Първоначално написано от
Chicago
Събирателен образ на Ботевото творчество е родината. Той има две основни пространствени означения – камерно (общинско-родово) и общностно (родината като безбрежна шир: “от Цариграда до Сръбско… от Бяло море до Дунав”); видян е и като поруган от поробителя свят, и като героическо пространство – хайдушкия Балкан. Лирическата биография на аза е представена като духовно движение от малкия към големия свят: дома–тежката чужбина–Балкана–гроба.Та и основна пространствена линия утвърждава в Ботевата поезия образът на юнашкия път. Изборът на този път се осмисля в отношенията на лирическия човек към интимно-родовите близки. Ето защо той се явява в повечето стихотворения в образа на син. Духовният център на тези творби са релациите “майка – син”, (”Майце си”, “На прощаване”, “Обесването на Васил Левски”), “майка – син – баща” (“Хайдути”, “Пристанала”, “Странник”), “майка – син – либе” (”На прощаване”), “брат – братя” (“Към брата си”, “Делба”, “На прощаване”), “брат-сестри” (“Хаджи Димитър”).
Прави впечатление, че техен проблемен център е драматичната връзка “майка-син”, защото мотивите за тръгване по юнашкия път се изясняват в ситуация на изповед – сбогуване с майката. Почти винаги те са свързани със съкровени признания за неживяна младост, липса на приятели и обществени ценности, т.е. за екзестенциално безмислие (“Майце си”), за социална мисия и готовност за необходима смърт (“На прощаване”). Ето защо образът на майката е богато идейно натоварен и има различни интерпретации: лична майка- утешителка (”Майце си”); майка, кълняща хайдушкия избор на своите деца (“Пристанала”); “българска майка юнашка”, призвана да съхрани и предаде синовния завет (“На прощаване”); гора-майка, символ на юнашка закрила (“Пристанала”) и родина-майка, оплакваща “свой един син” – символ на национално страдание (“Обесването на Васил Левски”). Тези художествени трактовки показват, че в Ботевата поезия смисловият обем на нейния образ нараства – от лична майка към типична (“българска майка юнашка”) до общостна (съкровена родина-майка). Духовният й приоритет сред другите роднини подчертават синовни откровения като “те си за мене любов и вяра”, “освен теб, мале, никой нямам”. Ето защо, независимо дали майката разбира или не разбира избора на сина, неговата любов към него е константно чувство. Негови проявления са умиления, състрадания (“аз зная, майко, мил съм ти”), себеоправдаване (“но кажи какво да правя”), доверие (посвещение в смисъла на себежертвата: “разкажи защо и как съм загинал”). Най-убедително доказателство за идейната връзка на майката с пътя на героя е посоченото разтваряне на нейния интимен образ в образа на родината, т.е. тя е основата, върху която се гради представата за Ботевата свръхценност “Отечество”. Това преплитане на реален и абстрактен образ показва способността на Ботев да дава интимен израз на високите възрожденски идеали, т.е. да проектира общностното чувство в интимно-родовото. Ето защо майката е идеален център на семейното пространство и негова непоклатима духовна опора. Тя осъществява двете най-важни битийни мисии – да гради живота (“какви е деца раждала…”) и да го съхранява (“какви е момци хранила”). Затова връзката на аза с нея е съдбовна. Върховното й място в духовното му битие декларира още първото отпечатано Ботево стихотворение “Майце си” и доутвърждава последната негова творба “Обесването на Васил Левски”. Те разкриват споделената самота на лирическия човек със своите две майки – личната и патриотичната. Тяхна събирателна точка са трагичните образи на мечтания гроб (“нека изгния в гроба”) и на реалното черно бесило.
Връзката между майката, като дарителка на живота, и гроба, като най-вероятен финал на юношеския път, т.е. началото и края на човешкия живот подчертава образът на чаканата милувка: “в прегръдки твои мили да падна” (”Майце си”) – “смъртта… мила усмивка/а хладен гроб – сладка почивка” (“До моето първо либе”). Налице е ценностно изравняване между копнежа за майчина ласка и мечтаната милувка на смъртта, т.е. между дарилата живот лична майка и приелата го в дар родина. Може да се обобщи, че майката е основен Ботев образ за национална идентификация в темата за избора между дома и пътя. Показателна е ситуираността й на прага между двата свята. Това гранично разположение е знак за трагическо разединение на родовия свят в Ботевата поезия. Майката е преди всичко изпращаща и очакваща, т.е. самотна. Това обяснява основните й трагически жестове – ридания, плач, дори клетва. Те изразяват трагическата съдба на разбития родов дом.
В Ботевата поезия той има двумерно представяне. В един план е видян като сакрално убежище (негови елементи са огнището, първото засукано мляко, свидните роднини), а в друг – като осквернено робско пространство, т.е. като бащин и като вражи свят. Втората визия има не само родови, но и общностни измерения – трагичният семеен дом е еквивалент на националния. В обругания семеен свят върлуват над “бащино огнище” “чужди гости” (“беснеещ турчин”).Те са проникнали в съкровения събирателен център на дома – огнището, и са го разрушили. Така осквернен е и образът на националния дом, синтезиран най-ярко в началната метафорична картина на “Елегия”. Тук синът-народ е отъждествен с безпаметен младенец, люлян не от своя майка, а от лъжите на социалния угнетител. Позорната люлка на сирака-народ алюзира неговия исторически гроб. Знак за духовна смърт е позорното му безпаметство, престъпното му мълчание, моралната му летаргия и историческата му наивност.
Най-разгърнат сатирически образ на българската къща-карикатура на свидния дом има в стихотворението “Странник”. Тук врагът е разрушил не само физическите устои (главите на семейството), но и моралните. Смазал е у техния наследник – сина (събирателен образ на антиюнака в Ботевата поезия) всякакво чувство за родова и национална чест. Ето защо в “Странник” родното носи белезите на скотското и внушава сатирическата идея за духовна бездомност на българина-скот.
Трагическата участ на озлочестения дом разкрива не само поведението на тиранина и примирения “скот”, но и съдбата на прокудения син и отсъстващия баща. Стихотворенията “На прощаване”, “Хайдути”, “Обесването на Васил Левски”, “Странник”, “В механата” показват, че българският дом е лишен от мъжко присъствие, т.е. от своите физически опори. Например в “Хайдути” синът слугува в дома на вуйчо си, а бащата-хайдутин пребивава в гората; плачът на жените и децата в “Обесването на Васил Левски” изразява мъката на родината по загубата на “свой един син”, с чиято смърт сякаш рухва националната надежда за изграждане на свободен народен дом.
Този обруган свят предопределя избора на новия път, защото в неприютната родна къща човек губи смисъла на съществуването си. Алтернатива на този осквернен свят е свободният дом. Устремяването към това истинско духовно убежище мотивира цялата героическа биография на Ботевия лирически човек. Нейните етапи са очертани в “На прощаване” – творбата, проектираща най-цялостно драматичния образ на пътя към мечтания дом. Негово начало е отлъчването – пропъждане от родния дом и озоваването в “таз тежка чужбина”. Този факт бележи първия екзистенциален избор на личността – приемане на безприютния свят заради единственото му, но най-важно духовно предимство: тук турчин не бесней. От изповедта на героя става ясно обаче, че е съзрял за нов съдбовен избор – вече не...
Отговор в тема
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат