Омръзна ми да виждам твоите криле; реят се в море от изгубено.

Омръзна ми да гледаш с презрение; мрачно-сълзливото ти настроение.

Омръзна ми да викам красивото ти име, твърде дълго мина; изгори ме.

Омръзна ми да чакам пак и пак на спирката; гара празна и не идва влак.

Омръзна ми да слушам глуповатите ти разкази; лимонени и кисели, измислени.

Омръзна ми да шия теб и мен; не съм добър шивач, платът прозира.

Омръзна ми да чувствам студения ти поглед по китките си; виновати да ги правиш.

Омръзна ми по калдъръм и камъни, по старо, неотъпкано, омръзна ми да бъда „някъде”.

Омръзна ми от цитруси, омръзна ми от приказки, омръзна ми от влакове (неидващи).

Омръзна ми от покриви и стрехи, омръзна ми от задимени стаи, омръзна ми от опери и сълзи; късно е.

Защото, знаеш ли, привиква се, със нещото; да чакаш.

Защото, знаеш ли, привиква се, със теб, с това, което обещаваш.

Защото, знаеш ли, опитах, но но не свикнах; не свикнах с глупавите навици, безизразните ти очи.

Но свикнах да повтарям всеки ден и всеки час „Обичам те”.

Не свикнах с теб, но с думите „Обичам те”... привикнах.