ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
СИМВОЛНО-МЕТАФОРИЧНА ОБРАЗНОСТ
ЛИС


Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата”, „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).

Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

В жанрово отношение творбата на Христо Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.

Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на Живота сивата мъгла...

Избраната циклична композиция подчертава фрагментарността на живота, в който само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски подлага на съмнение библейската теза за сътворението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.

Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на крайните квартали. Това личи от прякото обръщение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя”. Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:

Мярват се незнайни силуети,
идат странни - странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейните приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи”. До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха”), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от това, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца - всички са орисани да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Неговият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава - непреодолимото страдание („проридава едва”, „проточено ридай”).

Символният образ на града се вписва в общата картина на времето посредством използваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:

под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Много отчетливо са маркирани символният образ на мъглата, синонимите на дома и пътя, и човекът - твърде незначителен на фона на студената и мъглива вечер (между падащите снежинки и локвите в крайния квартал).

Преобладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост („живот не-потребен”, „помисли странни”, „скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „горестни слова”, „стените голи”, „детенце дрипаво”). В основата си те са антитезни и импресивни. А когато са натрупани по няколко едновременно, засилват чувствата и впечатленията:

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени
черни ковачи коват.

Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение - на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът „ковачи коват” дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувството за безизходност на фона на привидната красота в живота.

Сравненията, използвани от Христо Смирненски, са разгънати и метафорични в по-голямата си част („като черна гробница”, „оскрежената топола - призрак сякаш”, „в море непрогледна тъма”, „сякаш плачът й дочули са”). Те префункционализират значенията на реалността във фикция (и обратно), за да се разбере истинската същност на този призрачен свят, в който доброто няма и не може да намери подслон. За да се внуши още по-убедително представата за противоречието между мечта и действителност, е използван и звукописът. Алитерациите и асонансите изграждат едновременно слухова и зрителна Картина на зимната тъмнина:

Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи
с тежките чукове смазана, пръска тя златни сълзи.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Поетът търси разнообразието в краестишието, като римува съществителни с прилагателни имена, наречия и глаголни форми, единствено - с множествено число. Римите са пълни и благозвучни. Смяната на настроението се внушава посредством нееднородността на ритмичните стъпки.

Художественото пространство е лишено от въздух и светлина („мътни стъбла”, „над затвора”). То има външен израз, свързан с представата за града („вънка”, „навън”, „надалеч”, „незнаен път”), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните квартали („смълчаните хижи”, „къщурка позната”, „стъбла”, „прозореца”, „завесата”, „бараката сгушена”, „стрехата опушена”, „прозореца в скреж”, „през стъблата”, „сред стаята”, „стените голи”, „мъничък иконостас”). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Пространството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената среда се изпълва с нравствените послания на автора („хижи”, „бараката сгушена”, „стаята”). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят - безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на обществото.

Пресечните точки на пространството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зимата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват неизменния ритъм на човешкото съществуване в опозиция с дочутия „остър писък на локомотив” като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.

Образът на града в цикъла „Зимни вечери” е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна социална несправедливост. Неговите големи пространства не могат да скрият малките „хижи” и „бараката сгушена”, „стрехата опушена” и „стените голи”. В тези „домове” няма място за общуване и чувства на привързаност:

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Но ето къщурка позната;
Завесата мръсна, продрана.
Трепна в бараката сгушена
пламът разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се долавя контрастът между тишина и звук („писък на локомотив”). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зрителни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради „разбитите съдби” на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ - на отсъствието, на монотонността и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в „Юноша”, в пространството на „Зимни вечери” остават напълно излъгани, защото светът е видян като капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност („бели и чисти” -”кал”). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта („слепия старик” - „натоварено дете”, „моминско лице” - „старуха”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно „гърмят в тишината” думите на безизходността:

и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова.
Завърнал се вкъщи - безхлебен, пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен, и своята мъка без край.
Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.

Няколко са опозициите, организиращи композиционно цикъла „Зимни вечери”:

мрак – светлина;
звук - мълчание;
надежди – реалност;
живот –смърт;
снежинки – кал;
огън – лед;
затвор - звезди.

Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано - постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността - няма щастие там, където контрастите са огромни. Неслучайно е използван още в първата част на цикъла символният образ на тополата - дървото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигурността. И то е „призрак сякаш” в сянката на града, погубващ дори мечтите на обикновения човек

Типизацията в „Зимни вечери” преобладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, представен косвено („стъпките”, „детска глава”, „слова”, „силует”, „децата”, „Жена”, „песни на скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „старите цигани”, „черни ковачи коват”, „незнайни силуети”, „някакво задгробно същество”, „слепия старик”, „натоварено дете”, „плач на Жена”, „моминско лице”, „старуха”, „сенките”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Сближава ги общата участ („пленници на орис вечна, зла”). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите „бедни братя”. Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жертви на „орис вечна, зла”.

Цикълът на Христо Смирненски „Зимни вечери” посредством образността на поетическите послания доказва, че истинската поезия внушава идеите чрез търсенето на съвършена художествена форма.