Здравейте! Аз съм момче на 16 години. Имам проблеми в училище в общуването и т.н. Често боледувам! Последния път в който родителите ми ме заведаха при ГП-то, тя отказа да ми даде бележка и даде направление за педиатър. Днес бях при педиатър, който даде направление за психолог. Проблема е, че трудно общувам, затворен съм, живея си в един мой свят... Родителите миме мислят за луд! В петък съм при психиатъра... Просто и идея си нямам какво ще се случи! Проблема в даскало е че се държа с всички добре - тактично. Не обиждам, не нареждам, не се отварям. От 8ми клас ми лепнаха прякора - бавен, забил... и т.н. Това ме накара да се депресирам, създаде комплекси в мен - малоценност. Ориантиръх се към един стил музика който уж ме крепи. Запичнах да слушам Токио Хотел след това други групи от сорта и постепенно изведнъж се промених. Промених начина си на мислене, на обличане - визията си, стаята ми и всичко. Изпаднах в една така да се каже пермаментна депресия от която не мога да изляза. Мислех си, че музиката ме крепи дава ми сили и т.н. В даскало сред всички съм известен като емо - гейчето. Всички ме нареждат и т. н. Поради тази причина изпадам често в нервни кризи. Самонаранявам се за да изкарам насабраната чужда агресия и омраза.... Всички ме мислят за луд, странен, откачен... Много малко хора ме разбират... Имам много малко приятели. Живея си в моя виртуален свят. Всичките ми приятели са "виртуални" ... Изживявам всичко много емоционално (така да го нарека)... Абе с 2 думи аз съм емо но не заради мнодата и т.н. (дори вече не е на мода) а защото уж се чувствам като такъв. Харесва ми музиката начина на носене и т.н. Придавам огромно значние на всяка дума която кажат по мой адрес внимателно я осмислям колкото и да се самозалагвам, че "не ми пука"... Всичко деградира - родителите ми ме обвиняват, че се срамуват от мен, че не са искали такъв син. Че ги е срам на родителските срещи. Искат да съм като останалите. Непрекаснато ме обвиняват и ме нареждат. С 2 думи не се отличават от класа ми - не мога да срещна разбиране и упора в тяхно лице! Обвиняват мен и "черната ми енергия" за всяко зло което сполети семесйството. Оправдават и унивиняват хулиганите които ме тормозят - казват "те са нормални и реакциите им също. Ти ги провокираш с действията си, говоренето и начина на обличане!" В училище колкото и да се мъчех да променя мнението на хората за себе си не успях. Почнах да се държа отворено пропуших носех "маски"... С две думи пробвах всичко за тези 3 години но нищо не помогна. Най накрая станах това... след всички жалки опити "да се впиша" в колектива! Учителите сущо не ме харесват - някой ме съжаляват, а други просто подкрепят обидите по мой-адрес от съучениците ми. И те както родителите ми ги оправдават. Аз съм виновен за всичко. Срам за рода, срам за училището... напук на всички живея. Дори не знам какво още ме крепи и ми дава сили... Със самоубийство знам, че нищо няма да се оправи. Просто ще докажа на всички какъв ж алък страхливец наистина съм бил... Не ми пука за хората които ще страдат за мен (едва ли има такива)... Така де с 2 думи живота ми е ад.... Хаха както на всеки тийнейджър... Може би хиперболизирам - придавам огромно значение на проблемите си, може би те са незначителни в сравнение с вашите. И така да е не ми е леко... Пробвал съм да се променя, но някак си не мога... Депресията не иска да ме напусне, черното мислене, песимизмът... Такова е и облеклото ми - родителите ми казват: " не отиваш на рок концерт", а учителите: "тук си на училище, а не на погребение". Учителката по химия ми каза последния път, опитвайки се да затапя един от класа ми в часа по химия "погледни се в огледалото и тогава помисли дали имаш право да говориш". Учителката по немски каза, когато и уплаках, че ме целят с хартии в часа (а тя много добре виждаше, но нищо не им казваше): " ами помисли си дали и ти нас не ни дразниш". Учителите ми пишат слаби уценки какъвто и труд да положа. Родителите ми не искат да ме премстят приет съм в това училище след 7ми клас и било "елитно" аи в другите училища не искат да ме приемат... Хаха сигурно ви стана по - добре? Разбрахте, че не сте най - нещастните хора и има по-тежки съдби от вашите а? Опитвал съм се да се променя много пъти вместо да мърнкам на приятелите си и по форумите, но на не ми се отдава. Някак си всичко е тръгнало на доло. Семейството ми няма пари, нямам високи уценки, имам проблеми със съученици и учители - да за всичко аз съм виновен. Родителите ми си изкарват всичко на мен. Когато в понеделник бях толкова зле, не можех да се дигна от леглото, майка ми започна да ми вика и да ме удря за да стана, крещеше: "стига си се преструвал нищо ти няма, най е лесно така, да бягаш от проблемите си, сигурно имаш контролно... ще ме довършиш виновен си за всичко... такова разочарование си!"... Това почти всеки ден се повтаря. Висок съм 1.80, а тежа около 50 КГ и майка ми ме обвинява и за това... Крещи ми, че съм капризен, че нищо няма да спечеля, като се доведа до анорексия, че я е срам, че съм приличал на червей - плазмодий... Страх ме е почти от всяко лице на улицата... всеки ме гледа странно.. Предпочитам да си стоя в нас пред компютъра - интернет пространството е единственият ми свят в който мога да се отблъсна от реалността. Лаптопът ми е нещо като прозорец към света. Там кадето не ме обиждат, не ми повтарят, че не ставам за нищо и съм пълно разочарование... Моят топъл и уютен свят... Често майка ми ми е вземала лаптопа и го е блъзкала сварвайки ме пред него в изблик на гняв и ярост, много пъти се е опитвала да го счупи, парите за когото сабирах в продалжение на година с по 5 лв на ден (ходех пеш и не си купувах абсолютно нищо)... Майка ми крещи, че той е виновен за "анорексията" ми, че ми изпивал жизнените силички и т.н. тя никога не ме разбира. Опрекваме за всичко добро или лошо. Винаги е недоволна от мен! Баща ми не е далеч по-добре. Той винаги защитава съучениците ми и обвинява мен за всичко. Проблема е може би вазпитанието на майка ми. От малък тя е влагала непрекаснато много грижи в мен. Искала е да е перфектна майка. Не ме е давала на ясли детски градини, не ме пускаше на вън сам с другите деца. Прекарвах дните си в нас разглеждайки книжки или гледайки телевизор. Още от 1ви клас разбрах, че съм различен - някак си не се вписах пак в обстановката. Всичко беше странно. бях толкова изостанал в развитието си. Всичко продължава и до днес! Просто не знам има ли смисал да продължавам? Ще изляза ли някога от тази черна яма? Да мога да нося маски но те не ме водят до нищо хубаво! Преди всичко искам да остана себе си без значение дали ме приемат околните или не...
Извинявам се за правописните грешки, както и за дългата, объркана тема... Просто имах нужда да споделя...