Ето и 11-та глава, която стана по-кратичка, но все пак е интересна. Със 12-та ще се позабавя, защото ще става доста дълга.

11.
Вече беше сутрин и всички се бяха събрали пред двореца. Времето беше горещо и Ани бе вързала с бяла панделка своята рижава коса, но няколко кичурчета игриво се спускаха пред лицето й, покрито с много лунички. Решиха, че нямат време за закуска и е по-добре да тръгнат рано, за да имат повече време да се придвижват. Лисицата и Алмас бяха застанали до краля и се сбогуваха, а Грина, жената-гущер отведе Ани до една малка, открита поляна, където ги чакаше нещо, което луничавото дете не предполагаше, че ще види точно тук.
- Мисля, че ще ти е нужен помощник в битката. - каза Грина, а ръката й сочеше към огромен, бял вълк, който на десният си крак имаше някакво черно петно... петно, наподобяващо сърце.
- Това е Блакхарт. Но вие вече се познавате. - продължи Грина, гледайки момичето до нея.
Ани не можеше да повярва на очите си. Дали това наистина беше кучето, което тя получи на рожденния си ден? И ако е то... то това означава ли, че някъде тук са и родителите й? Объркани мисли минаваха през главата й и тя не забеляза, че вълкът вече бе пред нея и я гледаше по същият този начин, по който я гледаше и малкото бяло кученце на рожденния й ден.
- Блакхарт! - прошепна детето и силно прегърна огромното животно, като осъзна, че то е единственото нещо, което й напомня толкова много за родителите й.
Животното я гледаше.
- А когато бях малко кученце не искаше и да ме погледнеш... - проговори шеговито Блакхарт.
- Хайде! Другите са вече готови за път и ви очакват. - каза Грина, като подкани Ани и белият вълк да тръгват.
Когато вече всички се бяха събрали, кралят им пожела успех за последен път и те потеглиха заедно към гората и към Зеленооката, а какво ги чакаше там, никой не можеше да предположи.