Монолог на Безличната

Хей, Никой, поспри за малко, искам да ти разкажа една история, за една мечта. Аз съм.. Хмм, как да кажа коя съм, като и аз самата не знам. Изгубих бройката на маските. Лице след лице, поза след поза. Днес съм героиня от уестърн, филм, утре съм японска гейша, днес симпатизирам на царя, утре на Хитлер... Всеки ден - различна роля. И не осъзнах кога се изгубих в себе си. Коя е истинската Аз? Принцесата от източните страни или робинята от английски замък?

Не знам коя точно съм, но знам коя искам да бъда- -искам да съм звезда. Да блестя високо в небето, да осветявам нечии живот, да бъда Една. Само по собствеон желание да се променям, когато изтекат дългите години от живота ми да падна от небето и да зарадвам някой. Защото падащата звезда носи щастие. Ах, как искам да съм звезда! Но съм като като листата, от тези есенните, които при по-силен вятър падат на земята и летят в най-различни посоки, но в крайна сметка попадат под гумите на някоя западна кола. Ах, как искам да съм звезда!

Уморих се вече от полети. Уморих се хартиените куршуми да разбиват малко по малко реалноста ми. Като се замисля - това са простохартиени куршуми - мога лесно да ги смачкам и да ги захвърля назад.

А помня като бях дете - беше ми толкова интересно да поемам роля след роля - забавлявах се неимоверно. С течение на времето сякаш тази игра се превърна в моя живот. Сутрин се събужда, слагам маската на лицето си и излизам да се самозаблуждавам.

Колко банално! Ти вече не ме слушаш, нали? Отегчи се, омръзнало ти е от такива като мен. Почакай, спри се, не си заминавай, кажи ми... кажи ми че мога да бъда звезда...

А как искам да бъда звезда...




Няма да има по-добри от нас

Мащабни открития, политизирано мислене, забравена връзка с природата и човекът-робот. Такава е нашата действителност.
Ограничил се в рамките на пашкула си, ти не виждаш и не чуваш. Това неминуемо води до твоето духовно падение. А Любовта, онази космическа сила, която те кара да летиш към незнайни висини, де факто вече не съществува. Само някаква жалка следа от нея, върху бледо-изпепелените лица с разплути туловища.
Духовен разпад. Опиум от страсти и спортен секс. А онази чародейница - културата? И тя сякаш преживява последните си дни!
Отчаяни вопли и последни надежди. "Но откъде?" Кой се замисля сега? По-важно е парчето хляб, а за какво ни е културата?
Един вътрешен глас ми казва: "Внимавай, че може да стане обратното!" Но нали все още не е станало? И така ще търпим, но докога? Нервите ми вече не издържат. А, бе, къде се скрихте всички? Излезте от бърлогите си! Не виждате ли, че времената са тежки? Дайте да си помогнем!
Знаете ли, не съм по съветите, но ми се ще да кажа, че така не може да продължава! Уважание и взаимопомощ ни са нужни в тези трудни времена! А онова - черничкото, се е вмъкнало в нас и ако не излезе, лошо ни чака! Така ни притиска и не ни пуска, че ще ни задуши.
Погледнете наоколо - всичко замря! Песните и музиката, хората и ръчениците, театъра и операта. Какви времена бяха! А сега, да не погледнеш навън. На всяка крачка се чуват ругатни или някой преследва някото. Няма го езерото с лодките и любовните двойки. Зеленината в градините ни се вижда изкуствена. Дори Любовта и усмивките сякаш са изкуствени. А да не говорим за изкуството. Само то не е изкуствено, защото идва от душата. Но няма кой да го оцени. Лошото е, че всички станахме изкуствени. Изкуствени станаха нашите близки и приятели. Опасявам се и аз в скоро време да не стана изкуствена. Тогава по-добре е да се залича.
Страданията, казват, предизвиквали болка, а с нея се гради търпението. То от своя страна гради силата на мисълта. Силни сме да извикаме злото и да причиним болка някому. Кое мислите е по-добре? Да причиним болка или чрез търпение да изградим добродетел у себе си? Не е ли добродетелта онази сила, която разтваря световете и се доближава до сърцето на недобронамерените?
Колко малко ни е нужно! Както казват американците след направената анкета за най-интелигентна нация. Ние, българите, сме били на едно от първите места. А ако вмъкнем и културата, няма да има по-добри от нас...