Ето за следящите и любопитните какво става по нататък още малко за четене... Дано не ви се стори твърде много...

5.
Ани се намираше в гора, досущ като тази, която зобикаляше къщата й. Тя нямаше представа как се е озовала там. Последното, което си спомняше беше, че седеше на леглото си, заедно с Фокси и.... и онзи странен пакет.
- Фокси!? - Стреснато извика момичето, като разбра, че играчката не е в ръцете й. Започна да се оглежда уплашено, но никъде около нея не виждаше оранжевата си лисица. Ани седна на твърдата студена земя, като стисна коленете си с малките си ръчички. Замисли се, и реши да си спомни какво точно стана с нея. Припомни си, че беше в стаята си, след като се беше ядосала на родителите си, заради онова глупаво куче! И беше открила книга. Да! Тя си припомни всичко. Златния прах, с който бяха покрити кориците й, начина по който бяха написани буквите й...
Ани светкавично се изправи и изтупа малката зелена рокличка която носеше. Започна да се оглежда именно за тази книга. Може би там тя щеше да открие отговора на въпроса защо беше тук, а не на партито си по случей рожденния си ден. Тя започна да тършува из всяко местенце, поглеждаше под всеки паднал клон и във всяка хралупа, но така и не успя да намери книгата си.
Малкото момиченце постоя нколко минути на едно място, опитвайки се да разбере какво е станало. Но тя така и не проумя как може да се е случило всичко това. Отърси се от тези мисли и реши, че е най-добре да намери пътя за дома, та нали беше в гората, в която беше израстнала. Познаваше я много добре и знаеше всяка една пътечка, всяко едно поточе, ручейче и езерце. Познаваше животните и техните навици. Затова докато вървеше, тя беше спокойна. Но спокойствието й се секна, когато изведнъж в тишината тя дочу шум. Вероятно някоя катерица, заек или сърна си каза тя и продължи напред. Но нещо в стомаха и се преобърна когато за втори път същият този звук отекна в гората и наруши нейното злокобно мълчание. Ани се спря решително, като не показваше ни най-малка уплаха, но вътрешно, тя се страхуваше неимоверно много. Изведнъж гората й се стори доста по-страшна от преди, а мрачното време спомагаше тази атмосфера да се затвърди. Момичето стоеше, заобиколено от дървета... ослушваше се и за най-малкия шум и се оглеждаше зорко за всяко едно непознато движение.
- Дали не си въобразявам? - запита се тя на глас.
Но тези реплики явно не й вдъхнаха достатъчно кураж, защото тя продължаваше да стои като вцепенена, очакваща и неочакваното. Ани се наведе и в едната си ръка взе един дебел клон, а в другата - не много малък камък.И ето пак този шум. Вече беше сигурно, че нещо, или някой я наблюдава. Тя стисна здраво камъкът в малките си ръце и беше готова да атакува веднага щом види нещо. Настана пълно затишие, подобно на това преди буря... Не се чуваха птици, нито скакалци или каквито и да е било други твари. Беше само тя - безпомощно, малко дете, насред тъмна и студена гора. Изведнъж, тя съсря зад едно паднало дърво нещо, което й беше до болка познато. Без да осъзнава, Ани изтърва камъкът и клонът, които държеше като свое оръжие... Единственото което правеше бе да гледа нещото зад това дърво. шокът и изненадата бяха огромни. Детето не мърдаше, но нещото, което се показа иззад дървото, бавно, с леки стъпки, се приближаваше към нея... Жълтеникавите и изкрящи очи наблюдаваха момичето с изпитателен поглед.
- Лисица...? - със затаен дъх произнесе Ани. Изненадата беше голяма, защото в тази гора не се срещаха лисици. Те бяха отдавна изтребени от ловци или заради напастите, които вършеха на стопанството или заради красивите им кожи. Но това не беше и обикновенна лисица. Както и гората не беше тази, която Ани познаваше толкова добре. Но малкото дете още не знаеше това. Тепърва, тя щеше да започне едно приключение, което ще е изпълнено с множеството приказни неща, които тя познаваше от книгите, които беше чела... Едно приключение, разкриващо истината за един свят, отдавна забравен и отдавна забулен с проклятие, което именно това малко дете трябваше да премахне...