Искам да живея,дотолкова,че да отгледам децата си,да ги видя как се женят,да играя с внуците си на "Не се сърди човече" и "Черен Петър" ,както едната ми баба си играеше с мен,но никога не бих искала да си отида като нея.Толкова мъчително и ужасно.Жената беше цял месец в болница,заради разрушаващ се всеки ден по-малко панкреас.Ужасно е да се будиш всеки ден в една бяла изолирана стая,да ти мирише на лекарства,към тялото ти да са прикрепени маркучи и игли,за да следят 100 апарата състоянието ти и всяка минута да се питаш дали пък следващата вече няма да ти се е отровила кръвта,и да бъде твърде късно.По-мъчително нещо от това НЯМА-да знаеш,че ще умреш!До последно съм вярвала,че ще се оправи,вярвах,че въпреки 15-те % шанс,тя ще е една от щастливките,ще се пребори..да беше в кома,можеха да се изключат апаратите,човека може да се каже,че е полумъртъв.Но как да кажеш да бият или да извадят маркучите,които обират гной от корема на жената,която е допринесла за малкото щастливи моменти в живота ти,за хубавите спомени?Вие сега си мислите,че няма да понесете да сте с памперси,да сте в легло,казвате,че бихте се самоубили,но вярвате ли го изобщо?Като попаднете в такава ситуация,нещата ще ви изглеждат друго ядче.Колкото и да си болен,каквото и унижение да е примерно да стоиш в болница,чисто гол,само завит с чаршаф и памперс,просто забравяш гордостта и желаеш да прекараш,колкото се може повече с близките си,защото ги обичаш и животът ти минава на лента.Честно казано,думите ми по-горе...най-вероятно няма да ми пука,ако се разболея от нещо,от което ще умра,че ще е болезнено,дълго и мъчително.Ще желая да съм само с децата и внуците си,да им пожелая да се изучат,да се обичат,да са сплотени,другото няма да има значение.Баба ми накрая умря от отравяне на кръвта,въпреки 3 операции(за месец),които уж зачистваха гнойта,за да не се разпространи.Отидох само веднъж.Беше ме страх,бях малка.Сега ще правя на 14,значи тогава да съм била на..10-11.Със сигурност не бих се самоубила,ако съм тежко болна.Общо-взето това са ми приоритетите,и за това бих живяла.Като станеш на 60-70-80 вече...децата са изгледани,имат си свой живот.Един възрастен човек в такъв случай би могъл да им помага,с каквото може и да се радва на внуците.