.
Отговор в тема
Резултати от 1 до 2 от общо 2

Hybrid View

  1. #1

    Интерпретативно съчинение (Скрити Вопли)

    Та значи, трябва ми интерпретативно съчинение на тема Проблемът за миналото и настоящето в творбата на Дебелянов "Скрити вопли".
    Много ми е спешно, просто когато са преподавали за това интерпретативно съчинение, мен ме нямаше и идея си нямам какво да напиша.


    Ето го и него:
    Да се завърнеш в бащината къща,
    когато вечерта смирено гасне,
    и тихи пазви тиха нощ разгръща
    да приласкае скръбни и нещастни.
    Кат’ бреме хвърлил черната умора,
    що безутешни дни ти завещаха —
    ти с плахи стъпки да събудиш в двора
    пред гостенин очакван радост плаха.
    Да те присрещне старата на прага
    и, сложил чело на безсилно рамо,
    да чезнеш в нейната усмивка блага
    и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
    Смирено влязъл в стаята позната,
    последна твоя пристан и заслона,
    да шъпнеш тихи думи в тишината,
    впил морен поглед в старата икона:
    аз дойдох да дочакам мирен заник,
    че мойто слънце своя път измина...

    О, скрити вопли на печален странник,
    напразно спомнил майка и родина...
    [/i]

  2. #2
    Това става ли:
    В своето тук и сега човек, не винаги успява да поеме ударите на съдбата.
    Времето в „Скрита вопли” протича в два пласта - минало и настояще. Миналото също се раздвоява: по-далечното - детството - оазис на щастие и радост; по-близкото - „безутешни дни”, отекнали у героя като душевна травма, пределно разочарование, сломена воля, крушение на съпротивата, което търси опора и надежда в ранните спомени. И ако картините от детството са предметно конкретизирани, близкото минало е разкрито с твърде абстрактни обобщени определения („скръбни и нещастни”, „ безутешни дни”). Настоящето клони неотстъпно към детството като негова рефлексия, носи го в себе си - спомен, стон, мимолетна самоизмамна надежда. Това паралелно течение на времето едновременно е извор на надежда и разочарование. То е водовъртеж, където се сблъскват реалните прозрения за действителността и романтичните илюзии за малко утеха, ласка, покой. Стихът звучи меланхолно, като вопъл на една нежна душа, чиста, смирена, смъртно наранена, която в кротко отчаяние изживява своето безпътие.

    В засичането на двата темпорални пласта възникват ред въпроси. Променя ли се миналото през призмата на годините? За безизходното настояще то има ли значение и доколко? Като всеки щастлив спомен, детството се превръща в мираж, пречистена опоетизация, обгърнати с паяжинен романтичен воал. От една страна, то е някак специфично „битово”, колкото тази дума да е несъвместима с диханието на Дебеляновата поезия; от друга - то е романтично безплътно, както безтегловни са виденията - поетически и личностно житейски. Това естетическо преплитане между предметната конкретност и романтичната завоалираност на спомена е специфична черта за цялостната поезия на Димчо Дебелянов.

    Това е съчетан материал и ако може да ми кажите как е, кое да използвам за теза, кое за увод и т.н. Това ми трябва много спешно.

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си