- Форум
- По малко от всичко
- Лично творчество
- Химнът на сънуващия
Химнът на сънуващия
Бе толкова отдавна
когато слънце гря'
над хорските съдби
и вярвахме в доброто
и вярвахме, че сме истински
ала животът ни протри.
Белезите жулим
сърбят ни те горчиво
и ноктите се впиват
опиянени до безкрая
от отровното пиво
стоящо редом мен
в потъмнялата ми стая.
Очите - потъмнели
не знаят сън,
не знаят и светлина;
хиляди богове решили
и сякаш ни проклели
и сега стоим посърнали
с приятел само нощната тъма.
И пълзим като зверчета
скимтящи и безсилни
болката да укротим.
А раните - остават
те са наша плът
и не прекършват се
като изтляващия дим.
Бе толкова отдавна
че не знам вече жив ли съм
или играя театър куклен;
бе толкова отдавна,
толкова отдавна, братко,
че не зная жив ли съм
или давя се бездушно
в най-лошия възможен сън.
"И знам, че през каквото и да те накара да преминеш, каквото и да ти донесе съдбата, ще се справиш. Защото си личност. Защото духът ти е най-силният, въпреки и някога печален, който някога съм усещала."
Започва като добро, а свършва като още по-добро. Всъщност краят е величествен, красив, тъжен, но все пак - красив, а думите към края вече звучат някак тежко и опияняващо, точно като в (лош) сън.
Стига съм разтягала локуми, просто (отново) много ми хареса.
липсваха ми стиховете ти.
Your pseudo sunshine I don't need.
мерси, блека ^^ оценявам отзивите ти и ми става драго :Р
"И знам, че през каквото и да те накара да преминеш, каквото и да ти донесе съдбата, ще се справиш. Защото си личност. Защото духът ти е най-силният, въпреки и някога печален, който някога съм усещала."