Sys:

Бавно, но сигурно... губя. Вече не е като едно време. Остарявам. Срока ми на годност изтича. The spark of insanity ain`t there no more

Какво ме наведе на мисълта ли? Онзи ден например. Сутринта. Придвижвам се с пра-пра-пра-пра-дядото на Бъмбълбии до офиса. Тъпото превозно средство отказва да мине на втора, докато километража не отсече поне петдесет мили в час. За зла участ установявам, че съм обграден! Отпред кифличка с Корса. отдясно някаква пубертетка с Дачия. Отзад - застаряваща дама с Жигули. А ние с пра-пра-пра-пра-дядото на Бъмбълбии сме сами... Движим се със скоростта на миризмата. Че и по-бавно. Някой е забравил да спомене на конструкторите на Опел, че имаме технологията да създаваме скоростни лостове. Разсекретиха я, по дяволите! Изнервена работа. Както и да е. Притежавайки толкова свободно време, аз вместо да си бръкна в носа, вместо да се почеша зад ухото, вместо да си изпукам врата... абе - все полезни неща... аз инцидентно виждам как някакво момиченце, ходейки по тротоара тръгва да си вади телефона от джоба и не забелязва как хвръква някаква банкнота. И си заминава нататък завалийката.

Викам си аз, това пубертетче е тръгнало с пет лева за кафе, сега ще се садне като разбере че си ги е загубило - драма! Излизам от колата. Притичвам, вземам банкнотата. Десет лева. Богато пубертетче. Тичам обратно и скачам в колата. Разстоянието между моята кола и предната се е увеличило с метър и половина. Въх. Пълен ляв, газ до ламарината. Оргазъм за километража - изстреля се почти до седемдесет. Чак автоматика се опита да мине на втора, но се отказа. Проблема не беше в него всъщност. Пенсионер човек съм, уплаших се че няма да взема обратният завой в трите платна на насрещното и отпуснах газта. Уатевър.

Пубертетчето беше взело преднина, ама ние с пра-пра-пра-пра-дядото на Бъмбълбии се представяме достойно. Онази набира по тротоара, с аеродинамичните си очила, покриващи цялото й лице и чисто нови маратонки "Адидас", а ние горките се движим по асфалт... на дупки... има и лежащи полицаи, вие забелязали ли сте?!? Кофти тръпка. И все пак я настигнахме, даже я задминахме, отбихме...

Подал съм си аз ръката от джама, стиснал десетте лева с два пръста и ги подавам към нея. Тя гледа тъпо иззад очилата си. Подсвирвам няколко пъти и й смигам закачливо. Размахвам лекичко десетте лева... Ау, такава възмутена физиономия не сте виждали! Все едно я напсувах до девето коляно. Тръгва да ме подминава, вирнала брадичката. Заблуден пубертет. "Кхм, извинявай, тия десет лева са твоите, изпусна си ги преди минутка ей там, като си вадеше телефона от джоба...". Стоп машини. Физиономията - на учудена. Пребърква се. Физиономията се сменя на отчаяна. Започва да боксува на място, ускорявайки към десетте лева в ръката ми. Ш, направо си помислих че ще ми отнесе кунката до рамото със скоростта, която разви. Пра-пра-пра-пра-дядото на Бъмбълбии репички да яде с бавният си пет цяло и седем литров двигател. Пубера си взе банкнотката и се почна едно "Ама много благодаря, направо не мога да повярвам, какво щях да правя ако ги бях загубила... Вие да не сте бащата на Дидка, моята съученичка? Не? А колко поразително си приличате! О, не! Не бих казала, че баща й е младолик... А, закъснявам, но ще ме изчакат. Добре, щом настоявате ще тръгвам..." :shocked:

Дем ит, Кольо! Ако аз съм стар, то Дъртанян - какво? Архивен ли е? Вярно, че му подарихме бастун за преди-преди-преди предпоследният му рожден ден. Но той беше достатъчно жизнен да хване бастуна, да стане и да ни подгони, размахвайки го. Повечето хора се оттървахме, но Саша нямаше късмет. Саня също. Като се замисля и Алекс. А сега като се ровя из спомените, май никой с името "Александър" онази вечер не успя да избегне бастуна. Дъртанян е почнал по азбучен ред?!? Отплеснах се. Пенсионерска ми работа.

Да се върнем на сентенцията. Като остарявам, все повече не ставам. Развалям се. Нещо като марулите в хладилника ми. Първата една седмица е "О, марули, ще си дръпна едно листенце", после става на "Хм, поовехнала кръстоска между нещо като маруля и нещо като продълговато зеле", преминава през "Абе тоя спанак, не го помня... о, това определено не е спанак. Лапад ли е? Има вкус на престояла маруля..." и се стига до "Това, разкапаното с какво да го почистя и защо по дяволите лепи по-добре от 'Капчица'?!?". Повярвайте ми - не искате да сте маруля. Аз също не искам да съм маруля. Или поне не в моят хладилник.

Замислих се аз и в главата ми се заформи пъклен план. Ако случайно съм маруля и не мога да направя нищо по въпроса, значи трябва да се пробутам, докато съм още свежа маруля. Решено е! Ще се женя. Докато все още не съм си изгубил и финалните отблясъчета на искрата. Понеже, ако и те изчезнат, вече няма да ставам за нищо.

Не е толкова страшно да се ожениш. Май. Не съм много сигурен. Но това са си някакви мои вътрешни терзания, с които ще се справя. Усещането не е нещо повече от усещането, което изпитваш, докато управляваш самолет, летящ право към земята. Хем знаеш, какво трябва да направиш за да не се превърнеш в купчинка скрап, което би трябвало да те успокоява, хем лайното ти необяснимо желае да се катапултира. Май споделям прекалено много, а? Добре, спирам.

Решено е, че ще се женим. Всмисъл - аз съм го решил, тя още не е много информирана по въпроса. Да не кажа, че изобщо не е информирана. Та затова се замислих. Трябва да я приведа по някакъв начин в безпомощно състояние докато я уведомявам. Не върви да я напия безпаметно - като не помни на следващият ден защо ще съм го разигравал тоя целият цирк? Но не може и да е абсолютно трезва.

Съставил съм си някакъв план, но все още имам много бели петна. Въпреки това съм си поставил краен срок - тази неделя, вечерта. Иначе има да го планирам и отлагам, за да стане перфектно... буквално до безкрай. Познавам се добре и не мога да се излъжа.

Утре отивам да купя някакво пръстенче. Цветята ги уредих от днес. Останалото за момента изобщо не ми е ясно. Идеи много, нито една не ми харесва. А пък много искам да е нещо хубаво. Нещо изпипано. Безупречно. Разбирате, нали?

За момента единственото, което малко от малко ме е привлякло като идея, е да спретна нещо семпло на морският бряг по залез. Някъде на по-закътано. Естествено, склерозата ми обезсмисля да подготвям предварително текстове. Ще се наложи да импровизирам, а какъвто съм малоумен всичко ще кажа в обратен ред. Имам нужда от свежи предложения по детайлите... чувствам творческа слабост Помагайте! MAYDAY, MAYDAY, MAYDAY. Маруля в беда... Всичко трябва да стане по толкова невероятно добър начин, че шансът за отказ да е нулев.