връзка на първото понятие с рицарските романи и европейския цивилизован свят по-късно се иронизира и пародира. Фантастичното словосъчетание на научното понятие рентгеновите и анатомичното очи предизвиква въображението към странното чудо, което предстои да се разгърне пред читателския поглед. Сблъсъкът на различните нива на нагласите създава дистанцията на четящия спрямо произведението и го „отчуждава“ от стандартния начин на възприемане чрез съ-преживяване.

Видимото и невидимото в разказа се разгадават постепенно и фантастично-необичайното се превръща в странно-абсурдно художествено пространство и време. Началото представя затвореното и изолирано пространство в „чакалнята“ на института по разхубавяване. То назовава обикновените видими човешки присъствия в смешното и трансформирано „виждане“ – вместо „кралици на красотата“ тук се очертават претендентки за титлата „царица на грозотата“. Всекидневно-битовото описание в едри щрихи на обичайните им занимания е принизено до безсмисленото разглеждане на списания, информиращи за чужди животни и страни.

На фона на тази чакалня се изгражда образът на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – името му е художествен знак за заниманията му и тяхната „значимост“. Като „владетел на глупците“ той има задачата да коригира „природните недостатъци“ на своите клиентки и „да превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел“. Авторът постепенно задълбочава сатиричната характеристика на героя не чрез традиционните художествени похвати, а най-вече чрез гротесковото изображение на магическите резултати от неговата дейност. Иронията на писателя се насочва срещу духовната ограниченост на хайлайфното общество, което самт си създава самочувствието на висше общество – художественото повторение на епитета „благотворителни“ завършва с едно „благотворително кокетство“, граничещо с гротеската.

Писателят изгражда общата представа за обществото и от него „отделя“ един произволно избран образ – типичен за средата, на която принадлежи. Мими Тромпеева е неотделима част от своя свят, в който единствена ценност представляват телесните, физическите дадености. Името й звучи в контекста на модата от 30-те години на 20. век – галеното Мими се съчетава с музикално звучното Тромпеева (от френски език – лъжа се, мамя се) и се оформя като име – знак на времето. Метафоричното значение на природната й ощетеност – кривогледите очи – насочва мисълта на читателя към деформираното „виждане“ на света на висшето общество. Единствената значимост за това общество са материалните ценности и физическата същност на човека – презрението и безразличието дистанцират всеки, който се оразличава от стандартната форма.

Видимото, материалното, физическото присъстват и властват в този свят, сам определил себе си като „висше общество“. Но именно липсата на духовност ги принизява – авторовата пародия се превръща в отрицание на елементаризираното човешко присъствие. Представата за щастие на героинята Мими Тромпеева се измерва в категориите на средата, на която принадлежи, – искрената й болка и страдание се пораждат от несъответствието й на себеподобните от „аристократическите кръгове“. Мечтата да се омъжи, и то непременно за милионер, е пределната граница на духовните й пориви и стремежи.

Видимите измерения на човешкия свят надмогват невидимите нюанси на психичните изживявания на човека – светогледът на Мими Тромпеева изцяло изразява зависимостта от законите на социалната й среда. Закономерно е и прекрачването на прага на козметичната „фабрика“, която преобразява, но естествено – външността – на суетните жени. Те са едновременно клиентки и пациентки, но не само на Чезарио Галфоне, а най-вече на собствената си зависимост от заобикалящия ги свят.

Светослав Минков включва в „правенето“ на разказа и читателя – сътворяването се превръща в своеобразна игра на въображенията на автор и възприемател. Обръщението „драги читателю“ едновременно приобщава и дистанцира съавтора читател от иронично определената като „нашата история“ история на героинята. Разграничаването е необходимо за преосмисляне на истинските стойности в нравствения облик на персонажа. Към този художествен пародиращ принцип на изображение се наслагва и смешно-патетичното звучене на речта на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – така визията се допълва и се доизгражда от ироничната сцена игра на героичното, характерно за рицарските романи, с принизяващото и травестиращо словесно изпълнение на любимеца на „слабия пол“ от хайлайфното общество. Многословието на чудодееца поставя акцент върху същностната страна на заниманията му – съграждането на изкуствен човек чрез парафинени инжекции и моделиране на превъзходни класически форми. „Морето“ от красиви и приповдигнати думи се придружава от съответната поза на гротесково присъстващ герой – сложи „лявата си ръка на сърцето, а дясната издига знаменателно нагоре и като коленичи...“

Приказното начало в разказа е използвано от твореца в момента на изобразяването на магията чудо – кривогледите очи на Мими Тромпеева бързо и с лекота са заменени с новия тип „рентгенови очи“. Алегоричното значение на рентгеновите очи насочва размисъла към дълбините на човешкото същество – то напълно се дистанцира от природното си начало, превръща се във вещ с гаранционен срок. Цивилизацията довежда човека до абсурдното състояние на бездуховност и обезсмислено съществувание.

Фрагментираният тип изграждане на творбата съответства на цялостния замисъл на писателя – читателят трябва да участва в започнатата игра и да доизгради с интелектуалното си съпричастие започнатото от автора. Използването на дневника на героинята пародира модата на 30-те години на 20. век, утвърдила словесните излияния на младите дами от висшето общество. Погледът „отвътре“ към преживяванията на Мими Тромпеева е двойно обърнат към същината на света, на който тя принадлежи. Невероятната способност да „вижда“ с новия си поглед през хората открива истината както за тях, така също и за нея. На преден план се оказват скелетите и атлетичните тела на представителите на хайлайфа, но героинята с нескрита симпатия и одобрение приема липсата на мозък. Повърхностното и неангажиращо поведение е емблема на заобикалящия я свят, но в изразите на Мими звучи искрената радост от „докосването“ до тази видимост-невидимост на така близките й и сродни същества. Анатомията е понятие обобщение за човека, изгубил човешкия си облик и духовните си потребности и останал затворен, ограничен, но и неизмеримо щастлив в телесната си съвършеност.

Оксиморонното съчетание „живо гробище“ не съдържа оценъчен тон, не противопоставя Мими Тромпеева на обществото – искреното признание на радостта й звучи в контекста на дневника, отразяващ естествената й принадлежност към същия този свят. „Плъзгането“ по повърхността на живота продължава с лекотата на опредметения човек, но не-личност, осъзнал неразривната си връзка и зависимост от това „живо гробище“. Иронията постепенно преминава в сарказъм и самоизобличение – искрената възхита пред стройните скелети и съвършените анатомични присъствия преминава във възторг и нескрита възбуда от принадлежността на героинята към този телесен свят.

Пародирана е и вечната тема за любовта – обект на вълненията и повод за трепетите на Мими Тромпеева е атлетичното тяло на Жан – идеалното тяло е достатъчно да привлече вниманието на рентгеновите очи. Анатомията измества представата за човека като единство от духовност и физическа даденост. Видимото е достатъчно и единствено необходимо – богатството компенсира липсата на мозък. Невидимото се демаскира в самопризнанието на героинята: „Уж мислите на човека идели от неговия мозък.“ Привидностите се разгадават чрез дисекцията на символа „рентгенови очи“ – иронията се превръща в гротесково самоизобличение на т.нар. висше общество – „може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си...“

Липсите – на мозъци и сърца – са определящи за характеристиката на един свят, в който моралните ценности отстъпват място на материалното и телесното начало. Мими Тромпеева е образ обобщение на този свят, достигнал до абсурдното си самоотрицание. На фона на разместените стойности на живота героинята „прониква“ в собствената си същност, без да се противопостави на заобикалящата я духовна пустота.

Авторовата дистанция от историята и внушаването на пародиращата отчужденост от нея се осъществяват и чрез обръщението към читателя „драги читателю“, и чрез ироничното назоваване „нашата история“. „Оттласкването“ от разказваното и разказаното се превръща в нов тип съприкосновение между читателя и текста, между читателя и автора – „кривото огледало“ на пародията не приобщава възприемащия към историята („нашата“), а по-скоро го провокира да се „отстрани“ от нея и да я оцени рационално. Новата роля на читателя не е в това да съпреживява разказаното, а, по-точно, – да „надживее“ тази история.

Измеренията на любовта се вписват в общия пародиращ тон на разказа – интимното преживяване се трансформира в странното и опредметено-принизено овеществяване на ниво богатство и пари: Жан е „тъй богат и мил“, „единствен наследник на вуйчо си – някакъв мултимилионер“; „Един милион в аванс и два милиона след сватбата“ са точните съотношения на „влюбените скелети“. Св. Минков дискредитира героите си в саморазкриването на собствената им духовна ограниченост – мечтата на Мими Тромпеева се съсредоточава в пътуването до Париж заради „хермелиново палто и бален тоалет“. Така „идеалната двойка“ се очертава в контекста на цялостното художествено внушение като неразделно единство от две тела сред множеството от парфюми и съвършени скелети.

Видимият свят се „вижда“ през погледа на всепроникващите рентгенови очи на един произволно избран представител от същото това общество, населено и съставено от безмозъчни и доволни скелети, определени от автора като „парфюмираната младеж от аристократичните кръгове“ и мечтаещите да се омъжат за милионери подобия на героинята. Присмехът и иронията директно се насочват към бездуховния свят, зает само със себе си и с незначителните си занимания. Видимостите резонират естествено в „кривогледите очи“, знак за деформиран и нереален поглед към света и собственото Аз. Значимостта на човека се свежда до визуалното възприемане и принизява всеки, който е различен. Опитите човекът да се маскира и да се представи като себеподобните си в света на тениса и новите марки автомобили се превръща в болезнено приобщаване към света на марионетките. Това метафорично определение за света на героите, населяващи разказите на Св. Минков, използвано от Симеон Султанов, е най-точното и е понятие – емблема. Отдалечаването на човека от природното му начало се пресъздава като метаморфоза на външния облик на несъвършения човек в „богиня на хубостта“.

„Феноменалните“ корекции на „природните дефекти“ на женските тела, – корекции, – осъществявани от маестро Чезарио Галфоне, писателят използва като видим знак за характеризиране на дамите от т.нар. висше общество. Патетичните думи на маестрото са съзвучни с повърхностното световъзприемане на клиентките – пациентки. Новата партида от „дами с рентгенови очи“ е видимият резултат от преобразяването на човека във вещ с гаранционен срок. Св. Минков съчетава патетично-приповдигнатия тон на риторичната реч на Чезарио Галфоне с публицистичната достъпност на вестникарския стил и това се трансформира в пародиращ принизяващ глас на разказвача. С познатите и видими житейски проблеми се загатва за сериозните и невидими процеси на духовно обезличаване и разпадане на човешката личност.

Невидимите светове на разказа предизвикват мислещия читател към неразгаданите и неразгадаеми тайни на живота. Проникването в дълбините на битието на героите разкрива истината за абсурда на живота им – отчуждеността им от реалния свят и липсите обозначават пътя на човека към не-човека. Телесната зримост обсебва човешкото същество и то се изгубва в безкрая на собствената си бездуховност. Физическото доминира над духовното и приема чувството за превъзходство, овеществява поривите за щастие.

Невидимото бягство на човека от безпомощността му да бъде самият себе си в света се реализира в пълното „превращение“ в част от него. Обрисовката на Мими Тромпеева обобщава движението на отделния представител на обществото към общите закономерности и превръщането му в покорна марионетка. Взаимопроникването между човека и заобикалящия го свят напълно лишава от личностна определеност индивида. Асимилирането му е неотделима част от законите на това общество, в което властват принципите на безпрекословната подчиненост.

„Самият герой като структурен елемент в разказите на Светослав Минков приема статута на автомат, на кукла. Той не е разкрит като характер, нито като съдба или индивидуалност, а чрез действената си функция в условността на един гротесков свят. Ето защо най-точно е да бъде определен като персонаж. И така – героят е кукла, марионетка, чиито конци авторът не само дърпа, но и устройва цяло представление, цял словесен театър, в който разиграва и своята роля на автор, и дърпането на конците.“ Тази трактовка на Виолета Русева (студията „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“, Велико Търново, 1993) за творческия свят на писателя очертава основните особености на неговите герои. Човекът е представен в движението си към овеществяване и превръщане в не-човек. Гаранционната годност е пародиращ елемент от настоящия не-живот на изкуствения персонаж – като марионетка се вписва в своя измислен и почти нереален свят и без да се оразличава от множеството, безличен и щастлив, доволен се превръща в негова емблема.

Светът и човекът взаимно се допълват и се преливат в хармонично единство – повърхностните и елементаризирани изживявания очертават рамките на взаимопроникването на двете начала. Единствената стойност е настоящето – илюзиите са сведени до прагматично всекидневните мечтания на примитивния дух. Малките мозъци и сърца като на врабчета разграничават този свят на минимализма – мисъл и чувство са заменени от маската на доволството.

Маската скрива и не скрива възможното видимо и невъзможното невидимо от погледа на читателя. „Вълшебният рентгенол“ е част от авторовата игра с човека и читателя съавтор. Представлението се „разиграва“ открито – пред и заедно с читателя. Писателското „виждане“ се дистанцира от персонажите и се трансформира в нов поглед на възприемателя към „нашата история“.

Светът на куклите е абсурден и неестествен – цивилизацията „поглъща“ човешката топлина и индивидът заживява в новата си роля – играчка от паноптикума на измислените изкуствени хора. Скелетите и анатомията са достатъчни, за да „изразят“ бездуховното начало на човека, превърнал се в жертва на своята ограниченост и на своя неестествен свят. Привидностите се превръщат в ценност, видимото и невидимото разменят местата си и текстът се превръща в игра, наподобяваща живота. В нея съучастник е и читателят, достигнал до метаморфозата на съавтор.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ „отваря“ очите на читателя към един пародиращо-иронизиращ свят на марионетки и герои кукли. Интелектуалното съучастие предполага и напрежение при възприемането на творбата, изисква и познаване на културната традиция. Възможностите за съприкосновение и разгадаване на текста са осъществими на различни равнища.

Учениците от 8. клас осъществяват тълкуването на произведението на основата на естетическото възприятие и общокултурното си равнище. Те се ориентират в пародиращия стил на разказвача и се приобщават към ироничното изобличение на човешката ограниченост и самозаблуда. Демонстрираната отчужденост и „отстранеността“ от текста се съчетават с вярно разбиране на нравствените послания на сатирика Св. Минков.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ поставя много въпроси – за духовните ценности в човешкия живот, за отношението на човека към света и към собственото му битие. В това се открива и необходимостта подобни творби да се включат в учебната програма. Откриването на универсалните стойности и моралните устои на човечеството могат да достигнат до младата читателска аудитория и чрез сатирико-ироничния и принизяващ гротесков тон.

Подробностите и декоративните елементи в разказа провокират с елегантно подбрания си стил – те са видимостите, зад които се „скриват“ тънките нюанси на присмеха и пародията. Художествените „липси“ се превръщат в знаци на „преобърнатия“ сериозен повествователен маниер. „Кривогледите“ очи на главната героиня са детайл от картината на хайлайфното общество – деформираното и неестественото заемат „сериозната“ поза на оценка и когато се трансформират в странното и необичайното „рентгенови“ очи, те са отново неотделима част от същия този свят.

„Липсата“ на достоверност и истинност при изграждането на творбата е част от игровия ефект на писателя, който се забавлява в съграждането на необичайни ситуации и нетрадиционни образи, доколкото може да се приеме това определение. Художественото внушение се постига с гротеската, разместваща пластовете на познатите повествователни маниери и журналистически жанрове.

Невидимите движения на интелектуалната закачка се насочват навътре към текста – главната героиня е емблема на цял един свят, самозатворен в себе си, самодоволен и опредметен. „Нашата героиня“ принадлежи на този свят с доволството и спокойствието на това „живо гробище“ – оксиморонното съчетание назовава и обобщава „висшето“ общество. Безкрайната шега на природата се съсредоточава в анатомията и скелетите, движещи се като знаци символи във видимия свят на парите. Дори любовта приема измеренията на търговската сделка, а мечтата е снижена до „хермелиново палто и бален тоалет“.

Насмешката преминава в ирония и в подтекста се открива „вълшебната игра“ със словото. Преображенията се вписват в общия пародиращ тон на разказа – травестирани са стиловете на модните от 30-те години на 20. век романи, на журналистическите жанрове, на рицарските творби.

Разказът на Св. Минков е преобърнатият пародиращ свят на новата приказка за принцесата жаба. Вълшебното чудо на облика на персонажа се гради с лекотата на словесната игра, за да постигне демаскирането на цивилизования и антиприроден свят. Изповедното звучене на дневника внушава не толкова истинност, колкото отдалечава все по-осезаемо читателя от „нашата история“.

Неслучайно художественото изображение не включва описание на природна картина – дистанцирането на човека от естественото му начало е закодирано и в тази поредна „липса“. Писателят е верен на своя творчески светоглед и драстично противопоставя човешкия обезчовечен свят на безкрайно чуждия му природен свят.

Пътуването на човека към света и към себе си приема новия модерен вариант на пътуване към саморазрухата. Разпадащата се духовност е „скрита“ зад безгрижната радост от живота, зад привидната красота и приповдигнатата емоционалност. Пътуването до Париж „затваря“ и едновременно „отваря“ произведението – отвореният финал провокира размисъл за извечните стойности на човешкия живот, за самооценката на личността, за погледа й към видимия външен и невидимия вътрешен свят. Трудното пътуване към себепознанието се оттласква от деформирания поглед на героинята и читателят сам преоткрива истината за духовната ценност на Света и собственото си Аз.

Видимите и невидимите образи и идеи в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ създават един необичаен художествен свят от странни и предизвикателни персонажи. Те пораждат интерес именно с новото си излъчване на прикрита познатост и отчуждаваща се непознатост. Своеобразно „вълшебно чудо“ се осъществява при срещата на младия, непредубеден читател с текста на Св. Минков – чудото на откриването на старите истини чрез вглеждането в чуждия деградиращ свят. Приказновълшебният разказ за „дамата“ се трансформира в прозрение на читателя за собствената му ценностна система. Необходимостта от съхраняване на човешкото у човека и завръщането му към изконните духовни измерения е закономерен резултат от съприкосновението с текста на Св. Минков.

Свалената маска на видимото художествено изображение носи и естетическата наслада – от разгадаването на пародирания невидим творчески подтекст. След срещата с повествователния маниер на Св. Минков, разкрит в разказа „Дамата с рентгеновите очи“, учениците откриват един инт